Литературен форум  

Брой 18 (441), 26.12. - 08.01.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Мария Питерс

Фотографии

Оля Стоянова. Фотографии. НМКП "Веселин Ханчев" - Стара Загора, 2000Когато чета стиховете на Оля Стоянова, много ми се иска да я познавам. Представям си я по някакъв начин - самовглъбена, мълчалива, далечна на облика на този забързан и хаотичен свят, някак носталгично обърната към ценностите на един по-естествен, по-духовен и по-чист живот. Ще ми се да поговоря с нея, да й стана близка, приятелка, аз в известен смисъл вече я чувствам такава, защото поезията е най-откровеното слово за общуване, а поезията на Оля (ще си позволя да се обърна към нея на малко име) сякаш е родена от най-непресторените пориви на мисълта й. Всъщност не винаги е така.

Има и друг тип поезия, която се чете като проза. Тя може би е по-предпочитана от някои хора, защото е оразмерена, култивирана според правилата на ритъма и римата, разказвателна и някак осъзната, написана по предварителна заявка и с определена тема. Сякаш авторът целенасочено си е казал - днес ще пиша от пет до шест - и ето ти поезия на работно време.

Стиховете на Оля не са такива. Те са спонтанни, откровени, истински. Сигурна съм, че тя е почувствала всеки един от тях, преди да го напише. Не е замисляла строфите като художник, внимателно подредил натюрморта, който рисува. Била е сполетяна, отвлечена от картините и думите, които показват и изричат неудържимо себе си, така че по-скоро поезията е писала нея, отколкото тя - поезията. Или казано накратко - Оля притежава несъмнен и специфичен поетичен талант.

Когато чета стиховете й, разбирам или поне си мисля, че разбирам светоусещането, което ги е породило. Повечето от тях са кратки и вглъбени, някои дори синтезирани до проницателната лаконичност на афоризмите. Много точно е подбрано обединяващото заглавие на стихосбирката – “Фотографии”, което изразява фрагментарната пълнота и завършеност на формата на мисълта. Изказът създава впечатлението за мигновение, хрумване, забелязване и отбелязване на картините на живота, които сякаш са заснети от фотографското съзнание на една чувствителна поетична натура. Стиховете й са кратки и задълбочени рефлексии върху нещо преживяно, поетични отгласи на нейната изумително възприемчива нагласа.

Опитвам се да си представя това, което е докоснало мисълта и се е обърнало в поезия и сякаш виждам непожънатата лятна нива, от която се е родило стихотворението за слънчогледите (Посоки) или старите, набраздени от опит ръце на някоя случайна бабичка (забелязана може би в трамвая), която се е превърнала в гадателката от “Гледачката на ръка”. Тези стихове говорят колко много поезия може да има в живота, стига да притежаваме сърце да я усетим и очи да я видим.

Като една съвременна Шехерезада, Оля създава кратки, но много живи легенди, поезията й е приказка - мъдра от поука, ясновидска, побеляла от опита на годините. Има нещо прастаро и библейско в стиховете й - притчи, в които смалени от дълголетие старци, сякаш мъдри пророци, чертаят линиите на живота. Когато ги чете, човек намира своите корени в извечната престилка на баба си - една престаряла Ариадна, която със съдбовен жест навива кълбото от прежда (Вести) или с вълшебството на заклинателка, отпраща зимата от ябълковата градина пред къщата (Жената от Родопа).

Някак несъвременно, отвъдисторически и извън времето звучат стиховете на Оля - словесни отпечатъци от мигове, побрали безкрая на цяла една вечност. Сякаш времето не тече в тях “няма часовници, няма петли, няма камбани”, те отмерват само чувството на едно вътрешно измерение, което не може да пребивава във времето. И колкото и странно да звучат тези стихове, написани от ръката на едно двадесет и три годишно момиче, те са доказателство за това, че дълбочината на живота се открива не пред много живелия, а пред онзи, който има сетивата, за да я постигне и таланта да я опише.

Българската литература

© 2000 Литературен форум