Литературен форум  

Брой 18 (441), 26.12. - 08.01.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Ришар Потие

Махаловидното “празнично” време

 

В различните цивилизации за измерване на времето служат космическите явления. Те бележат неговия цикличен ход. Но освен цикличното време, има и друго, не толкова линейно, колкото “махаловидно”. Негова основа са празниците. Празникът нарушава монотонния ход на събитията, придава ритъм и създава алтернативно време. Чрез церемониите, включени в него, социалният организъм придобива нови сили, за да посрещне трудностите през следващия цикъл. Миг на съпричастност и единение, той е и клапан за освобождаване на социалното напрежение. Затова независимо от различията и многообразието си, в политеистична Гърция и в Мадагаскар от миналия век, в анимистичните общества и в монотеистичните култури, празниците имат и редица общи черти. Проследяването на тяхната специфика, както и на техниките за овладяване на тялото и освобождаване на духа, дават възможност за редица аналогии, свидетелстващи за наличие на общ “антропологичен фонд” или общи “елементарни структури”. Предпочитанието към четиридесетдневния ритъм като време на изпитание и преход в един нов свят, сезонните ритуали, призвани да привлекат закрилата на боговете, инициационните практики като стремеж за преодоляване ограниченията на психологическия аз и достъп до висшия Аз, погребалните обреди като мост между видимия и невидимия свят превръщат празниците в колективни спектакли, чрез които човек открива мястото си в света и вселената, осъзнава смисъла и единението на живота и смъртта.

Тези особености на празничното време са видими например в бита на жителите на Мадагаскар, както личи от текста наа Ришар Потие - откъс от първи том на “История на нравите”, в момента под печат в издателство ЛИК.

Татяна Батулева

Извън хороскопската стойност на различните подразделения на времето в Мадагаскар всеки ден на седмицата имал и все още има своята специфика. Неделята е изключително благоприятна. Вторник и четвъртък са доста неблагоприятни за работа на полето и за много други дела; сряда е ден, подходящ за пътуване, но той “не позволява” да се харчат пари за различни разходи и т.н. Всичко това представлява особен седмичен ритъм. На практика и независимо от гадателството (сикиди), което действа по други, съвсем различни принципи, в ежедневието си малгашите държат сметка само за значението на дните от седмицата и в по-малка степен - за движението на лунния зодиакален календар, продаван под формата на евтини алманаси. Само за важните действия те вземат под внимание личната съдба и се обръщат към специалисти-астролози.

Абсолютно задължителни в миналото, тези предписания все още се спазват, понякога по малко срамежлив начин, в християнизираните от близо век и половина области. Тази съвкупност, към която понастоящем се прибавя и влиянието на западния християнски календар, придава ритъм на малгашкото време и специфика на дните от седмицата.

(...)

Малко неща можем да кажем за земеделския календар, изготвен в зависимост от смяната на сезоните в страните, където оризът е основна култура. Като изключим, че негови ориентири са природните явления, настъпването и краят на сезона на дъждовете, цъфтежът на някои растения, периодите на интензивна дейност и продължаващият три месеца мъртъв сезон, през който се организират семейни празници. Семействата обичат да се събират било по повод на обрязванията, било - и то най-вече през зимата - за церемониите по “завръщането на мъртвите” (фамадихана). След повече или по-малко продължителен престой в монументалната семейна гробница. Счита се, че мъртвите излизат от нея за няколко дни в предварително посочени от гадателя часове, за да подишат въздух и да се срещнат с потомците си, които сменят или оправят скъпите им копринени савани и им предлагат спектакли за развлечение. В замяна на тези ритуали и скъпо струващи грижи живите очаквали всякакъв род благословии от страна на мъртвите, които от обикновени покойници, предизвикващи повече или по-малко страх, се превръщали в безобидни и добронамерени прадеди. Въпреки че са широко разпространени, завръщанията на мъртвите са скорошен социален феномен, появил се на мястото на друг вече изчезнал семеен празник.

(...)

Всъщност изминал е едва век от времето, когато най-важното празненство за цялото Меринско кралство на Мадагаскар била провежданата в Тананариве Фандроана. Този кралски празник, чието начало се губи някъде по времето на първите монарси от XVII век, се наричал “Банята на Кралицата”, поради факта, че от 1828 до 1897 година тронът последователно бил заеман от четири кралици, с кратко прекъсване (1861-1863), когато имало крал “който обаче управлявал наполовина”. Когато Мадагаскар става френска колония, кралицата е изгонена и Фандроана престава да бъде чествана.

Преди да стане национален, този сложен празник по всяка вероятност е бил патриархален и се е провеждал на две равнища: семейно и кралско.

За тяхно най-голямо съжаление, благородните или свободни семейства, в които след последната Фандроана имало починали, “не се къпели”, т. е. нямали право да честват този празник. Всички други семейства се приготвяли за новогодишните празненства, които отдавна били определени за началото на Алахамади (съответният на м. април в европейският календар - бел. прев.). Почиствали. Снабдявали се с храни, нови дрехи и ритуални предмети. Напливът към седмичните пазари бил толкова голям, че властите се възползвали, за да обявят размера на данъците.

През последните пет дни от изтичащата година било забранено да се пролива кръвта на едри животни. Навсякъде трябвало да цари съгласие. Хората се възползвали, за да сключват нови договори и официално да развалят старите; за осиновяване, женитба или отхвърляне на деца. Изключените нямали право на жака - ритуално месо, консумирано в семеен кръг. Преходът от една година към друга се отбелязвал с оръдейни салюти, поръчвани от Кралския дворец.

Последната вечер от лунния месец Алохоци децата тичали из селата и кварталите със запалени факли от суха трева, за да “прогонят призраците”. После прекарвали тази бяла или “лоша нощ”, през която се отменяли всички сексуални забрани. Благородник или селянин, всеки можел безнаказано да се възползва и не бивало да изпуска този случай, защото жените нямали право да отказват. Към полунощ прокънтявал трети оръдеен салют, на който последователно отговаряли оръдията от “дванадесетте” околни хълма. А семействата се завръщали по домовете, защото преди края на нощта трябвало да бъдат в пълен състав. Тези, които били далече, полагали всички усилия да се приберат навреме, а избягалите жени трябвало да се приберат в семейния дом, иначе ги очаквали тежки наказания. Защото към края на нощта започвали да споменават прадедите си, всеки се пречиствал от миналото и от изтеклата година, като се обливал с хладка вода. Именно този ритуал на измиването е дал името си на целия празник Фандроана, което обикновено се превежда с “баня”. После убивали няколко птици и ги слагали да се пекат.

При първи петли за последен път споменавали прадедите и ядели месото жака. Първоначално ставало въпрос за окадено месо - реликви, закачени в “молитвения ъгъл” на колибата. Смятали, че като дъвчат това месо, ще могат да осъществят контакт с покойниците. Дори и само символ, заместител на другата плът, говеждото месо жака си оставало “месо, което свързвало рода”. Консумирали го на Нова година и го предлагали на всеки нов член, когато семейството трябвало да приеме някой “чужденец”: в случай на призпонаване или осиновяване на дете или женитба. По-късно, поради липса на говеда, градските семейства започнали да ядат птици. Поднасяли ги с ориз, полят с мед, от който взимали няколко зърна и ги слагали на главите си в знак на благословия. В нови кошници приготвяли порции храна, които на разсъмване трябвало да занесат на хората, с които семейството държало да поддържа роднински или приятелски отношения. Поднасяли им жака. Прието било също да затоплят вода в новоизпечен глинен съд и да го поставят в свещения североизточен ъгъл на колибата. Всеки посетител се поръсвал с водата и се молел на Бог да му даде да види празниците и през следващата година.

На заранта оръдието възвестявало, че в двореца кралските зубри вече са заклани. Тогава семействата можели да заколят своите, след като ги поръсят с тамян и отправят молитви към прадедите. Кръвта, с която намокряли папирусов свитък, който след това поставяли в молитвения ъгъл, използвали за напръскване на горните прагове и гредите на вратите. В глинения съд сварявали дреболиите и червата в собствената им мазнина и ги носели на тези, на които искали да отдадат почит. Отивали също и в семейната гробница, за да призоват починалите. След това изпичали мазнината от гърба, натривали входния праг и ядели от нея. Едва на следващия ден консумирали свареното месо. Мазнината трябвало да служи за прическите през следващата година. Вареното месо от време на време връщали на огъня, така то можело да се съхрани в продължение на месец и служело за взаимни подаръци, които също били наричани жака. Последният ритуал, който се извършвал, когато лунният сърп вече бил достатъчно голям, се състоял в хвърляне на топки сдъвкана трева, извадена от шкембето на жертвените говеда. Тогава произнасяли думите: “Дано да видя и следващия Алахамади...”. 

Превод от френски Татяна Батулева

Българската литература

© 2000 Литературен форум