Литературен форум  

Брой 17 (440), 19.12. - 25.12.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Людмил Димитров

Литературният процес като роман

 

Владимир Набоков. “Пнин”. С. “Хемус”, С., 2000.“Пнин” е заглавие, което провокира, но “не говори”, отказвайки да “пропусне” читателя в разбираемата територия на собствената си семантика. То номинира име – фамилия – на руски професор по руска литература, емигрирал от Русия и установил се след много митарства в Америка. (Автобиографичният контекст тук е ясно доловим.) Но “Пнин” е по-скоро “каламбурно” име – Набоков е най-добрият майстор в играта на думи след Пушкин, най-малкото че и двамата навлизат в пространството на английския език като чужденци и говорейки, поддържат паравербално реномето си на чужденци в него. Така че заглавието прилича много повече на абревиатура на руска фамилия (“П-нин”), в която могат да бъдат вместени не едно и две имена, завършващи на “нин” (сред които и “Ленин”, разбира се.) И тъкмо тук е контекстуалният абсурд на романа, чийто автор се казва Владимир. А на едно място Пнин бива наречен “Панин”, може би за да докаже своята несъстоятелност тъкмо като име. И както фамилията, която по неизбежност се унаследява, издава някакво “остранностяване” на човека (съзнанието) от неговата номинация (квалификация), така и пребиваването на професора на Новия континент го прави неприложим, странен, чудат, поел върху себе си огромна културна традиция – родната – и опитващ се да я инкарнира в самодоволно- ограничения американски организъм. Това е и разказ за явната несръчност, неприспособимост, невъзможност на европейския (източен, руски, славянски) интелектуалец да впечатлява и респектира, когато “не си е на мястото”. Така че авторефлексията произвежда единствената защита – самоиронията, оказваща се отново унаследена (от Пушкин), но и злонамерена (към Кафка). Пнин е смешен човек и също както едноименния герой на Достоевски сънува (по-скоро се у-нася и от-нася), виждайки повтарящ се сън с постоянен елемент – катеричка – дошла сякаш от приказката за цар Салтан, за да му обещае чудо.

И чудото става, макар не за Пнин – не в сюжета, напротив, там героят върви от неприятност на неприятност – а в структурата на текста и в реминисценциите, които поражда тя. Този роман, разбира се, може да бъде четен безпроблемно от всеки “надъхан” читател, но той би бил удоволствие за посветените – в Набоковото творчество, а още по-добре в руския културен контекст от… ХIХ век.

С Вера. Монтрьо, 1970 г.Владимир Набоков е роден през 1899 година. Осмислянето на този факт би допуснало до скрития “резерв” от идеи в творбата. Авторът се възприема предимно като рожба на ХIХ век, чиято културна ерудиция и “класичност” отстоява и в написаните – било на руски, било на английски – текстове. В този смисъл последният представител на литературата от “неговото” столетие, Чехов, умира, когато той е петгодишен, а Лев Толстой го “съпровожда” до единайсетата му година. Но още по-важно е, че авторът на “Пнин” “дублира” ситуацията на Пушкин – роден точно сто години след великия си предшественик и тежнеещ (ако, разибра се, се доверим на подобно твърдение) към същата литературна епоха. Най-малкото като университетски преподавател Набоков си присвоява задачата да “разкаже” на другите, несвидетелите, ограничените обитатели на един чужд ХХ век своята родова история, за каквато приема руските романи. Всъщност точно онова, което е и което прави Пнин (роден през 1898!). И доколкото в “романа Пнин” роман просто няма, на помощ се привличат сюжети, мотиви, жанрови парадигми, алюзии и позовавания, вече проверени и действащи безупречно в руската класическа литература. Изкусително би било да наречем този текст “университетски роман”; тоест роман-лаборатория за “онагледяване” на руския литературен процес от ХIХ век, но през недодялания, неизискан, дори възгрубоват разказ на неовладелия езика на другостта руски професор. В него и само в него студентка се ентусиазира веднага щом научи руската азбука да чете “Ана Карамазова” (?!) в оригинал, а ние, българските читатели, също толкова суетно се възгордяваме от “българските цигари”, които Бети предлага на гостите по време на партито у Пнин или от странните асоциации2 , този път съвсем субективни, когато героят (на) Набоков седи в университетското ресторантче, почти неизбежно наречено “Яйцето и ние”.

В преследване  на любимия дивеч. Швейцария, 1963Особено любопитна в романа е едва доловимата ирония, която прави “срез” на класически руски литературни сюжети, уж инкарнирани в действителния живот на героя, но никога неосъществявани според образеца, за който информираният възприемател отдавна знае. Четен внимателно, този текст ще се преобрази (подобно на Грегор Замза) поне десетина пъти, за да реминисцира с цял век търсената идентичност на родната литература на Пнин, проектирайки своя герой в позицията на повечето от фикционалните му предшественици. “Рамката” на целостта е “Ана Каренина”.

Отначало Пнин пътува с влак и всичко би протекло познато и очаквано, ако не се оказваше, че поради неуместен прагматизъм и подобаваща разсеяност той се е качил на погрешен влак. В края влакът се появява отново, но и този път не сбъдва предписанията на “Ана Каренина” за финал. Защото по време на повествованието Пнин се превъплъщава и в Ана, и във Вронски, и в Каренин, и в Левин, и в Лев Толстой. В същинската си част текстът се движи от Пушкин (“Евгений Онегин”) с лекотата на ставащото, с любовните обяснения, с игровостта и каламбура, с хумора и “романтическата” фаталистичност през Лермонтовия “Демон” (персонажния еклектизъм в стил “Who is Who”), през Гогол (“велик руски писател”), през стихотворенията (!) на Тургенев, неохотно и подигравателно през Достоевски, за да потъне в потискащата атмосфера на Чеховия “Вуйчо Ваньо”, където – защо ли? – най-често споменаваното име ще бъде това на Войницки, безсилно оспорил компетентността на професор Серебряков. И не след дълго професор Пнин ще бъде уволнен заради друг, по-компетентен от него, анонимен професор. Така собственият му живот ще потвърди логиката на руската класическа литература, от която по-уютният изход си остава епистоларното любовно обяснение на Онегин към Татяна, отколкото самоубийството на Ана. Пнин пък ще се обясни на бившата си съпруга, квалифицирайки я като “бедната Лиза”, само колкото да й сподели, че “стихотворенията й са слаби и че не бива повече да пише”. Толкова. Ако всичко това на улегналия европейски интелигент му изглежда леко подозрително, нека не забравяме, че действието се развива в Америка, където (там и само там) екзистенциалният опит на страданието на руската литература може да се представи трогателно-безотговорно в жанровите недоразумения на комикса, за да се освободиот болката с философска ирония. И чрез непрестанно цитираните имена на класиците, “работили” сякаш за университетските му лекции, Пнин да излезе от анонимност.


Пнин - откъс от романа

Българската литература

© 2000 Литературен форум