Литературен форум  

Брой 18 (441), 26.12. - 08.01.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 

Аз все още си оставам млад поет
Разговор на Георги Тодоров с Николай Кънчев

Николай КънчевДа започнем с избирането ви за секретар на Сдружението на български писатели: не е ли това малко странна, макар и отговорна длъжност?

Създадена е винаги някаква представа за даден литератор. С добронамерени или злонамерени намерения от съответните хора или институции. Мислите ли, че ако през годините ми беше поверено литературно издание за чужди литератури, например, нямаше да има полза за нашата литература? Задоволявах се да чета и с наистина неимоверни усилия на преводач да споделям прочетеното с интересуващите се от подобни текстове читатели. Колкото до този случай, дай боже това да е добър случай.

 

За какво всъщност ще отговаряте, щом стана дума за отговорност?

Ще отговарям за споменатите чуждестранни отношения, само че по нетворчески и неадминастритивен, но дано плодотворен начин. Какво лошо, ако се успее да се осъществят няколко пътувания на няколко колеги, няколко публикации и няколко още непредвидени възможности? Положението обаче не е добро и подобрението му зависи от добрата воля и разбиране на членовете на въпросното Сдружение, което може да се окаже под въпрос като Сдружение, ако всеки мисли, че то е плацдарм за дори най-безкористното му желание да стане установен или всепризнат писател.

 

Но ако той наистина желае да стане такъв?

Това е работа на перото му, където и да бъде, ако щете в тоалетната до Докторската градина с цената на мизерията и умирането от туберкулоза. Няма рецепта за така нареченото оставане в литературата, особено ако се напредва в тази област чрез нездрави цели и силови кариери. В Евангелието на Тома е казано: Камъкът, който строителите са отхвърлили, е крайъгълният камък. Не случайно това Евангелие е считано за апокрифно.

 

Предполага ли се за извършените действия или работа да получавате някакво възнаграждение?

Напомняте ми за въпроса, който шопите бяха задали на Апостола, организиращ комитети за тяхното освобождение от робството. Никакво възнаграждение, още повече, че и пенсия не получавам. Просто поради неназначаване на работа аз нямам и секунда трудов стаж през предишните години. Какво толкова има в това, че ще отделиш няколко часа през седмицата за някое и друго действие, вместо да прекараш в кафене обедното си свободно време?

 

Не е така според досегашната практика на ръководене на творческите съюзи. Съюзът на българските писатели, например.

Казвате, например... В повечето случаи се намирам в добри отношения с членовете на Съюза на писателите. Без да съм запознат добре, нещата там са в заварено положение и по един или друг начин те са изправени пред тяхното решение. Когато фактите говорят, и литературните богове мълчат. Но последните не дават думата на фактите. Искат да са първи и говорят като от първа инстанция. Защото по наследство това е централизирана организация. Организацията е ред, а редът в културата е аномалия. Редът е от царството на кесаря, свободата е от царството Божие, тоест, необусловеността на духа.

 

Съюзът на българските писатели е по-дългогодишна организация, с повече опит и може би ще преодолее създалите се проблеми.

 

Прочетох върху корицата на книжката с имената и адресите на неговите членове, че Съюзът на българските писатели е основан през 1913 година и ми стана тъжно от неистината. Сякаш всички членове поименно са ония негови основатели, с чиито намерения и почтеност не се разминават. Сякаш стихотворенията Светло утро ти порокуди и Тихият пролетен дъжд са написани само и само защото е имало Съюз на писателите, а не защото е имало такъв поет, който не зная дали е бил един от основателите, но е един от големите български поети. Забравя се, че началото на този вид Съюз на писателите е поставено през 1934 година на първия прословут конгрес на писателите на друга държава и че като такъв не е бил регистриран преди пет десетилетия. Останалото все още се помни и не бива да се забравя. Това не е само техен проблем, това е проблем и на Сдружението на български писатели, което по своему е орсовка /изразът е мой / на Съюза на българските писатели. Затова аз съм против публикации, в които по недостоен начин в пресата се оплюват писатели. Повечето читатели не ни делят на едни или други, за тях всички са писатели и си казват, ето какви са писателите.

 

Но напрежението между двете писателски организации продължава.

Не при такъв градус, както преди време. След спадането на редица напрежения помежду им, вътрешното напрежение там закономерно нарасна. Имаше напрежение за имущества. Не помня дали беше казано, че където е мършата, там ще са враните, или обратното, но това е причината за напрежението. И при добра воля то е лесно преодолимо при самите тях и помежду двете организации. При всички случаи една колегиална коректност на равнището на два свободни писателски синдиката би могло и трябва да има. Но аз говоря от свое име като отделен литератор, а не като член на ръководството, което има своята определяща дума.

 

Смятате ли, че казаното се приема с истинско доверие от всички?

Ако се съди по това, което става по литературните стъгди и на литературните събрания, по страниците на изданията и по самозваните лица на литературните олицетворения, не вярвам. Много далеч е отишла някогашната прословута работа с хората, за да я надминем и отидем в бъдещето - лице в лице със съдбата си както огледало в огледало, по думите на апостол Павел. “Иска да командва, а самият той не знае кой е” - каза вчера позната проницателка за мой колега и приятел, който ми създава проблеми със своята самообзетост. Трябва да започваме от нула и да не бъдем единица пред натрупаните нули...

 

Но сборът от натрупаните нули дава нула!

Така е в час по смятане, но в час по четене и писане е друго. Друго е, когато си прочел голям писател и след прочитането трябва да напишеш свое писмо и четмо. Разбираш той къде е и къде си ти, защото границата на безкрайна редица надхвърля границата на възможното. Трябва да се продължи при даден старт и в това поне е основанието на постмодернизма, предполагащ всеобхватната посока, без търсенето на посоки. Впрочем, опитите продължават, докато успеят нечии опити.

 

Става дума сигурно за младите поети, за чието раждане сте спомогнали чрез стихотворения или чрез общуване.

Не се бабува над родените поети. А за другите е казано: “Ти го чакаш да се роди, а аз думам - умряло е”. Бог ми е свидетел, че никога срещу никого не съм писал, камо ли срещу младите си колеги, които искрено уважавам. Вярно е, че веднъж дружески шаржово ги нарекох талибани и тази дума тръгна и обходи даже други области на нашия живот. Ние не сме Афганистан, а държава, започваща със следващата буква - България. Трябва да се отървем обаче от традиционната си склонност към зависти и дребнавости, без, от друга страна, да изпадаме в кралимарковщини. Защото в случая Крали Марко може да се окаже Крали Марко Тотев и т.н. Споменах за постмодернизма, който също не е от вчера, но аз не съм за какъвто и да е изъм, ако той е измет, а за свободно волеизявление на словото, щом е слово, съхранило първозданния си смисъл.

 

Един психолог ми довери, че преструвките най-много от всичко на света изтощават организма. Какво в такъв случай ще посътветвате по-младите си колеги, повечето от които твърде много наистина се преструват в стиховете си?

Това вие го казвате. Усещах, че отвеждате в посока към младите поети или по-младите, което ще рече, че не става въпрос за най-младите. В такъв случай за всички ни става въпрос, защото едва чак сега великотърновското издателство “Слово” ме включи в своята нова поредица “Съвременна българска литература”. Докато не излезе това томче с Избрани стихотворения, озаглавено “Бяла врана”, аз все още съм млад поет, тоест, в това число и за мен ще става дума. Едно е да чувстваш, друго е да се изразяваш. В началото търсенията, изразяванията не винаги са приемливи или разбираеме, откъдето идват и неприемливите гримаси на възприемащите. Аз следя с интерес това, което става, и съм наблюдател, а не съдник.

 

Но се усеща понякога прехвърляне на мярката, и то върху гърба на други себеподобни.

Там, където няма мярка, ще има теглилка. Ругатнята и дори псувнята имат силна изразна енергия, но като всяко нещо при преупотреба губят от своята сила. Нещо повече, стават морално разрушителни и след това се утаяват в безобразна тиня, докато лилиите и яворите остават над нея във времето. При възможно добри случаи авторите на подобни изстъпления, разбира се, ще съжаляват за злостореното. Никога не е късно и това да стане. Неприятно е да се наблюдава подобно натегачество да се излезе на авансцената, когато всъщност се играе лоша пиеса. Иска ми се да повторя и потретя, рано или късно ще се съжалява, защото там, където няма мярка, ще има теглилка.

 

В едно свое стихотворение казвате, че който е приел съдбата си, е подслонил живота. Вие смятате ли се за такъв щастливец?

В нашата литература има само един Щастливец, и то с главна буква. Учил съм в свищовско средно училище на негово име, но с годините моето определение за него е излязло от предпоставените литературноисторически рамки и, за щастие, не ме подвежда към лекотата, с която е гледал на нещата, за да си затварям очите за същностните проблеми на отечеството. Хуморът му като частен случай, разбира се, ме разсмива. Би трябвало не да си щастлив, а да си свободен. Казаното в този по-висш смисъл е по-вярно.

 

Какво е според вас мястото на българската литература сред нейните европейски и световни посестрими?

Вие ги наричате така, но те все още не са от едно семейство. Може би бъдещата литература, глобалната или действително световна литература ще ги сроди и направи чак сестри, а не само посестрими. Не съм проницател, а говоря от личен житейски и литературен опит. Първо, мястото на българската литература е в България и тук му е мястото да се каже, че ние имаме значителни писатели и поети, които е могло и може да бъдат представени на други езици. Но всяка страна си заслужава българистите. Те са малко на брой и не само че повечето не са литератори, но и на всички първата им специалност не е тази, за която говорим. Като оставим това настрана, остава всеки сам да се погрижи за своите текстове, ако смята, че заслужават внимание на други езици. В това отношение поетите са в по-благоприятно положение и в по-благоприятно положение се намират всичките писатели при новите по-скоро проевропейски условия.

 

Стихотворението ви “Класиците” завършва с думите, че “Класиците са толкоз рядко надарени хора/че не може да ги срещнем живи”. Наистина ли определението жив класик е незаслужено?

Това е твърде вестникарски или въздухарски израз. Защото в най-добрия случай той виси във въздуха. Не става и за комплимент на маса сред балканци. Питахте за европейската и световната литература. Такъв израз приживе другаде няма. Трябва да сме сериозни и да тачим своите предходници, които вече са класици. Нашето уважение и преклонение пред тях ни самоопределя. Странно е, че назованите не възразяват. Колкото до мене, аз все още си оставам млад поет, и го казах вече.

 
ЛФ и лауреатите

Успяваме да догоним по стълбите Николай Кънчев и Светлозар Игов. Г-н Кънчев ни е сърдит, че не сме го включили в анкетата (сега официално му се извиняваме!), затова първо питаме г-н Игов какво го свързва с ЛФ. Той отговаря лаконично:

- Дългогодишно сътрудничество. Скучен отговор, но верен.

Задаваме същия въпрос и на Николай Кънчев, който не иска да отговори, за да не каже нещо неприятно (нали ни е сърдит). Светлозар Игов обаче му подсказва малко и ето какво отговаря Кънчев в крайна сметка:

- С оглед на предстоящото разкриване на досиетата трябва да кажа, че с “Литературен форум” ме свързва дългогодишно сътрудничество.

Тук в разговора се намесва белетристът Янко Станоев, за да ни се скара:

- Има много добри български съвременни поети, но Николай Кънчев е най-големият. И докато ние, българите, не признаем тази истина, няма да мисля, че сме узрели за европейското и световно поведение.

Българската литература

© 2000 Литературен форум