Литературен форум  

Брой 17 (440), 19.12. - 25.12.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Любомир Милчев

Фотография и време

 

Шарл Негре. Анри льо Сек върху катедралата Нотр Дам, Париж, 1851 г.

Шарл Негре. Анри льо Сек върху катедралата Нотр Дам, Париж, 1851 г.
Колекция Андре Жаме, Париж

Сезан казва: “Следва много да се бърза, ако трябва да се види още нещо. Всичко изчезва.”

Има толкова много фотографии на изчезващи неща, които в крайна сметка можем да наречем с известна условност “хронофотографии”, защото ни предоставят зависимостта на минало, настояще и бъдеще, имаща вече само значимостта на една заслепителна визуална илюзия. Така обикновено ни натрапват фотографията в обичайната метафора на замръзналия миг, обгръщаща фотографичното дотолкова, че го довежда до принудително мълчание, нежели до вика на Едвард Мунк. А в нея се съглежда едно времево ставане на отминаването, дори на изчезването, позволяващо ни да твърдим, че фотографската картина изхожда от загубата на момента, от конститутивната за нея невъзможност да го задържи. Фотографията е обсебена, тайно обитавана от една сила, водеща нещата към чезнене и освобождаване от бремето на присъствието.

Веднъж уловен във фаза на изчезване, старият Париж във фотографиите на Атже гъмжи от полуизличени схематични образи. Като примерно тези трима улични търговци с ръчна количка - занаятът им подлежи на изчезване, ала и самите те присъстват убегливо, или не присъстват, в нетрайността на видение, което ще отмине и ще останат само сградите и количката. Или пък призрачният силует на този сервитьор, явяващ се и утаяващ се в рамката на едно парижко бистро; бакхически орнамент, платноход, табела, уведомяваща, че цената на ябълковото вино в Париж тогава е 60 франка, раирана тента с ресни. Иззад него прозъртат маси. Каква възхитителна интуиция за двойствената същност на присъствието-отсъствие. Убегливи визуални ентитети.

Времето на фотографията е, казано с Бенямин, едно сега-време, в което времето въобще изоснови върви към катастрофа, и това разединение е също заспиране, пауза, прекъсване на континуума, едно иззето на нихилизма на траенето настояще, колкото и слабо да би могло да бъде то в своя, както казва Вирилио, беснеещ покой. Скоростта, пише още известният френски философ, поражда празнота, а празнотата подтиква към бързане. “Протокол на времето с кола” на Станковски от 29-а година възпроизвежда разбеснелия се покой на луксозното купе. Обтегнати в скоростта на движението, тези крайпътни дървета убежно се протягат и прилепяват о стените на един тунел на придвижването, възпроизведен впрочем и в огледалната повърхност на фара. А ето и още една улична сцена на движение, заснета от Щайнерт от Триумфалната арка в Париж - фината мозайка на паважа и профучаващите коли, обвити в обтекаемата капсула на движението.

Фотографията запазва своеобразието да възпроизвежда един в движението суспендиран времеви скок и така не устоява на времето, не съумява да го понесе, да го издържи докрай. Това може да бъде времето на появата и изчезването на петното на дъха върху едно огледало, заснето от Апелт, или обезлюденото очакване-спомен в последователността на тази анфилада във фотографията на Пиер дьо Фенойл. Или пък смогнало да се оформи в алегория на времето, в несъстоятелност по улавянето му - пристъпването на това малко момче във фотографията на Джакомели, което не ще дойде до нас вече възрастен мъж.

Веднъж донесли на големия френски изкуствовед Анри Фосийон прекрасни снимки на равини от Суец; изненадала го внезапна прилика - наведените чела, носовете с благородна ориенталска гърбица, брадите на патриарси, красиво надиплените раса на духовници - всичко в тях му напомняло Рембранд. “И все пак, пише Фосийон, какво неприятно усещане ни обзема пред тези така съвършени образи! Това е Рембранд, опразнен от Рембранд. Едно чисто възприятие, оголено от субстанция и плътност, или по-скоро един ослепителен оптически спомен, прикован в кристалната памет, която задържа всичко - тъмната камера. Материята, ръката, дори човекът отсъстват. Тази абсолютна празнота в цялостното присъствие е нещо странно. Може би пред очите си имаме примера на бъдеща поетика: още не съм в състояние да населя тази тишина и тази пустиня”.

Българската литература

© 2000 Литературен форум