Литературен форум  

Брой 17 (440), 19.12. - 25.12.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Васил Прасков, Александър Порталски

Останаха Клер и децата. Започваме ли?

О, Музо, възпей този странник,
дето не щеше в Итака да свърши...

 

Дочакахме последната за хилядолетието Киномания - вече улегнала, загладила косъма и дори с пропуски за журналисти и други социално неровностойни категории. Каталогът с около 48 заглавия определено вдъхваше надежди и към 10% от тях се оказаха оправдани.

Официалното откриване бе с О, братко, къде си?, откъдето е мотото на нашия материал, и май пак никой не беше се сетил, че „Одисея“ си има превод и там героят трябва да се върне в Итака, а не да свърши там, каквото и да значи това. Иначе комедията на моменти наистина е смешна, което не е малко на тия години, но детската симпатия към Ку-клукс-клан у вас ще възнегодува, когато евреи си правят пишки с Библията и християнството. Обещаха мотиви от Омир, но те (освен личните имена) вероятно са били закодирани много дълбоко в американските реалии от Голямата депресия. Такива филми са историческият шанс на БиТиВи - трябва да се гледат у дома, по чехли и с питие в ръка, като гласно се утвърждават семейните ценности пред подрастващите.

Ако държите на точността, Киномания 2000 неофициално започна с Код непознат на Михаел Ханеке два часа по-рано в Зала 1. Този брутално сериозен и почти философичен филм се окопава около вечния проблем за отчуждението между хората в западноевропейския свят, опредметено и онагледено в края на века от потоците нелегална емиграция, прииждащи от изток - отделени от корените си, без налична история, без споделим език. Конфликтите, разочарованието, болката, напоили като лепкав сироп човешките взаимоотношения, радикално поставят въпроса за трагичната носталгия по абсолютното, неразкъсаното, уютното, което обяснява наградата на екуменическото жури в Кан’2000. В лентата на австриеца освен Жулиет Бинош за части от минутата можем цитатно да забележим и постоянното присъствие във филмите на Атом Егоян - Арсине Канджиян.

Панорамата на Жулиет Бинош под наслов „Изток - Запад“ продължи с друга евроужасия - Вдовицата на (за френскоговорящите - от) свети Петър. Приспивната мелодрама, изпъстрена със сцени от суровия колониален живот, трябваше да убеди зрителя в нехуманността на смъртното наказание. Но като знаем какво могат самите французи по тази тема (ще споменем само „Двама мъже в града“ и „Асансьор към ешафода“) настоящият предканадски северен блудкаж навява на екомисли за километри похабена лента. Като че ли на място беше само Емир Кустурица - добро актьорско постижение, но в роля, в която се прояви почти само в битността си на босненска мутра, предизвикваща гилотината. Сценарият търсеше опора в декларацията, че бил по истински случай, но пак не ни убеди защо състрадателна французойка (Бинош) от грижа за убиец (Кустурица) кара мъжа си (Даниел Отьой) да се изпокара с местните първенци и да си изпроси разстрела за неподчинение - ако липсваше нещо истински важно, това е мотивацията на героите. Явно тя не е нужна за руските журита (награда в Москва’2000).

Шумно лансираният като накакъв извънземен независим хит Магнолия се доближи много до представите ни за добра сапунена опера. С изключение на нагарчащата дължина на лентата и кьопавата игра на Том Круз (доста по-зле от „Широко затворени очи“...), това си беше почти поносима, напомняща Льолуш & Ласе Халстрьом мелодрама и ако не беше прословутият дъжд от жаби (жалко, че филмът не завърши именно с него), нямаше да се досетим, че гледаме нещо от режисьора на „Буги нощи“. Освен жабите трябва да споменем отличните роли на Джулиан Мур и Уйлям Мейси, които за кратко успяваха да ни създадат илюзията, че не всичко в продукцията е по холивудски смляно, изговорено и в крайна сметка опошлено. Пол Томас Андерсън пред сп. „Сине лайф“ твърди за Магнолия, че е морална притча, „контрираща обкръжаващия ни цинизъм“. За съжаление в подобна схватка цинизмът се оказва не съвсем обезоръжен...

Гай Ричи вече реши, че е 100 кила (не намеквам нищо за Мадона) и Гепи изглежда като реплика на „Две димящи дула“, а дори Николай Волев не би правил римейк на себе си... Или просто Ричи не може друго да измисля, което е рано да се каже при „дългата“ му филмография. Гепи е филм на реализираните очаквания - ще получите точно това, което сте мислели. Само дето Вини Джоунс умира нелепо и сравнително рано, но това е част от нужните минимални промени. Този път акцентът е върху мултикултурния хумор - има евреи, цигани (пардон - роми; т. е. има пародийно сексапилен Брад Пит, имитиращ себе си и „Боен клуб“), див руснак и много афробританци (май така трябва вече да се вика на чернилките). Гай Ричи продължава да е подкупващ и гледаем с едно: показва ви колекция от чешити, типове и екземпляри, без да се напъва да ви внушава нещо и го прави без самодоволството на самодостатъчник, вероятно защото (още) не снима в Холивуд. Филмът може да бъде атакуван основателно само от Сдружението на свиневъдите.

С нетърпение се очакваше какво е направил Земекис в хълцащия от паяжини и прах жанр на добрия стар американски трилър. Отговорът е: рядка боза. На места иронична, на места патетична, но все пак с резлив вкус заради вулгарните касови сцени и поредното комерсиално навеждане на талантливата Мишел Пфайфър и досадника Харисън Форд. Прозрачно минало предлага спиритистки любовен триъгълник между професор по биохимия, чаровната му съпруга и полуразложения труп на изпитала на гърба си сексуалния му глад отличничка. Филмът решително се разграничава от добрия вкус, особено в астралните екшън-сцени, когато клиентката на моргата излиза неизменен морален и физически победител. Погребалната рецепта на Земекис се оказа лесно изпълнима: четвърт Хичкок, четвърт „Нос страх“ на Скорсезе и щипка „Шесто чувство“. Амин.

Като говорим за „трилъри“, перла в короната бе и испанското недоразумение Никой не познава никого на Матео Гил. По средата на този филм имате не усещането, че вече сте го гледали, а че за нищо на света не бихте искали да видите това отново. Освен наивния, бетониран на всичкото отгоре с хепиенд сценарий, пред погледа ни възвисява ръст поредния експортен културен кич, обречен на ползване от страна на някои отвъдокеански телевизии (няма нужда да му правят дори римейк - хората сами са се постарали. Цяло чудо е, че от екрана на НДК все пак се бъзикаха със зрителите на испански...).

По-поносим свръхестествен алтернатив предложи тандемът Чарли Кауфман - Спайк Джоунзи с Да бъдеш Джон Малкович. Тук номинациите са по-дълги както от наградите, така и от филмографията на авторите, но по-касовата версия на „eXistenZ“ явно се цени повече. Отсъствието на Джон Малкович наистина би провалило сценария - той е много убедителен в най-нарцистичната си роля на „противен, обсебен от себе си идиот“ (К. Уестбрук , Empire). Заслужава си наградите и Катрин Кийнър, която вече определено изплува от сянката на Ди Чило, с постоянството, с което остава вярна на независимото кино.

Приятната изненада на тази киномания може би се нарича Тигър и дракон (в съкратен превод) на Анг Ли. Точно да си помислим, че гледаме комерсиален микс между „Матрицата“ и класическите филми за източни бойни изкуства, тайванският режисьор ни разказва играта, изящно преобръщайки метафори и клишета, по-скоро в посоката на „Три цвята - Синьо“ на Кешловски, отколкото в тази на Аладин и сп. „Егоист“. Елем Климов би казал: идете и го вижте! Едва ли тайната му е в това, че Анг Ли се е застраховал от провал пред европейската публика, както твърди в неизбежните си следпремиерни интервюта самият той.

Както и да се застраховат обаче, създателите на Симпатико нямат шанс пред същата. Не заради изобилието на собствено американски реалии и препратки, а заради несръчността на всички, освен на актьорите (Ник Нолти, Джеф Бриджис, Шарън Стоун). Матю Уорчъс е трябвало да си остане на театралната сцена (където сигурно е по-добър), или поне да дебютира с нещо по-надеждно от точно този диалог на Сам Шепърд. Типично американските морални наставления, вкоренени в традицията на неделните протестантски училища, ни оставиха в недоумение за продуцентското участие на Le canal plus. Нищо не може да се добави след Денис Харви („Варайъти“): „Ненадминатият актьорски състав придава задоволителен емоционален пълнеж на „Симпатико“...“

Кокетно, а и донякъде с вкус рекламираният Американски психар се оказа истински въздух под налягане. Очевидно концепцията на режисьорката Мери Харън бе да представи култовото юпи на Бред Ийстън Елис като безплътен сюрреалистичен автомат, циркулиращ „отвъд доброто и злото“, симетрично дистанциран от множеството си маски и преображения, прилежен олигофрен и любител на садо-мазо оргии скопец. Дестилираното насилие, учтивият кинодискурс на снимачния екип явно са накарали артисти като Крисчън Бейл и Джарет Лето да вземат продукцията насериозно, докато Уйлям Дефо прави поредната си нито добра, нито лоша роля. Скритият акцент във филма се нарича Хло Севини, която с убийственото си излъчване на Мария Казарес от края на деветдесетте добавя нюанс-два към войнстващата досада. Лицето й обича камерата, последната ревниво го следи. В края на краищата не всеки ден се среща жена, на която еднакво добре биха стояли младежки пъпки и дамско ветрило. Повече от добри думи за старанието си също заслужава Рийз Уидърспуун. На фона на проекти като Американски психар човек оценява недомислия а ла „Боен клуб“ при цялата му привързаност към холивудските щампи. Там поне не е скучно...

Предизвестеното събитие в Зала 1 бе анонсираната от Христо Друмев единствена прожекция на Хотел за милион долара (Вим Вендерс), посетена от тълпи тийнейджъри и познавачи, омесили се почти съучастнически и любовно. Лентата беше тлъсто застрахована и долетя до София с охрана, специално за да направи най-големия гъч на фестивала. И може би това далеч не бе незаслужено на, общо взето, сивия фон. Този път Вендерс се рови в душите на измислените от Боно (U2) и сценариста Никълъс Клайн постбитници, ситуирани в мизерен пансион, и по същество филмът му е една трансформирана роуд-мууви история в хотелска такава. Улегналостта, блатността, заместваща движението, облива със сантиментални и отровно дръзки енергии зрителя, за да го накара да повярва, че германецът за пореден път (къде по-наивно, къде по-свежо) е успял да каже (а и направи - "Сребърна мечка" за режисура в Берлин) нещо ново.

Следва

Българската литература

© 2000 Литературен форум