Литературен форум  

Брой 18 (441), 26.12. - 08.01.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Петко Бъчваров

Свет символ

В двора на дядо Петко Бъчвара имаше едно дърво, което цъфтеше през зимата!... Виелицата виеше, засипваше със сняг къщи и дървета, а дървото с огненозлатистите цветове - грееше сред двора!

Веднъж попитах стареца:

- Дядо!... Как се казва това дърво?

Той се усмихна, погали ме по главата, погледна ме в очите и продума:

- Аз миналата година ти казах, но ти си забравил... Сега друго ще ти кажа... - Той завъртя глава: - Това е свето дърво, сине! То е засадено от моя баща! Той правеше от неговите пръчки гвоздеи за кораби и дървени къщи.

Дядо не ми каза името на дървото... Малък бях тогава, много малък. Разсърдих му се. Но не заплаках!

“Свет символ!... Свет символ!” - повтарях си аз... И правех човек от сняг. Сложих му нос от червена чушка, очи от черни въглени, уши - обелки от картоф и стария калпак на дядо - да не му е студено.

Въртях се край снежния човек и продължавах да си повтарям:

“Свет символ!... Свет символ!” - докато ми се завие свят.

По едно време тате ме попита:

- Дядо ти ли?! - и погледна към дървото.

Не знам защо и на тате се разсърдих.

Казах: “Те големите!... Те големите...” - предъвках устни и стиснах детските си юмручета, почервенели от студ.

- Ела да ядем! - подвикна ми баба - Той, дядо ти... Той, баща ти... Те... - тя погледна към тях и много тихо ми каза - Това е дяволско дърво!... То най-напред цъфти, но най-късно връзва плод.

Малък бях тогава, от символи не разбирах, ама чувствах пламъка в душата си!... И през сълзи се усмихвах на нещо!

Донякъде повярвах на баба...

“Дяволът - прошепна тя - огладнял, много огладнял и зачакал дървото да узрее! Но то узряло след другите дървета. Рогатият проклел” - баба посочи с ръка, към цъфналото дърво посред зима.

Мама поиска да ми каже нещо, но тате й смигна...

“Вие, големите, сте много глупави!” - извиках с цяло гърло и отново стиснах измръзналите си юмручета.

А дядо гледаше и се смееше и от смях се тресеше - дума не можеше да каже.

“Вие... Вие!” - подвикнах отново и се затичах към дървото...

Сетих се, че баба беше взела от него пъпки за късмети, които сложи в баницата...

Спомних си как се казва!

Озарено от лъчите на слънцето, дървото сияеше пред очите ми, снегът край него искреше със златиста светлина!

Сетих се, че дядо ми беше направил сурвакничка от същото дърво!... За първи път сурваках стареца в бъчварницата. Той беше по риза сред зима.

Каза ми:

“Повтаряй след мене и удряй здраво по гърба... Сурва, сурва година, весела година, чак догодина амин!... А тъй, удряй за здраве!”

След време забраниха да се сурвака... Дядо много се разсърди на властите. А дървото независимо от промените си оставаше същото...

То цъфтеше винаги навреме и даваше плод, много плод!

Аз обичах това дяволско дърво!... Аз обичах и сега обичам - този свет символ!

Той има плод с костилка, която трудно се чупи с камък...

Яко дърво е това - най-якото от всички дървета, които познавам.

В своя дом имам една цъфнала сурвакничка!... От много време стои все цъфнала! Не я чакам да връзва... Знам какъв плод ражда - светият символ!

18.III.1998 г. 
24 ч.


Езеро в небето

Още от детството си обичах да гледам към облаците. Гледал съм към тях сутрин, през деня и вечер...

И нощно време съм гледал към облаците - как се губи луната из тях, как се показва неочаквано, като лодка или като лятно слънце...

След време започнах да определям кой облак на какво прилича. Виждал съм облак като кон, като истински кон, галопиращ към слънцето с огненочервени гриви.

Виждал съм облак като елен-лопатар, тичащ през гората. Виждал съм облак като кораб в развълнувано море, като кит, облак като делфин!...

Съзирал съм облак като жетвар, понесъл на рамо житен сноп. Виждал съм облак като родилка, която кърми своята рожба!...

Виждал съм в облак копачки, пребрадени с бели забрадки...

Колко пъти съм виждал облаците като тичащи коне! Гледах, гледах и не можех да се нагледам! Конете тичаха в надпревара... Бягах след тях, отделях се от земята и виках, с цяло гърло виках след небесните коне!

В облаците съм съзирал житна нива, полюшната от вятъра!... В облаците съм виждал тичащи морски вълни!

Друг път съм гледал със захлас огненочервените, червените и светлочервените облаци... Като че ли някой велик художник беше нарисувал залеза на слънцето, облаците край него с прозиращата синева на небето!

Но сега виждам нещо много по-различно, невиждано до днес. Облаците, които идват от Черни връх, приличат на езеро, развълнувано от вятъра. А е тихо, много тихо!... И слънцето си грее! Планинските камъни парят под босите ни крака. Хвойните ухаят със замайващ аромат! А маранята трепти ли, трепти...

Показвам облаците на Ваня с ръка. Тя гледа към тях, гледа към мене и едва чуто ми казва:

- Наистина! Тези облаци приличат на езеро!

- Ето виж бреговете! Скалистите брегове! И вълните, които се блъскат в тях...

- Виждам ги! И аз ги виждам! - Тя запристъпва на пръсти по големия камък над хвойните.

- Виж! Виж! Пет-шест водни капки паднаха по страните ми!

- А-а-а!... - възкликна Ваня и разпери ръце. - И по моето лице падат капки от небесното езеро!

12.II.1998 г. 
16 ч.


В полет

Когато бях дете, пасях селските коне. Тогава най-много съм се застоявал и най-много съм се вглеждал в извора сред ливадите, под релсовия път на моето село. Поглеждах от време на време към конете и отново се взирах в извора.

Понякога в извора виждах птици в полет и различни облаци, друг път цялото небе, като много дълбок кладенец...

В извора съм виждал две-три поляни, заобиколени с големи дървета и три-четири върха от Стара планина! И неволно си казах: “Ей там съм ходил, по онези скали съм се изкачвал...” - Всичко ми се виждаше толкова близко, но е далеч, много е далеч...

Един ден гледах как кръжат в извора към десет-дванадесет щъркела, гледах ги и не можех да се нагледам!... Поглеждах към небето, поглеждах към извора - кръженето на щъркелите в извора ми се виждаше много по-интересно - в него имаше вихър и още нещо!...

Стоях до извора, гледах и се питах: “Как става това, което виждам с очите си?!” - Поглеждах към планината, поглеждах към небето, а изворът ми казваше: “Не гледай на другаде, гледай в мене, гледай - колкото си искаш!...”

Край извора имаше много буйна трева. Някои треви цъфтяха с много дивен аромат! Седнал на тревата, упоен от аромата, аз гледах с часове в извора - озарен от лъчите на слънцето!...

Към обяд слънцето се оглеждаше в извора... Водните струи и златните песъчинки като че ли преминаваха през него с такава игривост - песъчинките ставаха още по-светли и по-светли, сливаха се със светлината на слънцето!

Гледах как подскачат нагоре и все по-нагоре с хиляди ситни гранитни камъчета и златни песъчинки - издигани от три-четири водни струи...

Те подскачаха нагоре и неусетно падаха надолу, но преди да стигнат дъното - неочаквано се издигаха от водните струи. А най-отгоре водата беше бистра - толкова бистра и спокойна!

Гледах и не можех да се нагледам!... Душата ми беше в полет - в чуден полет!

А детският ми ум в дълбините на земята, в най-големите дълбини - откъдето идва бистрата вода...

5.II.1999 г.
22 ч.


Сребриста светлина

Вървим с Ваня бавно през мъглата в зимния ден по пътеката край Драгалевската река. На метър от нас нищо не се вижда.

Слушаме ромона на реката и вървим нагоре през хрупкавия сняг. Слънцето едва се вижда над планинската река, лъчите му сияят през мъглата с млечносребриста светлина.

Дърветата и храстите изглеждат сребристи. Водата - и тя сребрее по прагове и водопади!

Един кълвач чука по сухия клон на бора. Звуците отекват в сребристата тишина със своята загадъчност! Въздухът ухае на сухи клони и борова смола. Сякаш сме в храм!... В храм неръкотворен!

Две-три птичета прелетяха над нас със сребристи гласчета.

Ледът по камъните в реката сребрее, бреговете - и те!... От двете страни на реката - снегът - и той се слива със сребристата светлина!

Ветрец полъхва, излизаме от гъстата мъгла. Тя се извива на сребристи гранки над храсти и дървета, тук-там изтънява!...

Неочаквано казахме в един глас:

“Сякаш сме в небето, сякаш сме до самото слънце!”

А всичко е толкова земно!... Една сребриста светлина преобрази света пред очите ни!

Българската литература

© 2000 Литературен форум