Литературен форум  

Брой 18 (441), 26.12. - 08.01.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Лижия Фагундеш Телеш
Бразилия

Коледа в лодката

Не искам, нито трябва да си спомням тук защо се намирах в оная лодка. Знам само, че наоколо всичко беше тишина и мрак. И се чувствах добре в оная самотия. В неудобния, груб плавателен съд бяхме едва четирима пътника. Един фенер ни осветяваше с колеблива светлина: старец, жена с дете и аз.

Старецът, дрипав пияница, опънал се върху пейката, бе отправял любезни думи към някакъв невидим съсед и сега спеше. Жената седеше помежду ни, притиснала в ръце обвито с пелени дете. Беше млада и бледа жена. Дългото и тъмно наметало, покриващо я презглава, й придаваше вид на странна фигура.

Наумих да я заговоря още щом стъпих в лодката. Но вече трябва да бяхме почти към края на пътуването, а до него момент не ми хрумна да й кажа каквото и да било. Пък и не се връзваше тъй голата и безизкусна лодка с един безделнически разговор. Бяхме сами. И най-добре беше да не правя нищо, да не казвам нищо, а само да съзерцавам черните дири, които лодката оставяше в реката.

Надвесих се връз преградата от проядено дърво. Запалих цигара. Ето ни четиримата, смълчани като мъртви в една мъртвешка лодка, плъзгаща се в мрака. Все пак, бяхме живи. И беше Коледа.

Кутийката кибрит ми се изсули от ръцете и насмалко не цопна в реката. Наведох се да я взема. Тогава усетих пръски в лицето, наведох се още, докато не докоснах водата с върховете на пръстите ми.

- Ама че ледена - учудих се и обърсах ръка.

- Но сутрин е топла.

Обърнах се към жената, която люлееше детето и ме наблюдаваше с полуусмивка. Седнах на пейката до нея. Имаше красиви светли очи, изключително блестящи. Забелязах, че дрехите й (бедни протрити дрехи) издаваха много характер, облечени бяха с известно достойнство.

- Сутрин тая река е топла - настоя тя, застанала с лице пред мен.

- Топла?

- Топла и зелена, толкова зелена, че първия път, когато прах в нея, помислих, че дрехата ще излезе позеленяла. За пръв път ли идвате по тия места?

Отместих поглед към пода от широки и захабени дъски. И отговорих с друг един въпрос:

- А вие наблизо ли живеете?

- В Лусена. За кой ли път се качвам в тая лодка, но не очаквах, че тъкмо днес...

Детето се размърда, изхленчи. Жената го притисна още повече към гърдите си. Покри главата му с шала и започна да го приспива с плавно движение на стол-люлка. Нейните ръце се открояваха възбудени върху черния шал, но лицето й беше спокойно.

- Ваше ли е детето?

- Да. Отивам на специалист, аптекарят в Лусена прецени, че трябва да потърся лекар още днеска. До вчера беше добре, но изведнъж се влоши. Треска, само треска... Но Бог няма да ме изостави.

- Изтърсакът ли е?

Повдигна енергично глава. Острата брадичка беше високомерна, ала погледът имаше нежна изразителност.

- Единственото е. Първото ми умря лани. Качи се на дувара, играеше си на вълшебник, когато отведнъж предупреди, ще летя! И се метна. Падането не бе голямо, дуварът не беше висок, но падна по такъв начин... Беше малко над четиригодишно.

Хвърлих угарката към реката и цигарата се удари о преградата, отскочи и се върна, търкулна се гореща върху пода. Достигнах я с върха на обувката и бавно-бавно я размазах. Трябваше да отклоня темата към онова дете, което стоеше там, въпреки че беше болно. Но живо.

- А това? На колко е години?

- Ще навърши една. - И с друг тон, накланяйки глава към рамо: - Беше толкова весело момче. Имаше истинска мания за вълшебници... Последният фокус, който направи, беше съвършен, ще летя, каза, и разпери ръце. И литна.

Изправих се. Исках да остана сама в онази нощ, без спомени, без състрадаване. Ала човешките връзки заплашваха да ме оплетат. Бях успяла да ги избегна до него момент. Но сега нямах сили да ги разкъсам.

- Вашият мъж чака ли ви?

- Моят мъж ме напусна.

Седнах и ме досмеша. Невероятно. Същинска лудост беше, че зададох първия въпрос, защото сега беше невъзможно да спра. Ах, тая система от скачени съдове.

- Отдавна ли? Откак вашият мъж...

- Към шест месеца. Живеехме толкова добре, ама толкова добре. И точно тогава той по случайност срещнал оная някогашна своя приятелка, спомена ми за нея на шега, била погрозняла, от нас двамата в края на краищата аз се бях разхубавил... Не засегна повече въпроса. Една сутрин стана както всяка сутрин, закуси, чете вестника, игра с момчето и отиде на работа. Преди да излезе, направи още ей тъй с ръка, аз бях в кухнята и миех съдовете, а той ми махна за сбогом през телената мрежа на вратата, спомням си даже, че ми се дощя да отворя вратата, не ми харесва да виждам никого да приказва с мене през оная мрежа... Ама бях с мокри ръце. Получих писмото подиробеда, той прати писмо. Отидох да живея с майка в една къща, която наехме близо до мойто училище. Учителка съм.

Погледнах разбунените облаци, тичащи в същата посока с реката. Невероятно. Разправяше едно подир друго своите злощастия с такова спокойствие, с тон на човек, разказващ факти, без действително да е участвал в тях. Сякаш не й стигаше беднотията, заничаща през кръпките по нейната дреха, изгубила бе синчето, съпруга и на туй отгоре виждаше да кръжи една сянка над втория й син, когото приспиваше на ръце. И ето я там, без ни най-малък бунт, уповаваща се. Недосегаема. Безразличие? Не, не можеше да са безразлични ония тъй живи очи. Ония енергични ръце. Неосъзнаване? Някакво неясно раздразнение ме накара да пристъпя.

- Вие сте се примирила.

- Вяра имам, госпожо. Бог никога не ме е изоставял.

- Бог - повторих смътно.

- Вие не вярвате ли в Бог?

- Вярвам - измърморих. И щом чух слабия звук на моето твърдение, без да знам защо, смутих се. Сега разбирах. Там беше тайната на онова упование, на онова спокойствие. Оная вяра, отместваща планини...

Тя смени положението на детето, като го премести от дясното рамо на лявото. И подхвана, с глас топъл от любов:

- Случи се веднага подир смъртта на моето момче. Събудих се една нощ тъй отчаяна, че излязох вън на улицата, намъкнах едно палто и излязох боса и плачех полудяла, зовях го... Седнах на една пейка в градината, където всеки следобед то отиваше да играе. И стоях, молих се, молих се с такава сила то, дето толкова обичаше фокусничеството, да направи тоя фокус да ми се яви още само веднъж, не трябваше да остава, само да ми се покаже за миг, поне още веднъж, още веднъж! Когато останах без сълзи, облегнах глава на пейката и не знам как съм заспала. Тогава сънувах и в съня Бог ми се яви, тоест, почувствах, че Той ме хваща за ръка с ръката Си от светлина. И видях моето момче да играе с Младенеца Исус в Райската градина. Щом то ме видя, спря да играе и смеешком дойде при мене и много, много ме целува... Толкова голяма беше радостта му, че се събудих със смях и аз, а слънцето ме огряваше.

Стоях без да знам какво да река. Очертах някакво движение с ръка. Тутакси, само за да направя нещо, повдигнах края на шала, покриващ главата на детето. Пуснах пак шала и отново загледах пода. Детето беше мъртво. Сплетох пръсти, за да овладея треперенето, което ме разтърсваше. Беше мъртво. Майката все тъй го приспиваше и притискаше о гърдите си. Но то беше мъртво.

Надвесих се връз преградата на лодката и мъчително вдишах: сякаш бях потопена до шия в оная вода. Усетих, че жената се размърда отзаде ми.

- Пристигнахме - оповести тя.

Бързо взех куфарчето си. Важното сега беше да изляза, да избягам, преди тя да открие, да изтичам далеч от онзи ужас. Намалявайки ход, лодката правеше широка дъга, преди да пристане. Билетопродавачът се появи и раздруса спящия старец:

- Пристигнахме!... Хей! Пристигнахме!

Пристъпих до нея, като отбягвах да застана лице в лице.

- Мисля, че най-добре е да се разделим тука - изрекох и протегнах ръка.

Тя май не забелязя движението ми. Стана и се присегна като да вземе пътническата торба. Помогнах й, но вместо да вземе торбата, която протягах към нея, даже преди да мога да попреча, отмахна шала, покриващ главата на сина.

- Събуди се поспаланкото! И гледай, навярно сега няма никаква треска.

- Събуди се?!

Тя се усмихна.

- Вижте...

Наведох се. Детето отваряше очи - ония очи, които аз бях видяла тъй окончателно затворени. И се прозяваше, триейки ръчица о поруменялата буза. Гледах, без да смогна дума да отроня.

- Честита Коледа! - каза тя и провря на ръка торбата.

Под черната наметка, с краища кръстосани и преметнати назад, нейното лице сияеше. Стиснах яката й ръка и я изпроводих с поглед, докато изчезна в нощта.

Воден от билетопродавача, старецът мина край мен, пак подхванал своя прочувствен разговор с невидим съсед. Излязох последна от лодката. Още два пъти се извърнах да гледам реката. И можех да си представя каква ще бъде утре рано: зелена и топла. Зелена и топла. 

Превод от португалски 
Румен Стоянов

Българската литература

© 2000 Литературен форум