Литературен форум  

Брой 17 (440), 19.12. - 25.12.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Кристин Димитрова

Българската литература в глобализацията

 

Преди няколко години попитах свой приятел, исландския писател Сигюрдюр Магнусон, от какво се страхува най-много. Очаквах някакъв личен, екзистенциален отговор от рода на “болестите”, “разочарованието”, “смъртта”. Той обаче ме изненада:

- Наскоро летях до Китай, по повод една антология на исландски поети, в която участвах. Бях много развълнуван, защото отдавна исках да посетя тази страна. Но като слязох в Пекин, какво да видя – знака на МcDonald`s. Все едно не бях мръдвал от Рейкиявик. Ето от това ме е страх най-много: че един ден целият свят ще бъде еднакъв.

Думите му съдържаха в зародиш повечето от аргументите “за” и “против” глобализацията. От една страна, Магнусон е преведен в Китай, пътува по света, допуснат е до тази доскоро затворена за западния свят държава. От друга страна, някой по-голям от него е вече там, изпреварил го е, приспособил е територията на местните предпочитания към себе си, както е направил и в Исландия. И това не е кой да е, а МcDonald`s – всесилното средноаритметично на човешкия вкус. Отговорът на Магнусон, като се има предвид, че излиза от устата на писател от малка страна, все пак се оказа екзистенциален.

Но докато го слушах, аз пък, родена и израсла в България, си мислех друго. У нас до 1989 г. над всичко грееше петолъчката, докато не я свалиха от партийния дом. А под нея определено не продаваха топли сандвичи в чиста салфетка. В този смисъл идването на Макдоналдс в България беше почувствано от моето поколение почти като инициация. Страната ни се освобождаваше от тясната, студеновоенна, политическа опека и навлизаше в територията на свободния пазар. Светът отваряше врати! Нищо, че това не беше светът, а Америка, и не беше Америка, а една нейна корпорация. И не отваряше врати, а идваше у нас. Ние бяхме много щастливи, защото отдавна се чувствахме част от този свят, незаслужено отделени от него. Двамата с Магнусон имахме различен опит с глобализирания свят и думите ни неизбежно носеха различни значения.

Всъщност “светът” никога не е означавал едно и също за всички, както и глобализацията не е еднозначно понятие. Според Клод Леви-Строс “първото нещо, с което се сблъскваме, докато пътуваме по света, е собствената ни мръсотия, хвърлена в лицето на човечеството” (Levi-Strauss 1976: 43). То самото “е избрало монокултурата, на път е да отгледа масова цивилизация, както се отглежда масив от цвекло. Следователно и дневното му меню ще се състои изцяло от същия артикул”. На което Маршал Салинс, около 40 години по-късно му отговаря, че е твърде прибързано да се жали за разнообразието на традициите, защото “самите начини, по които обществата се променят, притежават своя автентичност, така че глобалната модерност често пъти се възпроизвежда като местна разновидност” (Sahlins 1994: 377), и дава множество примери с малки народи, които, веднъж научили от натрапниците на цивилизацията,емчив и демократичен, а Изтока като пасивен, неизменяем и фундаменталистки, някакво вълшебно царство, останало назад във времето. Балканите не са много далеч от този ориенталски образ, счита Мария Тодорова, но те, “от своя страна, с тяхната земна конкретност и почти пълното отсъствие на богатства, предизвикват просто и ясно отношение, обикновено негативно, но рядко нюансирано” (1999: 46).

Бенджамин Барбър пък твърди, че истинското име на глобализацията е американизация. Светът се огъва под натиска на икономически оптимизираното американско производство, износ и разпространиние на културни продукти. А другите страни от десетилетия насам биват изтласквани от инициативна позиция и нямат ефективни начини да се противопоставят на културната хегемония на Холивуд или МТV, да речем. Националната държава, в която Барбър вижда последния и най-надежден защитник на интересите на поданиците, вече е вдигнала метафоричните си ръце пред потоците на капитала. А неговият единствен интерес е да създава не граждани, а производители и консуматори, и в това се състои разликата между демокрация и капитализъм. След като детайлно разглежда триумфа на американското кино над местното производство във Франция, Унгария и Джакарта, Барбър предупреждава: “Когато печалбата стане единственият оценъчен критерий за всяка придобивка, всяка дейност, всеки подход, всеки културен продукт, скоро няма да ни остане нищо друго освен печалбата” (Barber 1996: 98). (По въпроса за тържеството на американските културни продукти не ни трябва да ходим чак до Джакарта - достатъчно е да хвърлим бегъл поглед върху преводната литература у нас. Или да видим с какви имена се подписват младите български фантасти, за да се уверим, че най-добрата реклама за една книга на българския пазар е американското име на автора.)

Кокаколонизацията не е проблем в полицентричния модел на Ападурай, който твърди, че малките държави се тревожат най-вече от могъщите си съседи. Според него корейците се страхуват най-вече от японизация, камбоджанците от виетнамизация, а арменците от русизация. (От личен опит знаем как изглежда въпросът с прякото културно настойничество.)

Цитирани са само малка част от мненията по въпроса, но какво излиза дотук? Че глобализацията е монокултуризация, препотвърждаване на местната традиция на ново ниво, насилие на Запада спрямо Изтока, американизация, полицентричност или надмощие на капитала? Няма много общо между отделните фокуси на зрение, но те със сигурност се допират в идеята за надмощието. Холтън обобщава, че “глобализацията функционира като репертоар от културни практики, въпреки че достъпът до него зависи от наличните ресурси, като богатството, човешките права и личната мобилност” (Holton 1998: 185). Иначе всеки си има някаква култура, но какъв му е шансът да участва с нея в международния обмен на идеи и стоки, зависи не само от качествата на културния продукт, но и от позицията на страната му в този стъпаловиден свят. Хубавото на глобализацията е, че дава шансове и на тези, които никога преди това не са ги имали.

Да видим как българската литература се ползва от порасналите й възможности за международна изява. За целта потърсих какво пише за българските писатели в многотиражните англоезични всекидневници от началото на 1998 до юни 2000. Защо до юни? Само дотогава имах достъп до електронна база данни, която е прекалено скъпа за родните публични институции. Дали прегледът на англоезичната преса (американски, английски и канадски вестници, включително и Джерусалем Поуст, Израел и Дейли Йомиури, Япония) е достатъчен за едно задълбочено изследване? Със сигурност не е, но тъй като английският език е най-успешно глобализиран, резултатът все пак би трябвало да означава нещо. Подадох ключови думи за търсене “България И писател”. В рамките на въпросния период се появиха 15 статии, които съдържаха и двете думи едновременно.

1. “Гардиън”, Лондон; 7 февр. 1998. Статията е за българското вино. Авторът Малкълм Глък шеговито и в доста добро настроение съобщава, че България няма навика да разхищава средства за паразити от рода на писателите-дегустатори и тям подобни излишества, а инвестира само и единствено в бутилиращи поточни линии, но и те вероятно се задвижват не от електричество, а от магарета. Тъй или иначе, българското Каберне Совиньон е толкова хубаво (следва описание, което би накарало и някогашният вестник “Трезвеност” да заплаче с руйни сълзи), че авторът пет пари не дава дали виното е бутилирано от магарета или дори произведено от такива.

2. “Лос Анжелис Таймс”, 23 февр. 1998. Рецензия за новоизлязла книга с размисли на Елиас Канети. Макар и носител на най-високото литературно отличие, Канети никога не е бил, пък и не е имал амбицията да бъде автор на бестселъри. Вероятно поради тази причина рецензиите за него едва ли не по традиция започват с припомняне на основни моменти от биографията му, сред които задължително присъства “роден в България”. Тази статия, писана 17 години след награждаването му, започва по същия начин.

3. “Бостън Херълд”, 29 март, 1998. Статията, на която се натъкваме, е възторжено описание на легендарния Ориент експрес, който, подновен през 1982 г., отново е в ход. Възпят от криминалната писателка Агата Кристи и преживял най-честитите си дни между двете световни войни, когато е стигал чак до България.

4. “Отава Ситизън”, 12 май, 1998. Най-сетне. Съобщение за нападението над Анна Заркова, определена като криминален топ-репортер (в оригинала – писател). Бележката се състои от 137 думи. За сравнение – в текста за Ориент експреса са използвани 1017 думи.

5. “Таймс”, Лондон, 12 октомври, 1998. Футболен коментар за мача България-Англия. Къде се появява думата писател? Ето я: “След час на този кошмарен мач, внезапно почувствах вдъхновение все пак да драсна някой ред, като истински спортен писател. “Мога ли вече да го отпиша като нула на нула? За днес достатъчно си повъртях главата наляво-надясно.” С извинителна усмивка съседът ми по място каза, че не мога. “Ако трябва да бъдем точни, това е почти нула на почти нула. Има си разлика”, отвърна той.”

6. “Газет”, Монреал, 12 окт., 1998. Отново за мача България-Англия. Много скучен мач, наистина.

7. “Сиатъл Таймс”, 22 окт. 1998. Между кратки съобщения за спасителни операции и катастрофирали самолети се появява бележка за Георги Марков, която гласи следното: “България, след двадесетгодишни безплодни опити, закри делото по неизясненото “убийство с чадър” на дисидента Георги Марков. Марков, писател и критик на бившия комунистически режим, умира на 15 септ. 1978 г., четири дена след като е бил инжектиран с отровна капсула от върха на чадър на лондонския мост Ватерло.”

8. “Крисчън Сайънс Монитър”, 21 януари, 1999. Статия за една изключителна жена от български произход, която е била пилот-каскадьор преди Втората световна война и е изкарвала прехраната си като изписвала думи в небето със следата от самолета си. (Става дума за небето над Мичиган.) Очеркът проследява как една опърничава за патриархална България девойка успява да разгърне способностите си в САЩ. Първото изречение е: “Майка ми пишеше с облаци”. Други колеги, които ползват мастило, в текста не се появяват.

9. “Бостън Глоуб”, 7 март, 1999. Отново естетска статия за Елиас Канети. Отново роден в България.

10. “Сънди Таймс”, Лондон, 11 април, 1999. “Хаотично лято се задава над Средиземноморието, ако натовските акции на Балканите продължат”, предупреждава писателят по туризма Марк Отоуей от Корфу. Следва подробно описание на наложените от войната изменения в обичайния график на въздушния и воден транспорт в региона в навечерието на курортния сезон.

11. “Файненшъл Таймс”, Лондон, 2 окт., 1999. Джайлс Макдонах, писател по туризма, обикаля България, за да я представи на читателите на вестника. Дегустирал всичко по пътя си, накрая завършил със зрели смокини и шкембе-чорба.

“Когато пристигнахме в Арбанаси, се сборичкахме кой да спи на леглото на Тодор Живков. Спорът ни беше разрешен от персонала на хотела. Никой не знаеше кое е това легло. Бившият комунистически диктатор идвал в двореца на местния си васал само веднъж, и то по незначителен повод.” Истината за леглото на Тодор Живков така и не се разбира. Следва китна етнография на родни забележителности: сини сливи, камини, борци, попове, манастири, цар Борис. И някъде по средата: “Град Велико Търново, бившата столица, сега е препълнен с артисти и писатели”. Но кои точно артисти и писатели са препълвали Велико Търново по това време, Джайл Макдонах не назовава.

12. “Хералд”, Глазгоу, 30 окт., 1999. Интервю с Рой Хетърсли, писател, който е пътувал много по света – навсякъде - “от Аржентина до България”.Тук България се явява във фундаменталната позиция на една от четирите крайни точки на мирозданието. А що се отнася до писателя, той е британец.

13. “Хералд”, Глазгоу, 2 дек. 1999. Отново Канети. Отново роден в България.

14. “Скотсман”, 21 дек. 1999. Новини за футбола, сред които се появява и Стилиян Петров от Селтик.

15. “Джерусалем Поуст”, 17 ян. 2000. Български писател в текста отново няма, но поне е радост да се прочете: “В най-тъмния час на еврейския народ България беше верен приятел.” Следва кратка хроника на събитията около Втората световна война.

 

В изброените по-горе статии не е трудно да се забележи, че българският писател, доколкото го има, присъства или като емигрант (и в този смисъл не е точно български), или като жертва на похищение.

Положението след 1998 г. при ключови думи “България И изкуство” не е много по-различно. Преобладават съобщенията за пътуващата изложба на Тракийското съкровище из Америка. Цените на билетите се движат между 5 и 8 долара. Вестниците споменават с по няколко думи изкуството на древните хора, населявали нашите земи. За съвременните има тревожни сигнали, че произвеждат пиратски дискове. Тук-там се появява съобщение за някой безименен участник на международен форум на изкуството, например, изложба на скулптури, или пък изпълнител с име, което не се повтаря в следващ материал. Твърдо стоят на творческите си крака Юри Юнаков, Милчо Левиев и Кристо. Но за емигрантите вече говорихме. Пък и точно тези не пишат.

Ще се опитам да завърша оптимистично: предстои ни много работа.

 

 

Цитирана библиография

 

Appadurai, Arjun (1990) ‘Disjuncture and Difference in the Global Cultural Economy’, Featherstone, M. (ed.) Global Culture. London: Sage.

Barber, Benjamin R. (1996) Jihad vs. McWorld. New York: Ballantine Books.

Holton, Robert J. (1998) Globalization and the Nation-State. New York: St. Martin’s Press.

Levi-Strauss, Claude (1976) Tristes Tropiques. Harmondsworth: Penguin. Прев. от Levi-Strauss, C., (1955) Tristes Tropiques. Plon.

Sahlins, Marshal (1994) ‘Goodbye to Tristes Tropes: Ethnography in the Context of Modern World History’, Borofsky, R. (ed.) Assessing Cultural Anthropology. Hawaii Pacific University.

Said, Edward W. (1979) Orientalism. New York: Vintage Books.

Тодорова, Мария (1999) Балкани Балканизъм. Фондация “Българска наука и култура. Прев. от Todorova, Maria (1997) Imagining the Balkans. Oxford University Press.

Българската литература

© 2000 Литературен форум