Литературен форум  

Брой 17 (440), 19.12. - 25.12.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Светлозар Игов

Три лоши стихотворения

 

Невреме


Не със златни листа есента ме изпраща,
не със сняг ме посреща зимата.
Спомените стават зли като мащехи.
Озъбени следствия на укрита причина.

Непотребни думи сред злобни мълчания.
Предварителна равносметка с негативен баланс.
Вместо отворена врата - лаене.
Не небе - прокапал таван.

Цял живот, посветен на едно отсъствие.
Другият - окръжен от една пустиня.
Златният плод, който търсиш - откъснат е.
Вместо роден бряг - отплуване.
Не море - тиня.

Метафората на пътя счупи се.
Огледалото на любовта е празно.
Другарувам не с тишина, а с безответност.
Вдъхновено гледа ме само бездната.

Отдръпвам се, но не е спасение.
Прегръща ме лепкаво друга пустота.
Домът не е дом, а обиталище на сенки.
Празни местоимения на празни места.

От някакви никакви жив погребан,
вися във времето като труп на обесен.
В някакъв никакъв сезон,
не дори зима.

Трябва дълго да се отдалечавам от себе си,
за да стигна там, където ме има.


Аз съм следващият

Септември е най-хубавият месец в полите на
Витоша.
Дори когато черният прах е все така разпилян
в задушливия въздух на тази страна.
Дори когато убиват не с дърварска секира,
а със отровна златна игла.

Седяхме на терасата на Народния театър.
Над сънния Люлин гаснеше залеза.
Витоша беше теменужен остров във мътни води.
И когато ти, приятелю, каза: “Аз съм следващият!”
никой не разбра какво значи това. Дори ти.

В страната на убитите поети безнаказаните
убийци
все така дъхтят на приеми, разврат и парфюм.
Не е ново и това, че сред тях са и стихоплетите -
лакеи на всяка власт и добре платени
бунтовници без всякакъв риск.

Седяхме на терасата на Народния театър,
пред безкрайния празник на чашите с думи,
пивки и крехки като неочакван миг.
И когато чашата внезапно се счупи
ангелът на мълчанието ни посети.

Безкрайна е тишината, не шумът на празника.
Сега знаеш това, научих го и аз.
Но кой би разбрал мълчаливия ни разговор,
изпаднал от времето във незнаен час.

Аз съм следващият, приятелю,
аз съм следващият. Пътник
в пътя, който никой сам не избира.

И убийците, казват, са смъртни.
Но и смъртта няма с тях да ни изравни.


Молитва

Кой кого даряваше в този миг -
този, който отправяше молитвата
или този, към когото бе отправена?
Човекът, по-малък от молбата си
или по-големият от всички молби?
Този, който очаква отговор
или който не го дава?
Молителят или моленият -
свързани в безответността?

Едно момче седи под дървото,
а то го черпи със златни ябълки.
Детето не знае още да се моли,
нито че бог дава отговор
само на неотправените молби.
Това момче вече е по-старо
от отдавна мъртвия си баща.

Всяка молитва,
като всяко стихотворение
е отвъд своето намерение.

Някой ден намираш това,
което не си търсил. Едно неоткъснато цвете.
Като нечута молба,
като непрочетено тихо творение
то стои във предсмъртен миг
сред блестящата есенна слана.

А това, което си търсил
се оказваш самият ти.

Стоиш - недоспал, неизбръснат
пред огледалото на утрото.
(Като в ранен филм на Антониони
или в късна изповед на Дали.)

Стоиш сред избледнели кумири,
вгледан в собствената си пустота.
Стъклото ли беше счупено
или е последната пукнатина?
Споделянето на несподелимото
идва само в смъртта.

А не знаеш дали е спасение,
ад ли е отвъд или рай?
Блажена самота или стълпотворение?
Или е просто -
край.

Българската литература

© 2000 Литературен форум