Литературен форум  

Брой 18 (441), 26.12. - 08.01.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Виктор Бичков

2000 години християнска култура
Естетически ракурс

Човечеството се приближава към една знаменателна дата. 2000 години от новата ера, християнската ера. И това не е просто една от кръглите или дори от най-кръглите дати. Смея да твърдя, че тази дата е именно знаменателна. Символическа дата - в християнското разбиране на този термин, т.е. същностна, носеща в себе си нещо повече от обикновеното фиксиране на една от безбройните точки върху времевата ос.

Анализът на християнската култура и особено на културата на ХХ столетие сочи, че ние сме пред прага на някакъв глобален преход в едно принципно различно качество, по-точно - твърде отдавна вече се намираме в състояние на стремителен в исторически мащаб преход към нов еон на битието.

Моите изводи се основават върху достатъчно продължителен опит за вникване в християнската (главно в православната) култура в течение на двухилядолетното й съществуване и преди всичко - в аспекта на художествено-естетическото съзнание. Убеден съм обаче, че именно естетическият аспект при разглеждането на културата позволява най-релефно да се разкрие и вътрешно да се преживее системата от онези феномени, в които с най-голяма пълнота са проявени същностните черти на Лика на културата, нейната универсална ейдетическа душа. Във всеки случай примерът с християнската култура достатъчно основателно потвърждава това.

Токовете на естетическото съзнание пронизват всички равнища и сфери на християнската култура, при това в продължение на цялата история на нейното съществуване. Получила откровението на Новия Завет от устата на самия Господ, трагически преживяла Неговата позорна смърт и далеч не веднага и нееднозначно повярвала в Неговото Възкресение в плътта и във Възнесението Му на небето, най-откритата за духа на новия етап от космоургията част от средиземноморското човечество започва строителството на новата култура. И основните етапи на това строителство до голяма степен се реализират в естетическата сфера. То започва с безкомпромисна борба с разгула на чувствените наслади, обхванал цялото население на ойкумена. Сред главните обвинения, които християнството отправя към езическата античност, фигурира обвинението в прекомерното и преобладаващото в обществото господство на разюзданата чувственост, на плътския хедонизъм във всичките му форми: в езическите култове към многобройните, обикновено сексуално неудовлетворени богове и божества, чиято реализация често се съпровожда от вакхическо-еротически оргии; в насладите от властта, стигаща до безсмислена жестокост (до садизъм и мазохизъм бихме казали днес), и богатството, използвано за удовлетворяването на изтънчени чувствени потребности, потъпкващи всички нравствени принципи; в култивирането на жестоките и кървави зрелища в цирка и амфитеатъра; най-после в създаването на огромната индустрия на долнопробните изкуства, ориентирани през късноантичния период към разпалването на чувствени страсти у зрителите (днес бихме нарекли това порнопродукция).

Това обяснява неудържимия стремеж на ранните християни към нравствена чистота, естетическа простота и естественост във всичко. Същевременно плътското начало у човека ни най-малко не се отрича и не се принизява, а се определя естественото му място. На късноантичния култ към тялото, телесността, вещта, изкуствения предмет и приоритета на чувствените наслади християнството противопоставя духовните наслади, основаващи се върху новата система от ценности, в която човекът заема второ място след Бога, явявайки се Негов образ и подобие в единството на духовното и телесното си начало. Приоритет се дава на духовното начало, но при ясното осъзнаване на неговата неотделимост от телесното начало. За греховно се смята не самото тяло, без което и извън което човекът всъщност не би съществувал, а плътската, телесната устременост на човека, интенцията към чувствените наслади, страстта, чувственото въжделение и похотливите помисли.

Системата на основите идеали на християнската култура се формира още през светоотеческия период върху етично-естетическа плоскост и се описва посредством термините блаженство, духовна радост, наслада, сладост, красота, възвишено, духовен ерос. Осъзнавайки личностния Бог и Творец на целия универсум като трансцендентна същност, вечно пребиваваща в умонепостижимо триипостасно единство и в същото време иманентна на сътворения свят, т.е. признавайки принципната антиномичност на Бога на равнището на вербалното му описание, християнството поставя ясна и точна граница пред всяко рационално-мисловно познание на Бога и пред по-нататъшното му дискурсивно описание. На човека е дадено откровението да знае единствено това, че Той има битие (йo зwn). Всеки друг опит за комуникация с Бога се пренася в извънрационалните, извъндискурсивните сфери. Принципният антиномизъм на основните догмати на християнството (тринитарния и христологическия) е важен трамплин за духовно-мистическия скок към тези сфери, които днес могат да бъдат условно обозначени като сфери на сакралното духовно-чувствено пребиваване в битие-знанието. В процеса на историческото развитие християнството задълбочено разработва и реализира трите основни форми на този опит на свръхразумното битие-знание - литургическия, мистическия и художествения, които твърде здраво и в различни отношения взаимно се преплитат в хода на историческото битие на християнската култура.

Християнската култура е тео-антропо-центрична. Трансцендентно-иманентният Бог е Първопричина, Творец (=Художник) и Двигател на Универсума, Свръхкрасота и Свръхблато. Той сътворява света по законите на висшата красота, а Негово главно творение, венец на творението, е човекът, създаден от ръцете на Господа по Негов образ и подобие. Оттук следва . и от това се вдъхновява християнската култура, че нещо същностно антропно принадлежи на Образа на Бога. Доказателство за особеното бащинско отношение на Бога към човека е това, че той го облагодетелства с дарове от своята същност: с разум (= слово), свободна воля, способност да обича. Бог като личност обича своето творение - света, а в него особено - човека и полага любовта като най-важен принцип на битието на универсума и най-вече в основата на взаимоотношенията на човека с Бога и на взаимоотношенията между хората. Със своята жертвена любов (земния живот и смъртта на Христос) Той се стреми да помогне на хората да изправят развалата, настъпила сред човечеството в резултат на погрешното използване на свободата на волята, и по този начин с личния си пример сочи на хората пътя и принципите на земния живот, на взаимоотношенията в социума и на отношението към Бога.

Като висша цел на човешкия живот и на битието като цяло християнството - опирайки се на Св. Писание и на съборния (боговдъхновения) опит на Църквата, на църковното Предание - издига идеала за пълното сливане на човека с Бога в акта на безкрайната взаимна любов на най-високото онто-гносеологическо стъпало на битието, без човекът да губи личностното си самосъзнание, само-битността си. Главно доказателство за истинността на реализацията на този акт на космическия ерос според същностната християнската доктрина е неописуемата, превишаващата всичко, което човек може да си представи, духовна наслада, състоянието на безпределно блаженство. Това състояние е обещано на християнските праведници и светци като божествена награда в рая, но те могат да се приближат до него още в земния си живот, особено по пътя на мистическия опит, който в най-чист вид е възможен единствено в условията на отдалечаването от света, на монашеския аскетически подвиг. За това красноречиво свидетелствува цялата аскетика, естетиката на аскетизма. И богослужебният опит обаче, чийто връх е Евхаристията - приемането на плътта и кръвта Христови, и молитвено-медитативното приобщаване към светите първообрази и към Първообраза чрез посредничеството на иконите имат за резултат височайшата духовна радост, често съпровождана от съзерцаването на неописуема свръхестествена светлина.

Следователно същностното ядро на християнската култура, а според мен и на всяка истинска култура като историческа форма на битието на единната универсална човешка Култура, се изгражда от феномените, така или иначе най-адекватно описвани чрез естетическата терминология. Защото там, където става дума за взаимоотношенията на човека с висшите духовни равнища, които не се поддават на пряка вербализация, разумът замлъква и естетическият опит и разработената върху неговата основа терминология се оказват най-адекватни за изразяването им на равнището на човешкото съзнание. Това активно се използва от всяко богословие, от всяка религиозна философия и християнството в случая не представлява изключение.

Нещо повече, естетическите устои на културата се определят не само от ограничеността на дискурсивно - аналитичните и вербалните възможности на човека, но и от самата онтология на културата, от законите на нейното формиране и битие. Защото Културата в най-общ космоантропен план е само-изразяване на Духа в потока на социално-историческото битие на човечеството чрез интенциите, способностите и силите на това исторически променящо се човечество. Фактически Културата е резултат от теургията в смисъла, който й придава в крайна сметка Николай Бердяев - процес на съвместно бого-човешко сътворяване на живота според интересите на човека, които във висша степен не противоречат на първоначалния божествен замисъл. Бердяев отнася това понятие само към бъдещото творчество, имайки предвид един строго осъзнат подход на хората към него. До този момент Културата е сътворявана от хората като че ли стихийно, без те да осъзнават теургизма и дори своеобразния телеологизъм на културосъзидателния процес.

Културата възниква върху основата на две взаимно корелиращи се величини: постоянна, същностна - Духа - и променлива - системата от формите на Неговия духовно-материален израз на конкретния етап от развитието на човечеството в дадената етно-географска среда. Оттук и съответното множество от конкретни самобитни, познати на историята култури, изграждащи единната жива променяща се във времето култура като среда за пълноценен творчески живот на човека. Следователно същността на Културата и на всички нейни съставки се определя от Духа, а самобитността и своеобразието на отделните култури - от втория, променливия фактор - етно-социо-историческия. Съответно Културата и частните култури като резултат (и същевременно като процес, защото те съществуват единствено в потока на времето) на изразяването, т.е. на оформянето на някакво съдържание, на формо-образуването, онтологически тежнеят към сферата на естетическото.

Глъбинният антиномизъм се отнася към структуро-образуващите принципи на православната култура. Възникнала от култа към Логоса (“В началото беше Словото”!), тя веднага поставя твърде строги граници пред човешкия разум и слово, като ги ограничава със сферата на тварния свят. Главният закон на античната философия - непротиворечието - е отменен спрямо равнищата на висшата духовност. Алогизмът и абсурдното са признати като легитимни стражи на целия свръхразумен свят, пътя към който откриват само вярата и духовно-сакралният опит. В тварния свят на помощ на словото са призовани образът, символът, знакът. Творчеството, и по-точно сътворяването “по образ и подобие”, се осъзнава като норма на човешкото битие, защото божествената парадигма на творческата дейност е предадена на хората чрез Св. Писание. Същността и най-добрите страни на човека е трябвало да се разкрият и се разкриват в творчеството, постоянно вдъхновявано и осенявано от самия Св. Дух.

Бог не само е творил (и твори, защото за Него времето не съществува, Той е извън времевия поток и всички негови деяния продължават вечно, т.е. винаги са в настоящето) “по свой образ”, но и се е явявал (се явява) на хората в образи. Ето защо образът (иконата) става най-важният феномен и същевременно категория на християнската култура; образът във всички негови ипостаси - от словесно-поетическите образи на свещените текстове и богослужебните молитви до иконописните образи (иконите в буквалния смисъл), сакралните образи-символи на богослужението, духовните образи-видения и знамения, които се откриват на мистиците и светците. Християнската култура е може би в по-голяма степен култура на образа, на иконата, отколкото култура на словото в неговия буквален смисъл. Образът заема главно място в тази култура на сакрално-битийното (или отнологическото) й равнище. А словото функционира активно само в богословската сфера, т.е. в процеса на постигането и описването на тварния свят, на низшите стъпала на богопознанието и в сферата на организацията на индивидуално-социалния живот на християните. И тук то отново се проявява не в лингво-семантическата си функция, а в структурата на по-сложни образувания - словесните образи и символи.

Всеобхватният символизъм изгражда основата на цялата познавателно-интелектуална сфера, а също така и на сакралната сфера на християнската култура. Християнката култура е култура на глобалния символизъм. Същевременно тук символът функционира и в тясната си знаково-семиотична функция, и в образно-естетическата, и в сакрално-литургическата. Докато в първия случай той притежава сравнително ограничена семантика, а във втория допуска по-свободно множество асоциативно-субективни прочити, макар и все пак ограничени в рамките на семантическото поле на културата, в третия случай той получава духовната енергия на архетипа. По-специално в иконите тази енергетика се определя от подобието (сходството) на образа с архетипа, от името на първообраза и на по-късни етапи - от тайнството на освещаването на иконата.

Без да се задълбочавам тук в по-нататъшното изложение на християнската културософия, мога само да констатирам, че своеобразието на православната култура, която се формира и достига своя апогей във Византия през IХ-ХIV век, получава своеобразна и преди всичко високохудожествена интерпретация в южнославянските страни и в Древна Рус, преживява нов подем и своеобразен декаданс в Русия в края на ХIХ - първата третина на ХХ век, се описва чрез система от взаимно свързани категории, сред които като главни можем да посочим следните: антиномизъм, образ, символ, знак, икона, слово, възвишено, прекрасно, творение, творчество, светлина, цвят. Към основните характеристики на художествено-естетическото съзнание, получили пределен израз в културата на Древна Рус можем да отнесем категориите: съборност, софийност, символизъм, системност, каноничност, духовност, подчертана нравствено-етична ориентация. Най-важните сфери на православната култура безспорно са естетиката на аскетизма и литургическата естетика.

Най-голяма пълнота и разцвет във византийско-православния си вариант християнската култура достига в средновековна Византия и Древна Рус (ХIV-ХVI в.). Именнно тогава се формира и с най-голяма сила се проявява нейният своеобразен Лик, достигат се високи равнища на духовното съвършенство на човека, създават се забележителни духовни и художествени ценности преди всичко в сферата на сакрално-мистическия опит и аскетическата практика, на литургическия живот и основните видове изкуство, свързани с него - в архитектурата, живописта, иконописта, химнографията, в различните жанрове на словесността, в църковната музика (певческото изкуство). През ХVII век (особено през втората половина) започва постепенно засилващият се процес на озападняването на руската православна култура, който в началото на ХVIII век довежда фактически до секуларизацията на културата, господстваща вече на Запад. От този момент започва процесът на упадък и постепенното разрушаване на християнската култура, от която към ХХ век живи (не превърнати в музейни експонати) носители остават фактически само религията и някои маргинални направления (а по-точно отделни личности) в изкуството и философията.

Последният значителен подем на християнската култура на Изток се наблюдава през първата третина на ХХ век и получава названието “руски духовен ренесанс”. Той активизира духовните търсения (главно върху християнска почва, макар и вече не само върху нея) във всички главни сфери на културата и преди всичко във философията, богословието и изкуството. В художествената култура впоследствие той е наречен “сребърен век на руската култура”. За този период като цяло е характерно изключително широко духовно-естетическо търсене, което до голяма степен излиза вече извън рамките на самата християнска култура или се опитва толкова широко да модернизира същностните основи на християнството, че на практика в много отношения ги обезценява.

В самото богословие, в неговото новаторско русло - в неоправославието активно се разработват такива концепции (теургията, софиологията), които до голяма степен излизат извън рамките на традиционното християнство и фактически бележат един нов етап в духовното развитие, етап който (опирайки се на християнството и неговите главни ценности) открива възможност пред християните за широки духовни (и художествено-естетически) търсения в тесен контакт с постиженията на други култури. През ХХ век гаснещата християнска мисъл в изблиците на своите новаторски направления активно се вслушва и вглежда в опита и търсенията на теософията и антропософията, на различните философски, богословски, религиозни движения и учения на Запада и Изтока, в постиженията на съвременната наука и търси пътища за принципно обновление.

Всичко това категорично свидетелства за историческия край на християнската култура като един самобитен етап на Културата. В края на ХХ век от християнската култура жива остава всъщност само религията, която също твърде активно се разтваря във всевъзможните духовни и антидуховни движения на нашето време, действащи както отвън, така и отвътре. Днес почти със сигурност може да се предполага, че ние сме пред прага на прехода на човечеството към нов духовен еон с принципно нова, може би обща религия или с онова, което може да се открие (яви) на човечеството през първите столетия на третото хилядолетие като основа на неговото духовно битие.

Руската религиозна философия от края на ХIХ - началото на ХХ век внася своя съществен принос в търсенията на нова универсална духовно-мирогледна система, разработвайки върху основата на историческото християнство и платонизма такива значими в духовно отношение универсални мисловни блокове като философията на положителното всеединство, софиологията, учението за свободната теургия. Пръв полага техните основи и ги разработва Вл. Соловьов, а негови ревностни последователи в това отношение са такива забележителни мислители от началото на ХХ век като Флоренски, Бердяев, С. Булгаков. Концепцията за положителното всеединство по нов начин поставя идеята за всеобхватната космическа хармония, която трябва да обедини на ново равнище човешката култура с целия универсум и с неговата Първопричина - на синтетическото равнище на битие-знанието, когато човечеството съзнателно ще постави като своя главна цел вътрешното органично единство с Бога и природата. По същество в положителното всеединство на Соловьов прозират най-общите очертания на единната Култура на бъдещето с принципно нови качества.

Софиологията открива в сферата на божественото битие висшето Женско Начало, като го изравнява с Мъжкото (с Логоса) и възстановява изначалното антиномично извън-антропо-полово единство във висшата духовна сфера. С това в някаква степен може би се набелязват пътищата към откриването на принципно нова форма на явяване на висшето Духовно Начало пред тварния свят. Софиологията утвърждава красотата като висш принцип на антропо-космическото битие, като му дава названието софийност. Тази категория напълно би могла да стане една от главните категории на бъдещата универсална цялостна хуманитарна наука, която вече е на път да смени съвременните хуманитарни дисциплини.

“Свободната теургия” на Соловьов, наричана от неговите последователи просто теургия и схващана като осъзнато единство на мистиката, изкуството и техниката по пътя към преобразяването на живота под предводителството на Бога или Висшия Дух, като грядущо изкуство на сътворяването на живота върху съвършено нови принципи, е всъщност едно дълбоко духовно прозрение за съзидателния принцип на Културата на бъдещето.

Процесът на глобален антропокосмически преход към нещо принципно различно в духовно-материалното битие на човека и на целия универсум е дълбоко почувстван от много руски мислители и художници с най-различна ориентация, творили в началото на ХХ век. Днес това усещане е характерно за много представители на различните култури на отиващото си столетие. Процесите, които протичат в съвременната култура, свидетелстват (просто крещят) за този преход.

Превод Евгения Трендафилова

Българската литература

© 2000 Литературен форум