Литературен форум  

Брой 18 (441), 26.12. - 08.01.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Васил Прасков, Александър Порталски 

Останаха Клер и децата. Започваме ли?

Продължение от брой 17

Бившият редактор от “Кайе дьо синема” Оливие Асая изнася един малко дълъг урок по кинокултура със Сантименталностите на съдбата по Жак Шардоне. Претенцията на автора да разказва почти чрез езика на нашето време (и Миа Хансен-Льове) за сложните човешки характери от началото на века е солидно концептуално защитена посредством многопластовия кинодискурс, абсорбирал както почти чиминовската почит към Висконти (Гепардът, Лудвиг, Невинният), така и следите, водещи към Драйер (Гертруда), Бергман и почти целия паноптикум режисьори от психологизиращата самата себе си модерност. Филмът е от новата вълна костюмни продукции във френското кино, наред със “Сен Сир” на Патрисия Мазуи и “Естер Кан” на Деплешен, и едно от важните му достойнства е, че успява при цялата си рационална хладност и балансираност да изглежда невероятно искрен и дори интимничещ със зрителя, който все пак има някакъв избор в процеса на гледане кого да хареса - режисьора или критика.

Актьорската находка за зрителите на Киномания беше Серхи Лопес, участвал в два френски филма. Испанецът има изключително специфично излъчване и без да е мачо, като че ли може да изиграе роли в такъв диапазон, какъвто е постигал само Антъни Куин. Видяхме го първо в Порнографска връзка - камерен, изключително френски филм с много подвеждащо заглавие: измамно ще е всяко очакване за пенетрации и „очи пълни, ръце празни“. Любовната история е нетрадиционно представена, завладяваща и типична за деветдесетте; запомняща се дори само с дуета на Лопес с Натали Бай. Може ли двама души да имат само сексуална връзка? Отговорът е лирично-интелектуален, но не интелигентски. Запомнят се диалогът и два чифта очи.

Странно-отрицателна роля има Серхи Лопес в Приятелят Хари (и неговото оригинално заглавие е доста по-дълго, но да не тормозим българския зрител...). „Аз обожавам Хари... Аз никога не съм го възприемал като задник или фашист, дори смятам, че това е единственият тотално нещастен герой във филма“ - казва Лопес пред „Сине лайф“. Той дава отговор на въпроса не е ли време човек да се отърси от условностите, приковаващи го към ежедневието, семейството, умерения недоимък или средната класа. С тях си отива и човешкото - намига ни режисурата на Доминик Мол с почти дозиран черен хумор. След като „освобождава“ приятеля си Мишел от потискащата опека на родителите му, Хари кръцва гръкляна на брат му, на глуповатата си приятелка и решава да се погрижи и за остатъка от семейството на Мишел с радикализма на „окончателното решение на еврейския въпрос“ (виж заглавието).

На 24. XI зрителите в „Люмиер“ разбраха защо Кроненбърг е наградил миналата година в Кан Молох на Александър Сокуров. Хитлер, фашизмът и Втората световна война са любима тема на руския режисьор и този път той предлага на феновете си ексцентрично екранно решение. Леонид Мозговой и Елена Руфанова играят зашеметяващо фюрера и Ева Браун, а Леонид Сокол прави почти бисексуална интерпретация на нисичкия д-р Гьобелс. Хитлер е представен като трагична фигура, обединила в себе си съмненията и истерията на Фр. Ницше и Шекспировия Ричард, бореща се за някакво хилиастично осъществяване на религиозния идеал - едно християнство без Христос, съчетано с животинска тъга по абсолютното, сееща смърт за противниците на „вечния райх“ и омраза към собствената си бюргерска опаковка. От своя страна Ева Браун е просто влюбената в своя Ади, търсеща отговор на чувствата си жена (интересна кръстоска между св. Ксения от Петербург и античните германки на Лени Рифенщал). Внушението на Сокуров е, че самоубийството на Хитлер и неговата другарка е тяхното чисто човешко примирение/приемане на смъртта като пределната естествена интимност на екзистенциалната им катастрофа.

А сега нещо за Бунин и жена му - след изключително свежия „Мания Жизели“ Алексей Учител ни поднесе екранизираната версия на дневниците на Вера Бунина. Дневник его жены малко поохлажда концептуалния патос на „Манията“, използвайки същия актьорски състав дори в по-епизодичните роли. От една страна, режисьорът не ни спестява много, от, общо взето, скандалния сюжет (емигрантска содомия, Нобелова награда и любов към животните), но от друга, морално се застрахова, променяйки фамилиите на някои от набедените си герои като Галина Кузнецова и Лев Зуров (във филма просто Гуров). Успехът на подобен вид кино в общи линии се състои в бягството от биографичния кич, екзотиката и препускането сред факти и години - чести спътници на лентите за писатели, поети, композитори и прочее музейни експонати. Ал. Учител донякъде прави пребиваването ни в къщата-музей воайорски пикантно, но и морално познавателно („Граждани, молете се за нашите души и не правете това у дома!“).

Александър Рогожкин, станал доста популярен у нас с „Особености на националния лов/риболов“, сега забърка комбинация от тези комедии и „Чекист“, резултатът - публиката искрено се смее, а кавказците вземат, че отстрелят някого в Блокпост. Филмът непрекъснато кореспондира с американските продукции за Виетнам (избройте всичко, което се сетите - Рогожкин го е имал предвид) и е впечатляващо лишен от имперска гордост или ъндърграундовско умиление от бившата федерация. Затова не звучеше в традициите на руското визуално подсъзнание, но и не изпада в US-цитатничество. Както пишат англоезичните колеги: Must see!

На другия полюс на внушение беше режисьорският продукт на Евгений Матвеев Да обичаш по руски. Краткият отзив за този филм би могъл да прозвучи много превратно - наистина, той може да получи положителна оценка само на страниците на в. „Земя“ или „Български писател“, но популярността му може да свидетелства за много повече руски феномени от обикновения реваншизъм. Препоръчва се да го гледат хора, за които Студената война е красива и хуманна страница в човешката история, а Милошевич е олицетворение на сръбското свободолюбие (стига, разбира се, да не им се стори прекалено прокомунистически). Съжаляваме, но за някои филми не може да се пише с естетически категории.

На този фон Георгий Данелия и Елдар Рязанов не изненадаха с нищо (Фортуна; Настя и Здрасти, глупчо; Старите кранти), но и не паднаха (много) под нивото си. Ех, коммерческая комерсия...

За десерт (този път не само в преносен смисъл) оставихме българското участие. Постарахме се да не знаем нищо за Писмо до Америка, преди да го гледаме. Не беше трудно. След усещането за присъствие по задължение изненадата беше приятна (ама МНОГО приятна - би написал Тери Пратчет). Гадничък е стремежът Балканите да се покажат във вид, годен за износ на Запад. Кустурица например проби с галерия вманиачени алкохолизирани хора, перманентно намиращи се в гранични емоционални състояния. Така е много удобно да се обяснят Босна и Косово. Иглика Трифонова успя да ни убеди, че има и друг начин. В този филм действа златната комбинация от творческа инвенция, стъпила върху опита от документалното кино. Резултатът този път е галерия от психически и физически нормални и обикновени хора, които по никакъв начин не могат да бъдат разпознати като друго освен като българи. 105 минути в „Люмиер“ убедиха в европейската ни принадлежност повече от решението на визовия въпрос точно защото филмът не е пропаганден или туристически, а поставя вечни въпроси и дава наши отговори, които можем да предложим на другите. Лентата е копродукция и холандско-унгарската намеса е предотвратила някои технически слабости на чисто българските филми. Голямото постижение е актьорската игра - на фона на другите световни продукции тук нямаше слаб образ. Тази съсипваща конкуренция засенчи Пансион за кучета и остави само поощрения за дебюта на Стефан Командарев, дори само заради умелото дозиране на Вълдобревия саундтрак (който с основание можеше да се запита „Аз ли съм или не съм?“), но и за овладяването на актьори от ранга на Илка Зафирова и Николай Бинев.

Накрая ще предложим смирено и каталога на изделията, които достопочтеният времеценящ зрител не бива да гледа, ако дистрибуторите се решат да ги пуснат за ширпотреба: Безбожник (фактът, че Дидро си е техен, не позволява на французите пошло да се гаврят с него), Пълен мрак (тук публиката просто ръкопляскаше на „изпълненията“ и се смееше от сърце), а май и Неуязвимият (можете ли да осмислите „Батман“ за възрастни?, и Зала 1 не можа).

Иначе масовото присъствие в салоните се характеризираше с изобилие на неизключени мобилни телефони със саундтрака от „Малка нощна музика“, по които зрителите лежерно дискутираха видяното с приятели и близки. НДК подобри рекорда си и по количество изпушена трева на официална изява (Магнолия; Гепи; Сантименталностите на съдбата). Всичко това можем да обясним не толкова с повишения зрителски интерес, а по-скоро с тенденцията фирмите-разпространителки да раздават покани с рекламна цел чрез медийни игрички от типа „Драги зрители, кое от посочените имена е на известна американска киноактриса:

а) Джулия Робъртс.

б) Калигула.

в) Роналд Рейгън.

12 имп/мин...

Българската литература

© 2000 Литературен форум