Литературен форум  

Брой 18 (441), 26.12. - 08.01.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Мария Станкова

Балкански напеви

Полето се беше изтегнало като жена на слънце. Нехаеше. Беше топнало крак в Черно море, а другият в Егейско. Дишаше дълбоко. С корема. Наболата трева дращеше и посърбяваше. Скучаеше. Полето разора отмалялото си тяло и се вгледа в небето. Там, както обикновено, летяха птици. Полето дори за миг не искаше да бъде птица. То чакаше.

Ако лежиш на едно място от времето преди самото време, какво ли би могъл да очакваш още? О, имаше какво. Полето чакаше своя миг щастие. Размърда се, намести се по-удобно. Идваше времето, в което щеше да се появи мъжът.

Мъжът не закъсня. Когато трябва да се разчеше мекото тяло, когато трябва да се хвърли зрялото семе, тогава се явява.

Мъжът не закъсня. Той вървеше тежко. Полето потръпна. Усети удара на стъпките, топлината и мириса на тялото му... и се разля. Заобли хълмовете си и затлъстя. Напука се.

Изведнъж мъжът легна по очи. Сграбчи пръстта в ръце, размачка я и впи устни в земята. Задълба с език навътре в рохкото тяло и засмука. Страстна целувка. Любов. Вековна любов. Полето се размекна, разкаля, изпъшка, простена и избуя. Беше влюбено! Омаяно! Омагьосано!

Вечерта притисна полето под тежестта на сумрака и слепотата на нощта, но то не й обърна внимание. Всъщност, само се обърна на дясно и се загледа в дълбоките стъпки останали от мъжа. Гледа ги, докато не почерняха и не изгаснаха. Гледа ги, докато не изпръхнаха. Полето остана само. Въздъхна и притихна. Двете морета плискаха в белите му крака, а краката бяха каменни. Ронеха се и покриваха с пясък брега. А пясъкът беше като драскащо нещо в окото. Болящ и остър.

Жената вървеше по земята обречено. Защо пък “обречено”? Защо пък не? Жената си има път и може да върви по него както си иска. Петите й бяха напукани от сушата. Очите й бяха почернели от черни мисли. Косите й бяха сплетени като нишки в совалката, като ред в живота, като Божии работи... Устните й бяха червени като срам, като желание, но пък веждите й бяха диви. Жената тъпчеше земята неравно. Ту ситнеше, ту забързваше. Понякога подтичваше, друг път едва се влачеше, а през повечето време танцуваше, но пък зъбите й бяха стиснати до скърцане. Тя беше пристегнала кръста си здраво, не за да изглежда тънък, а за да не яде много. Защото жена, която много яде – отвътре я изяжда. Какво? Какво я изяжда отвътре? Тя си знае, но ръцете й бяха скръстени, впити една в друга, сякаш държаха пеша Господен и нямаше да го пуснат. Никога! За нищо на света! Жена.

Жената стигна огромно дърво, израсло сякаш в средата на земята. Едно дърво е нужно, за да се разбере, че животът лежи под него, свири на свирка, тананика песен и мърда големите пръсти на краката си. Защото животът няма грижи, черни мисли и нищо не задържа насила. Нищо и никого. Живот.

Жената легна под дървото. Разтвори широко крака, изви гръб и простена. Не! Провлачи вопъл. Гласът дълго летя към небето. После изчезна като грак на дива патица, като грак на ято диви патици, които си отиват, а след тях остава прощален звук, някаква тъга, обещание за скорошно завръщане... остават ненужни пера и ненужно нищо.

Жената беше тъжна. Всичко може да бъде тъжно, но тъжната жена е страшна. Гърдите й изсъхнаха и окапаха, косите й станаха сухи и чупливи, плитките отъняха, кожата по шията й се сбръчка и провисна. Очите й пресъхнаха и помътняха, засветиха в зелено, само отразяваха, но не поемаха светлината.

После под дървото дойде мъжът. Ръцете им се вплетоха. Изви вихрушка и помете праха по земята. Очите им се вгледаха. Светкавици определиха границите на небето. Устните им се отвориха и гръм отдели небето от земята.

- Ще ме женят – каза жената. Думите й паднаха върху камък, разтрошиха го, превърнаха го в пепел. От тези думи никога нищо нямаше да поникне. Никога нищо.

- Да бягаме – каза мъжът. Напои падналите думи с няколко капки надежда, те се стекоха в прахоляка, попиха и пак нищо не поникна. Просто няколко капки. Какво толкова.

- Нашите чакат на тези пари. Беднотия, знаеш...

- Не мога без теб. И ти не можеш. Да бихме бегали...

- Страх ме е.

- Знам ли го?

- Знаеш го. Генин Тано.

- Ще го убия!

- Грях е. По-добре аз ще умра.

- Ще го убия.

Раздиплиха се бели ризи, нагърчи се черен сукман, разви се тъкан колан, зейна бяло тяло и мъжът хлътна в него като капка пот в пресято брашно.

Полето жадно гълташе стонове и въздишки. Задиша учестено, придърпа корените на дървото навътре в себе си, раздвижи се и избута двете морета, за да си направи още място. А беше нощ. И кучетата пролайваха в съня си. Нощ беше. Овцете се бяха скупчили около агнеца Божи. Крави дишаха, преживяйки, конете спяха прави, за да не изтърват теглото на зазоряване. И беше нощ. Само калдъръмчетата спяха дълбоко и събираха цвят за през деня. Наистина беше нощ.

Преди първият петел да обяви на света, че който е жив, трябва да става, една ръка отмести тънко тъкано перде от тесен прозорец, изхвърли в двора бохча, след нея се спуснаха два крака в шарени чорапи, стегнато тяло, оковано в ризи, фусти, сукмани и елеци, и една глава, закътана сред сложни дипли и завръзки на алена кърпа. Жената беше млада. Всяка жена е млада веднъж през живота си. Понякога е млада за дълго. Друг път е млада за миг. Тази беше млада сега.

- Алино!

Жената остана на мястото си. Тялото й се покри с кора, кръвта изтече като корен в земята. Тя отсече корена от корен.

- Алино!

Жената без корен се вкамени. Герданът й се скъса. По земята хукнаха червени мъниста и бели зъби. Устните пресъхнаха, изтъняха, излиняха, хлътнаха и се нацепиха. Дълбоки пукнатини се появиха по каменното лице. Очите се прибраха дълбоко някъде навътре. Някой загаси огъня им и пусна пердетата. Жената остаря завинаги.

- Алино! Къде си, ма?

Всичко наоколо изглеждаше странно живо. Една кокошка риеше съсредоточено на едно и също място. Въпреки това сякаш беше жива. Тази жена вече само изглеждаше. Затъркаля се грохотно и спря чак вътре, пред огнището.

 

***

- Кръв трябва. Не много. Ще вземеш сърце от гълъб. От друго не става. Кръвта на гълъба е като моминската. Ще го срежеш над ризата. Остави да капне и последната капка. Те са толкова. Три–четири капки. Загаси свещта, докато се събличаш, и размени ризите. Другото е лесно. Не реви. Не си първата, дето не е мома на сватбата си.

- Не мога да убия гълъб.

- Това ли било?! Ще ти го убия.

- Не мога да му пробода сърцето.

- Донеси ризата... Ще ме даруваш с два чифта чорапи, че вече съм стара. Треперят ми ръцете. Нито преда, нито плета. Човек хляб и чорапи трябва да има... Другото е от Бога. Хайде, целувай ръка и бягай!

Чатнаха каменни устни в каменна ръка. Блеснаха искри. Наоколо нямаше слама. Нямаше съчки. Не пламна огън и това беше добре. Двете каменни жени се разделиха. Едната беше каменна от времето. Зеленикавите петна мъх и плесен показваха, че отдавна е на земята. Другата си беше каменна от обикновена мъка. Изскърца врата. Никой не си прищипна пръста...

Яхния от диви гълъби. Срамът къкреше в гърнето с много мерудии. Беше малко преди лятото. Съвсем малко. Мъжете мислеха за полето. Някои мислеха за сватба. Други мислеха за други работи. Земята претопляше, издишаше горещ, сушав въздух.

 

 

***

Тежък мъж, с тежко син, оловен поглед следеше внимателно кой колко яде, кой колко пие, дали всички се усмихват от сърце, дали не крие някой завистлива мисъл сред даровете, да няма оплетени снопове конци и косми в гърнетата и тиганите, да не мине бял циганин, да не хвърлят бобено зърно по булката вместо жито, бездетна жена да не седне на масата при младоженците, да не е заклана черна кокошка, на жениха дясната ръка да не е под масата... За много неща трябва да следи един баща, когато дава дъщеря си.

Да продадеш някому работник. Здрав, прав... На всичко отгоре се множи! Може го! Че и дарове към работника вървят. Глупост човешка, не ти се вижда края! Пусти пари!

- Хайде! Пийте, сватове! Виното е сладко, да им е сладък животът на младите!

- Хайде, свате! Пий и ти! Радвай се! Детето ти на добро място отива! Ще си я гледаме като своя. А и добре ще е двете ниви да се съберат.

- Каквото съм казал, назад не връщам. Наздраве!

А дясната ръка на младоженеца все пак успя да се скрие под масата. Стискаше и мачкаше коляното на жената, опитваше се да щипе, но сукманът беше здрав и дебел. Сукманът беше... дреха.

- Не щеш ли вече да си лягаме? – изграчи женихът. Смъкна рунтавия калпак от главата си и изтри мокра коса с кърпата метната през рамото му. Изглеждаше къпан и съвсем не му се спеше.

- Че кой спи по обяд? – булката не разбираше от намеци.

- Е, нали ще трябва да изнеса ризата... и там... да пострелят от родата...

- Рано е.

- Докато още е светло...

- Има време. Ще стрелят.

Жената побеля, стана мраморна. Изпи чаша червено вино наведнъж и тънки кървави жилки прорязаха лицето и ръцете й. В края на масата, сякаш отделена от света, сякаш низвергната, седеше посивяла старица. Вековната й кожа беше покрита със сиво-зелени петна плесен и мухъл, но очите й светеха в жълто и сипеха искри по масата. Месото пред нея прегоря, кората на хляба почерня като въглен, погледът й спря на булката и прогори две дупки върху бялата риза. Китката в косите повехна, оклюма и изсъхна.

- Добре. Да вървим. Да свършим работа – каза жената и на мраморните бузи избиха кървави петна.

Тя стана, а гайдите писнаха пронизително и отчаяно. Всички започнаха да пият. Никой не ставаше да играе. Чакаха. Момата да стане жена и да поведе хорото. И така цял живот. Ставаш жена и върху ти се стоварват дългове. Живееш и ги изплащаш. Умираш и ги оставяш на децата.

Жената тръгна към къщата. Посипаха се подвиквания, подмятания, смехове, напътствия, майчини сълзи. Тежкият мъж с оловносин поглед си хапеше мустаците. Младоженецът вървеше наперено. Беше се издул от надежди и гордост. Дишаше с отворена уста. Пред вратата грабна на ръце жена си и я внесе вътре. Портата се хлопна няколко пъти. Ставаше течение.

Тя се казваше Алина. По вените й течеше различна кръв. Блъскаше се в сърцето й и нашепваше различните си заръки. Едната й баба беше албанка. Друга една беше от Беломорска Тракия, а една пък друга беше гъркиня. От Солун. Трима от дядовците й бяха българи. Сега и тя взимаше българин. Не й беше по сърце. Изборът не беше неин. Тя можеше да му каже за сърцето на гълъба, изтекло върху бялата риза, но можеше и да го излъже. Излъга го. Спокойно и като го гледаше право в очите. Даде му ризата и той я провеси на прозореца. Отвън изтрещяха изстрели. Чу се писък. После още изстрели и вече всички пищяха. Не от радост.

Младоженецът се казваше Тано. Той се женеше, защото му беше попреминало времето. Не го искаха много. Беше кривонос. Сякаш го беше ритал кон. Смачкан. Тих. Мухльо. Единствен син. Майка му беше уморила двама мъже - богати чифликчии. Сега имаше само този си син и много земя. Остаряваше. Достраша я, че няма на кого да остави земята и го притисна да се жени. За коя да е. Само да е честна и работлива. Майка му мачкаше всички наред. Не я обичаха.

Навън хората пищяха. На умряло.

Булката стана от леглото. Отиде до прозореца. Открехна пердето и видя.

Другият мъж се казваше Хаим. Той стреляше. По проснатата бяла риза с гълъбова кръв на нея. Стреляше по мъжа с оловносин поглед, стреляше по младоженеца, стреляше по свирачите, стреляше по сватбарите... Нещо в тая стрелба не беше наред. Нещо не беше истинско. Той не уцелваше!

Един куршум се заби в рамото на Тано. Случайно. Раздроби го. Ръката провисна като отсечена. Жена писна. Една гайда изхърка. Никой не умря от страх. Никой не се изложи в гащите. Всички лежаха по очи на земята и чакаха да отмине каквото е дошло. То отмина. На кон. Вдигна прах и се смеси с къщите, дворовете, зеленото... докато стигна острия пясък. Близо до морето. А морето е като мор. Страшно и непобедимо. Идва и уж си отива, но все си е там.

Алина остана на прозореца. Защото къде може да остане една жена когато нещото си е отишло вече?

Житото узря. Прибраха го. Раздробеното рамо не зарасна. Ръката изсъхна, спаружи се. Връзваха я с кърпа към гърдите. Коремът на жената до прозореца се изпълни с живот, а тя не го искаше. Мразеше го. Вдигаше тежки снопи. Носеше тежки менци. Влачеше речни камъни. И вол би вдигнала, но напразно. Животът растеше. Стадата се събираха. Имаха път да изминат. До топлото. До тревата. Жените предяха, за да тъкат цяла зима. Имаха да пеят и песни. Трябваше да се рони царевица. Да се мели брашно. Трябваше да се бие качамак, после да се суши на слънце, после да се троши на трохи, после да се мачка с мас, за да стане на питки. Работата винаги е повече от времето.

Къщата се изпълни с хора. Внасяха. Падна мек, болнав сняг.

 

***

 

Една жена лежи на дървения миндер и крещи. Една друга, стара и огорчена, лежи на друг дървен миндер и мълчи. В мига, когато душата на старата жена си тръгна, едно дете изплака и пое въздух. Алина роди момиче. Първите ръце, които усети детето, бяха каменни. Покрити с мъх и плесен. Следващите ръце също бяха каменни. Студени. И гърдата беше каменна. От нея изтичаше вода.

- Върна се Недим... сестриния ми син... Каза, че бил жив и здрав твоят човек...

Каменната гръд се стопли. Стана чудо. Водата се превърна в мед и мляко. Детето засука и заспа спокойно.

- Бабо Сали, прати му много здраве и кажи, че го чакам.

- Той знае.

- Кажи му да си идва. Всичко ще се оправи. Само да си дойде... Ще умра без него... няма да ме бъде.

- Той знае.

 

***

- Тано, честито! Роди ти се щерка.

- Син чаках...

- Тано, Господ прибра майка ти!

- Ох.

- Лошо е.

- Поличба.

- Божа работа.

Не кръстиха детето до четиридесетия ден. Живя безименно. После му дадоха името Мормера. И тя растеше. Растеше. А трудно се расте без любов. Но пък растеше прекрасна.

Листата на дърветата окапаха много пъти и сняг ги валя, и се смиха и окаляха, и на пръст станаха, сгърчваха се на слънце, лъсваха след дъжд. Сърцето на Алина си остана каменно. Много пъти слага масата и много пъти я вдига, без да погледне Тано в очите. Много пъти детето се опитваше да й каже “мамо” и тя много пъти му отговаряше:

- Върви при баба Сали! Не ми се пречкай!

А нощем седеше под дървото, там, насред полето, и виеше срещу пълната луна, виеше срещу Божата несправедливост, дереше тънката кожа по лицето си и скубеше вежди, докато по тях и косъм не остана.

 

***

 

- Не е ли време да имаме син... Иска ми се наследник... Знаеш, земя много, грехота е да отива по чужди къщи...

- Искай си, ама няма да ти се даде, Тано. Аз повече деца не раждам!

- То, поне един син...

- Казах! Нито един, нито половин!

- Не може без наследник... Да има кой да ни гледа на стари години. На леля Савка момчето е добро. Те са рода. Да го отгледаме като наше, пък...

- Аз си лягам. Храненици не ща!

Мъжът по име Тано изглеждаше смачкан, сбръчкан и изсъхнал като ръката си. Излезе от стаята, завлече се до миндера, полегна и придърпа сакатата си ръка на гърдите. Влезе младо момиче, завъртя се около него, засука се, но той не обърна внимание. Каза й да му донесе вино и да запали огъня. Обърна се на една страна и опита да преглътне. Задави се със собствената си слюнка, закашля се. Гореше го лош огън. Гореше го отвътре. Мъжът по име Тано ревнуваше. Не знаеше от кого, но ревнуваше страстно.

На другата сутрин не стана от одъра. Лежеше втренчил поглед в дъските на тавана, не говореше, не ядеше, не пиеше... дишаше.

Жената по име Алина си беше все така мраморна. Беше позацапана от времето, но нищо повече. Тя също стоеше в стаята си и не издаваше звук. Върху алена кърпа беше наредила изсъхнала китка и тънък колан от гайтани и мъниста. От Цариград. Гледаше ги и не плачеше, защото камъкът вода не пуска. Не пуска ли?

Постепенно мраморът оживя. Лицето омекна. Устните се отвориха. Клепачите премигаха. Очите просветнаха. Каменната жена проговори:

- Ела си!

Някой хлопна по вратата. Жената се изправи, завърза кърпата и я скри в сандъка си. Тежко пристъпи, тежко дръпна резенцето и открехна вратата. После отвори широко. Сякаш стоеше надвесена над бистър вир. Образът отсреща беше жив. Беше нейният, но жив. Не сякаш, а наистина. Беше нейният, но млад.

Жената се загледа в лицето си отсреща като че за пръв път го вижда.

- Татко е болен. Не става.

- Добре. Върви при баба Сали. Извикай я!

Момичето тръгна, жената седна на мястото си – до прозореца. Дръпна пердето, откри пътя и се понесе с него надолу. Към морето. Към топлото. Към острия бодящ пясък... И се разрони. Посипа се по шарените черги, събра се на купчина и зачака вятър да подухне, за да й придаде друга форма. От Беломорието не духаше. Времето беше тихо и слънчево. Топло.

- Не е болест. Лекува се. Тъга го мори. Ще му мине – каменната старица засмукваше смокините от сладкото и топеше в захарния сироп залци хляб. – Свари му отвара от жълт кантарион. Всичко лекува... Тано каза ли ти дали нещо му лежи на сърцето? Имаш ли друго сладичко?

- Иска син. Аз повече деца не раждам.

- Не се заричай, Алино. Не се заричай, дъще! Хаим казал, че се връща другата пролет с овцете. Събрал голямо стадо... Гледай си мъжа, току-виж, родило ви се детенце... да не му береш срама.

- Бабо Сали! Бабо Сали! Господи! Боже мили!

- Хайде, остани си. И свари отварата както ти казах!

Мраморното лице припука тихо, камъкът се нацепи, по земята нападаха малки парчета. Отдолу се показа нежна кожа. Само устните бяха стиснати и очите бяха зли. Много зли очи. Зелени.

Жената се раздвижи, разтича. Жената нареди! Старицата си тръгна натоварена с торба брашно, две ризи, чифт плетени чорапи, жълтица, не една – три!, мас, картофи, черна кокошка, две делви рачел и едно момче да й носи багажа.

- Какво правиш? Изнесе къщата! Зарадва те вещицата, че скоро ще умра, а?

- Тано, Тано. Не си болен! Баба Сали каза, че бързо ще се оправиш, ще пиеш чай, ще ти мине. Затова й дадох дарове. За хаир. Сега да ти кажа... Мислих за момчето на леля ти Савка. Добро е. Ако не родя, ще го вземем.

Мъжът изстиска с клепачи две сълзи от очите си. Отметна сакатата ръка от гърди, седна на миндера и обърса лице с ръкав.

- Кажи, че ме обичаш, Алино.

- Обичам те. Как ще не те обичам. Нали си ми мъж пред хората.

- Прати на бабата едно агне. От мене. Отивам на полето, че ще му мине времето.

- Тано, чай трябва да пиеш.

- Здрав съм.

Мъжът тръгна по друг начин. Държеше главата си високо, а сакатата ръка затъкна в пояса. Плясна засуканото слугинче по задника, ритна котката и яхна коня си без чужда помощ. Беше оздравял.

 

***

 

По тясната калдъръмена уличка вървеше момиче. Гледаше право в слънцето. То не издържа на погледа и се скри зад облак.

- Калино! Гюло! – викна момичето пред висок каменен зид. Три славея паднаха от завист в краката му.

- Идвай! Идвай бързо! – чуха се отвътре други момински гласове.

Отвориха се тежки порти сякаш в поклон. Момичето влезе в градина – зелена, червена, шарена. Ухайна. И се събраха три моми като три цвята сред здравец. Като китка. И зашепнаха. Какво шепнеха чу само прилепът под стряхата. Удиви се и покри глава с ципести крила. Заспа. А момите шепнеха над мълчана вода.

- Да бихме знаяли, не бихме баяли.

- Искам да се оженя за чифликчия.

- Искам да взема търговец. В града да отида. В Солуна. Кафе да пия като градските кокони. Да ме облича със свила.

- Искам... искам... да срещна мъж. Да ме обикне доживот. На камък да стане, ако ме загуби. Искам да е не любов, а Божи знак!

- Ух ма, Мормеро! Не се говори така! Клетви се връщат!

- Нека!

- Зло може да те стигне!

- Нека!

А злото спеше под гюлов храст, похъркваше и се обръщаше неспокойно в съня си... защото беше зло.

После дойде пълнолуние. И така е редно. Сребърен змей изплю Луната. Голяма хапка не трябва да се лапва, голяма дума може да се каже. По реката потекоха китки с мъниста и без мъниста. На една извивка, закачлива като смигване с лявото око, чакаха млади мъже с бели ризи. Какво чакаха? Някои си чакаха късмета, други – неизбежното, трети нищо не чакаха. Стояха ей така – да се мокрят и весело да става.

И всички китки стигнаха завоя. Всяка китка се скри в нечия пазва. Само една се изхитри. Изплъзна се. Провря се сред залисията и отплава надолу. Следваше спокойно завоите на водата, сякаш знаеше къде отива. Не потъна. Стигна самодивския вир. Оплете се в косата на сънлива самодива. Самодивата се къпеше. Китката блесна. Луната угасна. Самодивата излезе от водата. Изви тяло. Изпъна снага и се превърна в дафиново дърво. Сред клоните му цъфна китка с мъниста. Тогава мина мъж на кон. Мъж, дето като го видиш и го сънуваш до последния сън. Спря да си напои коня. Във вира. Конят се дърпа. Не иска да пие от водата. Страх го е. Мъжът се навежда над мамещата вода и вижда! Обръща се. Дафиновото дърво наведе клони и му подава китката. Всички неща си идват на мястото. Животът размърдва големите пръсти на краката си и засвирва. Значи продължава.

А мъжът с коня? И той продължи нататък. Преди да стигне, първо видя. Белнаха варосани стени. Настлаха се каменни покриви. Покриха се със зелен мъх. Замириса на хора. На топъл хляб. Прясно изпечен. Мярнаха се шарени градинки. Чуха се момински песни. Кискане. Мъжът продължаваше. Кучетата се изпокриха. Едно по-смело, изръмжа. Отвори уста да вие, но се отказа. Сви се на кравай в прясното сено и заспа. Мъжът стигна. Върза коня в запустяла плевня и хлътна в схлупена къщурка покрита с плесен и изсъхнали розови храсти. Настана миг тишина. Много дълъг миг. После животът засвири отново монотонната си мелодия, а злото се надигна изпод гюла. Отръска се. Протегна се. Подуши срещу вятъра и се почеса с дясната ръка зад лявото ухо. Лошо.

 

***

 

Когато слънцето стигне пладне, уморява се и се търкулва по склона да помечтае на хлад. Тогава земята замирисва унесено, а живите твари придрямват упоени.

Където има хора, задължително има и пивница. Още по-задължително е да е насред селището, щото който откъдето мине да я види, да се отбие, да изхарчи някоя и друга пара... Парите не се носят в гроба, въпреки че повечето така искат, но не става.

Мъжът, който се върна на кон, беше Хаим. Той влезе в кръчмата тъкмо когато Вечерницата излезе да се покаже пред очите на живите. Седна на една маса и попипа китката в пазвата си. Другите 

млъкнаха. Кръчмарката му донесе вино и бобена чорба и се врътна сърдито.

- Дошъл съм да си простим с Тано – каза мъжът и гласът му отекна в дървените стени, удари се в таванските греди и се изхлузи през вратата.

Никой не отговори. Никой нищо не попита. Хаим изсърба чорбата, изпи виното на един дъх и излезе. Навън. На въздух. На среща с миналото си.

Миналото му беше младо момиче. Това беше отдавна. Срещна го за първи път до чешмата. Сърцето му падна в менците и там си остана. Много отдавна беше. Тя го отнесе със себе си. Не му го върна. Дадоха я на друг, но тя пак не върна каквото беше взела. Беше минало. Той дойде да си иска взетото. Сега! Вървеше по ситните камъни и не ги усещаше. Срещу него вървеше момиче. Младо. Той вдигна очи. Срещу него вървеше Савската царица. Сега! Отиваше за вода.

- Алино! – гласът му разлюля менците. Заби черковната камбана. Сърцето му се върна от някъде, блъсна в гърдите, напомни за себе си и хукна подгонено от освирепели спомени.

- Мормера съм. Алина ми е майка. Ти кой си?

А той нито знаеше кой е, нито къде е. Само гледаше и нищо не виждаше.

- Прости – каза и отмина, а сърцето му отново падна в празните съдове и момичето го отнесе със себе си надолу по пътя.

Полето беше изсъхнало рано. Зърната в класовете бяха ситни и твърди. Така беше откакто мъжът замина на кон и го изостави. То чакаше. И чакаше. Докато усети първата стъпка. Усети я болезнено. Раздвижи се. Пое дълбоко дъх. Той се беше запътил към дървото. Както обикновено. Както правеше преди. Там седеше жената. Тя не виеше. Също чакаше. Ръцете им се видяха първи. Гръм удари. Очите им се отразиха едни в други. Плисна дъжд. Мъжът зарови лице в женския скут и заспа като блуден син, който се е върнал. Блуден. Полето се напъна и роди втора реколта. Беше простило на блудния. До сутринта зелените жита узряха. Мъжът още спеше, а жената не смееше да вдиша, за да не го стресне в съня. Да не го загуби отново. После тях ги нямаше под дървото. На затопленото място лежеше животът и си свиреше. Беше хубаво.

 

***

 

Тано седеше пред подредената маса и не посягаше към храната. Жената се мярваше за миг в стаята и изчезваше, за да се мерне отново.

- Седни вече да ядем.

- Идвам. Ти почвай.

- Да не би...

- Още не. Ама мисля, че скоро ще стане. Някак чувствам отвътре.

- Така съм искал да живеем, Алино. Винаги.

- Така ще живеем. Бъди сигурен. Къде е Мормера?

- При приятелки. Това дете нищо не похваща. Ти си й майка. Научи я.

- Ти си й баща. Кажи й.

- Пък защо ли й е? Тя всичко си има. Ще й слугуват.

- Човек не знае.

Къщите притихнаха уморени. Изнемощели струйки дим се виеха от комините. Като отлитащи сенки. Към небето. Алина тъпчеше калдъръмчетата по пътя. Не се сещаше. Не ги поглеждаше.

- Бабо Сали! Бабо Сали, отвори ми! Аз съм.

- Влизай, чедо.

- За малко съм. Бързам.

- Тогава бързай.

- Помогни ми.

- За какво? Той вече се върна. Стана каквото искаше.

- За Тано.

- Ще си простят. Не се кахъри. Мъже са. И кучетата не ги ядат.

- Не е това. Искам Тано да си иде.

- Къде?

- На оня свят.

- Един е Бог. Ще си иде като му дойде времето.

- Не мога да чакам. Сега!

- Алино!

- Бабо Сали!

- Не мога. Това не! Друго искай.

- Трева за помятане.

- Това може. Ама защо ти е? Нали си женена? Много знае някой чие е детето...

- Искам трева за помятане.

- После трудно ще заченеш...

- Нека.

- Така да бъде.

Каменната старица пропука и стана от мястото си. Загреба шепа прах от платнено чувалче и я сипа в бяла кърпа. Трудно, много трудно я върза на възел, защото и пръстите бяха станали каменни от времето.

- Дай ми още.

- Още?! От това и биволица ще пометне!

- Дай ми още!

- Върви си! Имаш лошо наум, Алино.

- Бабче, донесла съм ти рачел и от онази ракия, сироп от нар, вълнена риза...

Каменните ръце се разтрепериха. Старицата се разклати на стола си, залюля се и... се предаде. После тихо се помоли на Бог, който беше един и едва ли можеше да чуе всички.

- Грехът да падне върху мен – каза старицата и потъна в спомените си като камък в блато. Тихо.

Изкука кукувица, а казват, че не кукали нощем. Може и бухал да е било тогава. Злото шаваше и се наместваше под Тановото легло. Не му беше удобно. Тано пиеше вино. После заспа. Сънува сън. Мъж на кон му сечеше главата. Отсече му я. Тано се обля в кръв. Отвори очи. Беше мокър. Навсякъде. Беше се опикал. Червата му се гърчеха вътре в него и искаха да излязат. Тано изпъшка. Тежко.

- Алино! Алино!

И тя дойде. Спокойна. Гледаше го право в очите.

- Ще се оправиш. Ял си нещо. Ще ти сваря отварка.

И му свари отварка. На третия ден той повърна парчета от себе си, а на четвъртия умря. Бавно и мъчително. Гледаше я право в очите. И тя го гледаше право в очите. Мълчаха. После й заръча някои работи. Тя само кимаше. Зарови го както си му е редът и още същата нощ изпомачка калдъръмчетата по пътя за плесенясалата къща, покрита с изсъхнали розови храсти. Конят в обора изпръхтя. Другият мъж беше започнал да стяга къщата. Спеше вече. Тя тропна на прозореца. Влезе и не запали свещ. Седна на леглото до него и се загледа в отпуснатото лице. Беше тъжно.

- Хаиме! Хаиме! Събуди се! Вече съм тук! Завинаги!

Той се събуди. Очите му светеха със зелена светлина. Само отразяваха. Устните му бяха стиснати и сбръчкани.

- Алино, болен съм. От лоша болест.

- Не! Какво ти е? Ще викна баба Сали!

- Недей! Не е болест за лекуване. Болен съм от мерак.

- Вече съм твоя. Няма кой да ни раздели сега.

- Болен съм. Казах. Видях Мормера.

- Тя ми е дъщеря. На Тано...

- Знам. Искам я.

- Мормера!

- Нея!

- Господи!

Жената нямаше сили да стане. Тя изпълзя от къщата, просъска и се заизвива по тясната уличка. Когато си легна в леглото, коремът и гърдите й бяха издрани от острите камъни по пътя. Беше омазана в конски фъшкии. Беше й мръсно отвътре също. Не се изми. Не си разчеса косите. Оскуба ги. Не си погледна лицето. Одра го. Не заспа. Не мигна.

Злото спеше до нея на миндера и една лига се точеше от приотворената му уста.

На сутринта жената източи баница. Изпече я. Седна да яде. Яде много.

- Мормеро!

Момичето дойде. Взе си парче и също седна да яде.

- Ще те дам на Хаим.

- Ох, майко!

- Не сега. Когато мине година от баща ти.

- Ох, майко.

- Вече ставаш за женене. И нищо не можеш. Кой ли ще те поиска?

- Той не е ли стар?

- И баща ти не беше млад, кога се взехме.

- От друга вяра е.

- Ще се прекръстиш.

- Не е ли грях?

- Грях е. Всичко е грях. Нямаш ли друг на сърце?

- Нямам... Сега като ме питаш, ще кажа. Откак е дошъл, все го срещам. Ама ме беше срам. Много ме гледа. Ще го взема.

- Знам. Сега върви! Свърши нещо. Започни си чеиза.

- Калина и Гюла ще ми го...

- Казах. Сама!

И пак падна нощ. Жената разплете коси, облече бяла риза и излезе на двора. Луната не беше нахапана. Беше цяла. Жената отвори уста и звук не издаде. Вдигна ръце към черното и помисли за нещо. Злото долетя на мига. Шмугна се под ризата. Напъна тялото й. Изви го. Облада го. Алина запали огън в четири страни. Изправи се в средата и занарежда:

- Ако си бяло, черно стани. Ако си черно – още по-черно. Където аз, там и ти. Като сянката на Мормера. Да ме следва. Да ме следва. На черен камък да стъпи. Като черна мъка на сърце. Да не се отдели. Да не се отлепи. Черен камък да се измести. Земята да се отвори...

Злото потрепера и се измъкна от тялото на жената. Погледна я с ужас, плясна с криле и изграчи. Един бухал се издигна от клоните на изгоряла круша. Сянката му се отпечата на светлото лице на Луната. В човката си носеше нещо. Сърце? Плъх? Не се видя. Нямаше кой да види. Всички спяха.

Денят не искаше да се показва. Нощта искаше да се прибира. Облаци покриха земята. Криеха я. Черна ръка мачкаше времето между пръстите си. Животните не искаха да излизат на паша, а хората ги ръчкаха с остени. Прокапа кръв. От небето. Две жени вървяха по тясна стръмна урва. Нагоре. Нагоре. Къде отиваха? Едната знаеше, но мълчеше. Другата не знаеше нищо, но й беше все едно. Сянката й беше открадната. Пълзяха и се деряха, но не спираха. Дишаха тежко, но не спираха. Стигнаха края на стръмното. Долу блесна вода.

- Това е самодивски вир. Изкъпи се! – каза тихо старата.

- Високо е – прошепна младата.

- Изкъпи се!

Момичето погледна майка си в очите. Бяха празни. Алина не посегна. Не се помръдна. Не протегна ръка. Омразата бутна Мормера в гърдите. Бутна я силно. Тя стъпи на черен камък. Камъкът се отмести. Мормера политна и полетя. Чу се писък и плясък.

- Връщам ти клетвата – каза някому жената и скочи.

Не се чу писък. Само плясък.

Една клетва се спусна надолу по урвата. Вдигна прах и изчезна с кривите улички, между дворовете, покрай залостените врати. Стигна къщата с изсъхнали розови храсти и похлопа на вратата. Никой не й отвори. Клетвата тръгна да търси този, при когото трябваше да се върне. Намери го. След три дни. Под дървото, което беше израсло сякаш в средата на земята. Той беше от жълт камък. Стоеше и гледаше към морето. До него, полегнал, животът си свиреше на дървена свирка. В краката му се беше сгушила друга клетва. Моминска. Алинината клетва се повъртя, повъртя и като нямаше какво повече да прави, седна при останалите.

Две клетви за един живот! Беше прекалено. Животът стана и се премести. Полето изгуби интерес. Мъжът го нямаше вече. Обрасна в бурени и тръни, покри стърнищата с шипове, дори се подпали в единия край. Погоря малко и угасна. Поле...

Българската литература

© 2000 Литературен форум