Литературен форум  

Брой 18 (441), 26.12. - 08.01.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Марияна Фъркова

Книга на/за Иван Пейчев

 

Иван ПейчевИздателство “Слово” продължава да набира скорост със своята поредица “Нова българска библиотека”, нетърпеливо очаквана от мнозина почитатели на българската книга. Великолепното художествено оформление на Петър Крусев, интересните принципи на различните съставители, както и богатите приложения с библиографски и други данни за авторите, превръщат тези издания в необходимост за библиотеката на всеки интелигентен българин. След поетичните откровения на Борис Христов, Иван Динков, Блага Димитрова, Христо Фотев следва поредният том, който събужда за живот легендарната творческа личност Иван Пейчев. Предстои излизането и на други поети от поколението на 40-те години: Валери Петров (съставител Петър Стефанов), Александър Геров и други.

Приживе Иван Пейчев е боготворен и от по-младите си поетически събратя, и от по-изтънчените любители на приятния запоителен разговор в някоя кръчма. Той е в центъра на бохемските компании, рецитира с наслаждение любимите си чужди или свои стихове, показва среден пръст на Вълко Червенков, нарича пролетарския поет Димитър Полянов “изкопаемо, динозавър”, лепи пред Парламента собственоръчно написана бележка “Продава се Народното събрание”, подава за запознанство с пратеника на Политбюро Митко Григоров обувката си (на пиесата “Ковачи на мълнии” така и не провървява особено след обяснението на Пейчев: “Не исках да цапам ръцете си с това говно”)... Истинските му възможности, пристрастията му към поезията на “прокълнатите”, обичта му към Вутимски, към Вапцаров са известни в изключително тесния кръг на близките му приятели, с които често посещава съществуващите кръчми, редуващи се във времето - пивница “Трявна”, кафене “Средец” (“Якобинския клуб”), “Петте кьошета”, “Дивите петли”, “Тракийски грозд”, “Раковски”, “Спас”, “Бързака”, “Производство”, “Савоя”, “Прага”, “Бамбука”, Клуба на журналистите... Една след друга кръчмите постепенно изчезват, приятелите поемат по различни пътища, Иван Пейчев остава - по-издръжлив, отколкото всички са очаквали, с непоправим характер, което разочарова мнозина от неговите добронамерени учители, още по-лиричен, което предизвиква съчувствие и горчиви укори, непримирим с пошлото и баналното, което оттласква обикновените и вечно гледащите го с недоверчивост, критично-саркастичен, вечно неприспособим.

В предложената от издателство “Слово” книга на Иван Пейчев “Не чаках есента” се съдържат най-добрите стихотворения на поета (по избор на съставителя М. Ф.), както и богата документална част. Включените статии за творчеството и личността на поета, последния мохикан на бохемството у нас, излизат за първи път, събрани на едно място в книга. Така може да се проследи най-добре и безуспешният опит на догматичната литературна критика да го приравни с останалите поети, да му обясни как трябва да пише.

 

Борис Делчев:

[...] Символистическите влияния са най-ярко забележими, но не са единствен грях на Иван Пейчев. В неговата книга бродят сенките и на други автори: между тях различаваме Маяковски (в “Може, но защо” и някои други стихотворения), Ламар (в отделни места на “Война”) и Разцветников (между стихотворението “Септември” и “Кървави вопли” от Разцветников на места има поразително сходство). Колкото и невероятно да изглежда, към тях трябва да добавим и Александър Вутимски, който се налага на Иван Пейчев може би не толкова със своята поезия, колкото със злокобната си житейска участ. Разбира се, някои от тези реминисценции идат повече по линия на езика, без да засягат новото съдържание, към което авторът се домогва. Обаче дори и тогава те сочат известна негова незрелост - поне известна вътрешна неукрепналост, която не му позволява да скъса нишките на чуждите въздействия и да заговори със свой собствен език.[...]

"Един поет търси брод към реализма", 1948

 

Надежда Драгова:

[...] Но какво е разочарованието ни не, а негодуванието, когато отгърнем първите страници от сбирката на Иван Пейчев и зачетем стихотворенията под заглавие “Настроения”. Нашите настроения са бодри, ние не чувстваме самотност, изоставеност, ние сме включени в трудовия колектив на младежта, ние живеем чрез този колектив, градим новия живот, оформяме своя мироглед. Стихове, пълни с неопределеност, неизвестност, самотност и миражи, ние не можем да приемем. А в този цикъл Иван Пейчев се доближава до поетите на упадъчната буржоазия. Той чувства тяготата на съществуващата действителност, съзнава нейната бездушност и пустота и мечтае за по-светло бъдеще. Това бъдеще обаче няма определен образ в неговото съзнание, а се изразява с общите думи: “много, много слънце”. Иван Пейчев осъзнава безплодието на индивидуалния живот, търси колектива, иска да бъде включен в него. Но и тук, във възгледа си за колектива, авторът показва идейна неподготвеност. Той не вижда трудов колектив или, което е по-правдиво (защото стиховете са писани преди 9. IХ.), колектив, организиран за борба със съществуващите порядки [...]

Може ли човек, на когото другарката - борец за народна свобода - е убита, да се чувства сам? Той може да скърби за нея, да отмъщава на убийците, но тя се е борила с хиляди и за хиляди и тия хиляди никога не биха го изоставили сам. След такава свидна загуба по-правдиво би било, ако той намереше утеха не в самотността, а в надеждата, че свободата е близко, във вярата в бъдещето, за извоюването на което е загинала другарката му. [...]

"За стихотворенията на Иван Пейчев", 1948/1949

 

Стоян Каролев:

[...] Измамни гласове от миналото са помамили Иван Пейчев към старите индивидуалистични блуждения и “лирични” излияния. Той е предразположен към такива повратки, които говорят за известна идейна нестабилност. А навярно му е оказала своето въздействие и една тенденцийка, която се проявява напоследък в литературния ни живот. Става дума за увлечението да се пишат интимно-лирични стихотворения, без да се придиря много за техния идеен смисъл. Сякаш може да има някакъв жанр поезия, за който да не важат законите на реалистичното изкуство. Сякаш поезията не трябва да върви винаги в крак с времето, да обогатява човешкото сърце и човешкия ум. Отделни поети лошо разтълкуваха борбата срещу догматизма и схематизма, срещу пустозвънката декларативна риторика и кривнаха - кой повече, кой по-малко - в “интимните” пътечки на една твърде стара, не наша поезия. Подава си рогцата едно “широко” разбиране за изкуството - толкова широко, че в него свободно се вместват разни вредни остатъци от миналото.[...]

"Действителен и мним лиризъм", 1955

 

Здравко Петров:

[...] Дори и способни критици, като един Борис Делчев, не винаги са те разбирали, замеряли са те с литературна дребнавост, бивали са несправедливи към теб, изтъквали са на преден план отмиращото, отживяващото в твоята поезия, замълчавали са реалистичното. Неведнъж са бъркали в душата ти с груби пръсти, хранили са предубеждения, поощрявали са у тебе тривиалното, а са преследвали самобитното, оригиналното. Дори не много отдавна Стоян Каролев се опита със статията си “Действителен и мним лиризъм” да ти наложи нови догматични окови. Правилна в някои съвсем общи констатации, тя е безпомощна в естетическия си анализ. [...] А Иван Пейчев е поет на тънки лирични настроения, на свидни човешки емоции, на деликатни намеци. Стиховете му обикновено имат богат лирически подтекст и за да можеш успешно да го разбереш и - особено - умело да го критикуваш, трябва да имаш поне частица от неговия артистичен темперамент. [...]

"Драмата на един поет", 1956

 

Иван Пауновски:

[...] Неговите идеи възникват подобно на стремглавия полет на лястовицата, която се издига нагоре, но той улавя и превръща в поезия оня момент, когато полетът й достига своя краткотраен зенит; тя сякаш застава неподвижна и само крилцата й леко трептят. Този кратък миг на висш екстаз в полета на идеята поетът се стреми да задържи, да го покаже на читателя с едно бавно, тържествено съзерцание. Струва му се, че именно в такива мигове нещата изразяват цялата неподражаема, невероятна и заедно с това естествена красота на своята същност. [...]

"Синята черта", 1962

 

Максим Наимович:

[...] Поетът пак се връща към себе си - той трябва да провери себе си и чувствата си. Той винаги е имал склонност към елегичните интонации. Но по-рано ги възприемахме повече като предизвикателство, като протест. В тях имаше нещо болезнено, неестествено, дразнещо. Сега не се стъписваме пред тях - чувстваме умората от преживяното и липсата на поза. Сега му вярваме напълно. Той може би не е станал това, което ние искахме, което очаквахме. Но годините тежат и върху нас - те ни отучиха да мерим поезията само със собствения си аршин. Научиха ни да приемаме и чуждите светове, стига в тях наистина да има красота и поезия. В света на Иван Пейчев ги има. Той пък възпява разделите. Но те не изтръгват отчаяни викове от устните му, не разкъсват сърцето му. Дошла е есента и те са неизбежни. Защото така трябва да бъде - животът се движи по своите неумолими закони.

"Двете същности на поета", 1966

 

Божидар Кунчев:

[...] Защото любовните стихотворения, които пише този автор на шейсет години, са не едни изсушени от чувство и конструирани по силата на навика лирически интерпретации, а доказателство за неговия неуморим блян към красота, хармония и душевно съвършенство. Обикновено тези стихотворения са обръщение към една жена и основателно може да възникне въпросът за нейната самоличност. Тази жена в интимната лирика на поета е събирателен “измислен” образ и сигурно по тази причина Пейчев нарича любовта и морето в своето творчество “две огромни измислици”. Този образ е плод на спомена и въображението, но заедно с това зад него се крие и съвсем реален човек в лицето на жената на поета. Или той е символическо обобщение на чистия поетов блян, за който споменахме по-горе. Опитайте се от книгата “Сенки на крила” да разберете нещо по-конкретно за “жената” от лириката на Пейчев. И няма да сполучите, защото тя е лишена от външен образ. Тя е най-вече израз на едно емоционално отношение, чрез което се разкрива вътрешният мир на автора. И тя съвсем не е образ-цел, накъдето да е насочено вниманието на поета, за да бъдат представени самостоятелно и без връзка нейните душевни качества, самата тя е като спомагателен лирически герой в творчеството на Пейчев. Още по-направо казано, тази “жена” е мечтата на един “чист романтик”, както Атанас Далчев нарече този поет в писмо до свой приятел от Шумен.[...]

В часа на своето отплаване “капитан” Иван Пейчев ще се прости със своите осиротели брегове, обезлюдени от настъпилата старост. Той най-сетне е разбрал, че на неговия въображаем кораб “екипажът е мъртъв” (“Капитане, самотен е...”). Свършили са неговите дни за живот и за поезия. И той, който винаги е обичал крилата на птиците, а не техните сенки, ще помоли в самия си край да не бъде сянка (“Угасва залезът...”). Хубавото в последната книга на Иван Пейчев, това, че той през целия си живот отричаше раздялата между хората, за да я опровергава с песните си за любовта и революцията, няма да позволи този поет да бъде сянка в паметта на хората. В споменатото писмо на Далчев до неговия шуменски приятел Ганчо Мошков (с дата “Нова година 1978”) ще прочетем и следните редове: “За отношението на Иван Пейчев към поезията ми зная, той го е изповядвал и пред други и аз съм му дълбоко признателен за това. Но винаги съм се питал какво е привличало тоя чист романтик и бохема към един прозаичен човек - е хайде, да не скромничим - към един човек, влюбен в прозата на живота? Сигурно това, което кара капитаните да мечтаят от време на време за брега.”[...]

"Поетът, който не обичаше сенките", 1978

 

Христо Фотев:

Помня - неговата красота ме удиви. Тая почти болезнена красота на главата му - особено ръцете - и в най-привично делничните движения. Крехко колебливата му походка, чиято опорна точка е някъде между небето и земята - и може би затова - невероятно стабилна. И най-вече - дълбоката клавиатура на неговите жестове - резки, брутално отчетливи, - скръбно средство за защита на една нежна, уязвима, чувствителна душа. А други, изваяни от доверие за удостоените и достойни за доверие... Едва забележими и празнични, защото носталгията по празника е главното, което ни сближи. Как да забравя - една маса, три риби, пет чаши и силуета на някоя измъкната из тишината дума, която тъй рязко смъква дрипите си, че ни заслепява с внезапната си любовна голота.[...]

"Слово за Иван Пейчев", 1967

Българската литература

© 2000 Литературен форум