Литературен форум  

Брой 18 (441), 26.12. - 08.01.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Мира Душкова

Топографии

Созопол

Жените са застинали пред къщите.
(А къщите - разтворили крилете си,
над сините смокини устреляват
телата си с чардаците пропукани.)

Жените с остарелите си пръсти
извиват куките като светкавици.
И кротко в дланите изливат се дантели,
повиват сутринта морето. 



Спомням си

                                 На майка ми

Разтъжила съм се по Стрьомстад,
град, сближен със хълбока на Norige,
  макар да се намира в Швеция,
с приведените къщи - страх от бурите,
с наведените къщи - любопитство към водата,
във който най-красиви са братята от Босна,
а най-естествени - сестрите ми и мама.
Какво съм се разхълцала по този град.
Нали най-топлият му летен ден 
е двайсет градуса,
когато още ходиш със пуловер
и няма откъде да пазаруваш,
а можеш само да четеш
табелите на магазините
- затворено поради хубавото време -
о, Стрьомстад, дето никой не разбира
какво говоря, нито аз - какво ми казват.
Защото българската реч е тайният
език на враните.
Защото аз - като говоря - викам,
ръкомахам.
А шведите едва разтварят анемични
устни и гласове, завързали ръце.
               .  .  . 
Защо си спомних град,
видян на картичка.



*  *  *

Ще искам да отида на Трапезица
по времето на люляка.
Ще късам стръкове трева,
ще ям пълнежа им.

Ще опечем картофи, 
както някога.
Ще се ядосваме, 
че сме забравили солницата.

Ще претършуваме фургона,
 хвърлил сенки над главите ни.
И ще отстъпим крачка–две, 
щом видим там човешки кости,
изчистени и подредени
в хартиени кесии…

И ще намерим сол,
ще се налапаме.
И ще се мислим
за единствени.
Макар да знаем –
от Варуша
всеки ще ни види.



Русчук

Всичко,
което ще се случи,
вече се е случило.



Търново’74

Тогава го виждах
през пъпа на мама -
корема на нашия сприхав хазяин
Тресе се от яд или смях.

Прикляква -
Обувка ли връзва, какво ли
И виждах косата,
Лицето във рамки
от два бакенбарда,
Дебелите бузи,
Устата -
Говори, не спира, говори…
И после
гласът се изгубва из двора.

И ето я мама -
Ръцете простират-събират
прането.

Проскърцва вратата.
Обръща се мама

И виждах - към нас приближава
баща ми.



Зелинки

Започва всичко
с пътен куфар:
баща ми заминаваше
за Зелинки.
Какъв бе този град,
се питах? –
Зелен, прохладен,
с хлорофил, избликващ
от фонтаните,
от градската чешма,
от разговори, дето се разлистват
и избуяват във гора,
в която славеи…

Какъв бе този град,
се питах? –
Дали не беше кръгъл, стегнат
като зелка?
Отвън              навътре
този град се свиваше,
сгъстяваха се сградите
и хората…

А хората? –
Те вместо шапки носят птици,
а в спалните си гледат
кротки зайци.

И като пеят химна
“Зеленчуци, който не яде”,
зареждат се със витамини.

Баща ми тръгваше.
И за довиждане
разтвори картата
и ми показа
столицата на
Финландия.

Българската литература

© 2000 Литературен форум