Литературен форум  

Брой 17 (440), 19.12. - 25.12.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Вихрен Чернокожев

Другият бряг на думите

 

Марин Колев. Исо със оси. Лирографика и палиндроми. “Стигмати”, С., 2000.Съвременната българска поезия предпочита традиционните одежди и пребиваването в канона. Изключенията само потвърждават правилото. Да ми прости Николай Кънчев, че перефразирам неговата “Думичка за истинската вяра”, но само лудите глави, които отвържат езика на поезията от паяжините на ортодоксалното, ще са за вярване. Това е дълъг и труден разговор. Сега думата ми е за “Исо със оси” на Марин Колев, който проправя пътя на закъсняло нови жанрове в българската словесност - лирографиката и квадратния палиндром. Всъщност лирографиката е разновидност на отдавна известните в европейската литература калиграми. Рисувано-писана - макар и автоматично, компютърно - книгата на Марин Колев не е първата, която заговаря за кризата на Гутенберговата цивилизация в съвременния свят; криза, която става все по-очевидна, та чак очевадна. И друг път съм имал възможност да спомена: калиграмите на Аполинер (“Прободеният гълъб”, “Водоскокът”, “Мандолината”, “Карамфилът и тръстиката”), калиграмите на Кокто, Маринети, Рафаел Алберти, ръкописно рисуваната с букви “бъчва” на Луиз дьо Вилморен, графичните експерименти на Брак, Вацлав Хавел, колажи на Пикасо, Блез Сандрар, Аполинер положиха основите на богата европейска традиция, която продължава и до днес.

Нейният късен прощъпулник у нас нямаше да е възможен без колажите на Иван Бориславов във “Взривени думи” (1995) - майсторска игра на смисли, която ни подсказва, че наистина “светът е най-внушителният колаж”. След “Ръкописи” (1989) на Иван Кулеков, който намери нова пластична изразителност за словото-образ, можем да говорим и за българска следа в тази традиция. Нейното начало е българският модернизъм от 20-те години.

Марин Колев е избрал да нарисува своите лирографики със стандартните типографски знаци. И всичко това щеше да е безгрижна игра (като познатата от детството аленафанела, която и в прав, и в обратен словоред си е все алена фанела) - ако не издаваше сюрреализма на нашето съществуване. Уви, сюрреализъм не в привлекателния му френски първообраз, а свръхреализъм по нашенски, който не иска (пък и не може) да превърне бита в битие.

Отдалече лирографиките на Марин Колев приличат на забавна рисункописна игра с букви и шрифтове, от които поетът гради малки стихотворни пластики. Те се извисяват като пирамиди (понякога изгубили върха си, пресечени или полегнали като стълба за кариера). Друг път летят като пламъци, като щъркели, като хвърчила... Или пълзят като змиите на праисторическия ни страх още от времето преди първото влечуго да полети. В причудливо разгънатите стихове на Марин Колев даже влечугите си намират криле, а човекът влачи унило съществуване и се опитва да подхвръкне с половин крило, половин сърце, половин душа.

Марин Колев съумява да превърне словесната геометрия в стереометрия на духа. Неговите пирамиди, щъркели, борове, хвърчила, хора, нарисувани от букви, са парчета време, спасени от бездната на Нищото. Поетът си е измайсторил хвърчила от думи, та да не изгуби детската си душа. Тя, душата поетова, не е придобила разбойнически имунитет. Ония с качулките и бухалките също са увековечени в “Исо със оси”, и макар че исото им е отнето - още жилят. Безименна е в книгата Марин-Колевата ода на разбойничеството, ала колко предизвикателно отчаяние има в нея; тя е приписка по време на чума.

Рисункописите в “Исо със оси” взривяват черупката на думите, проправяйки пътека към нови пространства за мисълта. Ако в енциклопедията на традиционните символи на Купър свещта означава преходност, мимолетност, несигурността на живота, който лесно може да бъде угасен, за Марин Колев тя е сърцето на мъртвия, който с топли восъчни сълзи плаче, че сме си спомнили за него. И в “Пясъчен часовник” поетът провижда оня час от кръговрата на времето, когато “Родители и прародители / отново ще бъдат родени./ / Корени, отдавна станали на пръст, /пак ще зашумят/ като листа и като клони.”

“Родословно дърво”, “Пясъчен часовник”, “Кръст или кама”, “Елха”, “Свещ” не са просто рисунки с букви, а идеограми; утре те ще бъдат памет за онова, което се случи и не се случи с нас в края на хилядолетието. Но до великолепното “Кама или кръст” кой знае защо се мъдри някакво шишче. (Или мястото му точно там не е случайно? Димитър Подвързачов казваше, че ако някога издигнем паметник на българската свобода, той ще представлява едно огромно кебапче или шишче край морския бряг.)

В книгата на Марин Колев е и вечното българско дамгало - робското самооплакване, с което сами се белязваме. Дали само за да не се изгубим, или защото вайканията ни придават повече значимост в собствените ни очи. В липсата на късмет най-често сме намирали оправдание за гражданската си апатия; все чакаме някой друг да ни хване за ръка и да ни изведе от тунела.

трикрак столВ “Исо със оси” има лирографики, които звучат игриво-иронично, еретично, еротично, но аз предпочитам непоклатимата простота, нарисувана като “Трикрак стол”(виж вдясно). Графиката и без това вече може да се види само в етнографските сбирки. Кобилицата с менци - също, но “Кобилица с менци” е усет, сън сред трептенето на лятната мараня. Написано - то вече се изгубва в нея.

“Исо със оси” е всъщност палиндром - според речника на чуждите думи: “преобърната дума, стих или фраза”, която и на дясно, и на ляво се чете еднакво”. Толкова. Марин Колев комай пръв у нас преобърна палиндрома от дума или фраза в литературен жанр. Ако палиндромите са парадоксална геометрия от думи, Марин Колев е безспорният им геометър. Квадратният палиндром не е само забавна словесна игра на еднаквостите. Той играе със смисъла (не само на думите и не само на думи). Откъдето и да започнем да го четем - и по хоризонтала на земното, битовото, и по небесните вертикали - всичко е едно и също, желязно единосъщо. Ето например “Фатален ход”:

Т А М

А М А

М А Т

“Там, ама мат” отвсякъде си е там, ама мат, колкото и да се блъскаме в яката решетка от думи между видимото и невидимото. Изход от статичната правоъгълност няма; илюзията за завършеност тук се заплаща с неподвижност. Все едно дали “В двубой за най-добра ода” или “Тиранинът Ото вилнее...” - какъв по-съвършен затвор за смисъла от четирите категорични стени на квадрата или правоъгълника. Ала и другото е вярно: поставен в рамка, парадоксът е като под лупа, изпъква още по-отчетливо с всичките си плитчини и дълбочини, между които четящият ще хвърли мост.

Няма (или поне аз не зная) кръгъл палиндром. Палиндромът има сили най-много да се извие в полукръг. Но тук липсва опънатата тетива, която праща стрелата на мисълта към небесния купол.

Марин Колев се забавлява да преобръща думите отвсякъде - отвън и отвътре, с главата надолу, с краката нагоре. Важното е, че знае къде е главата на думите. Тая игра е опасна най-вече за ловкачите на перото, които си мислят, че знаят всички думи и всичко за думите. Марин Колев, който пише живот, но и товиж, смърт, но и тръмс, знае къде е скрит живецът на думите даже и когато са най-невероятно преобърнати от мост на сом без “т” накрая. Той с лекота преминава от единия към другия бряг на думите. “Товиж” не е само забавна игра между двата бряга на думите. Този текст сам строи асоциативни мостове между световете. Ако го нямаше всевиждащото трето око на поета, светът щеше да е само Товиж - лаком и всеяд циклоп “с търбух от студ, огън и хаос.”

Българската литература

© 2000 Литературен форум