Литературен форум  

Брой 1 (442), 09.01. - 15.01.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Галина Джурова

Иван Вазов и Захари Стоянов в Русе през 1878 г.

 

Юбилейната 2000-на година изтече, но интересът към Вазов и Захарий, разбира се, продължава. Затова редакцията сметна за удачно да не закрива - засега - рубриката “Иван Вазов и Захари Стоянов - общо и различно”, под чиято шапка ще продължават да излизат най-добрите текстове (литературоведски студии, литературноисторически изследвания, новооткрити или малкоизвестни документи и фактове от биографиите), изпратени за участие в конкурса. Ще бъдат публикувани също и текстове, получени в редакцията след приключването на конкурса. Така че продължавайте да се ровите у Захария и Вазова, пишете и пращайте. Но не повече от 8 стандартни машинописни страници - тъй или иначе, няма да изчерпите темата.

 

ИВАН ВАЗОВ И ЗАХАРИ СТОЯНОВ

ОБЩО И РАЗЛИЧНО

Духовната мощ на България през 80-те години на 19. век намира своя израз в две имена - Захари Стоянов и Иван Вазов. Отношенията им на политически и литературни противници днес представляват интерес само за литературния историк, но тогава, преди повече от 100 години, би било пусто и безцветно без техните два титанични духа. Историци и литератори в различно време и по различни поводи са се връщали към живота и творчеството им, разглеждайки ги поотделно и заедно, и някак набързо са минавали през Русе, недооценявайки важността на почти осеммесечното им съвместно пребиваване в този град. А непосредствено след Освобождението, събитията от един ден са се равнявали на цяла година в по-късен период. Вглеждайки се внимателно във фактите, може би ще си обясним по-лесно по-нататъшните им отношения в продължение на близо 21 години.

На 20 февруари 1878 г. турците предават Русе. Генерал Тотлебен влиза тържествено с войските си. Току-що освободеният град е новият губернски център. Заедно с освободителите пристига и губернаторът ген. Золотарев с персонала на губернаторската канцелария. Това е денят, в ксойто младият 28-годишен Иван Вазов стъпва на русенска земя. Тук ще изпълнява службата “чиновник за особени поръчения” с голямата тогава заплата от 1000 рубли годишно. Син на заможно семейство, подкрепян и съветван от интелигентна майка, получил добро за времето си образование, той служи на революционното дело съобразно характера и разбиранията си.

В самото начало на Априлското въстание Вазов, член на Сопотския революционен комитет, предвид преждевременното избухване на въстанието, напуска Сопот и през Цариград пристига в Румъния. Той обяснява случилото се така: “... полицейските власти в Карлово подушиха, че в Сопот има комитет, и дойдоха да дирят членовете му. Аз се видях принуден да избягам в Пловдив”1. Вазов тръгва с понижено самочувствие, срамувайки се от малодушието си - нещо, което Захари Стоянов не може да му прости до смъртта си. Душевното му състояние ясно личи в стихотворението “Т. Каблешкову”. Причината за всичко това е проста - Вазов не е човек на делото, а е човек на словото, поет във всяка клетка. Той може да се сражава с перо, не и с револвер. В онези времена това е неразбираемо за българските революционери и примерът на Ботев го прави съвсем неразбираемо. Стихотворението на Вазов “Боят настана, тупкат сърца ни...” става песен на панагюрските и клисурските въстаници2. Така неосъщественият въстаник става имигрант в Румъния. На 22 юли българската имиграция създава последния революционен комитет под името Българско централно благотворително общество (БЦБО). На 7 август Вазов е избран за негов секретар. На 14 април 1877 г., два дни след обявяването на Руско-Турската война, БЦБО се саморазтурва и членовете му са назначени от руското командване за преводачи към руските корпуси в България. През един юлски ден Вазов пристига в Свищов на служба в губернаторската канцелария, където остава до преместването си в Русе на 20 февруари 1878 г. Зад гърба си има две стихосбирки, издадени в Румъния - “Пряпорец и гусла” (1876) и “Тъгите на България” (1877).

Захари Стоянов има диаметрално противоположна съдба. До 20-тата си година е почти неграмотен, завършил IV клас на Сливенското училище. Готов да направи всичко, за да преодолее своята изостаналост, той попада между революционери, прегръща идеята за освобождение на България и достига до помощник-апостол на Априлското въстание. Спасил се по чудо от смъртта, след Освобождението З. Стоянов изпада във вакуума, в който са почти всички бивши революционери. Оттук нататък преценява всичко с оглед на миналите си страдания и заслуги.

Той, както и другите, смята, че ще управляват новоосвободеното отечество. Вместо да бъдат тачени, се оказват в изолация, дълго време са без работа и сякаш обществото не се нуждае от тях. З. Стоянов пристига в Русе от Търново на 19 юли 1878 г., точно пет месеца след Вазов. Отсяда в къщата на Баба Тонка, бидейки приятел и другар на сина й Никола Обретенов, който се е върнал от заточение през юни.

До този момент Ив. Вазов и З. Стоянов не се познават лично, но изложените дотук факти изключват всякакво съмнение, че се познават задочно. Да допуснем, че в разговорите между З. Стоянов и Н. Обретенов, както и с пребиваващите в Русе Стоян Заимов, Ради Иванов, Тома Кърджиев и други бивши революционери, не е ставало дума, че Иван Вазов е чиновник в губернаторската канцелария, което е малко вероятно, то повече от сигурно е, че при посещението на Стефан Стамболов на 26 юли този факт не е бил отминат. В Букурещ Вазов и Стамболов са живели в една квартира на улица “Intrarea Rosetti” през зимата на 1876-1877 г.3 Стамболов не може да не е имал информация къде е Вазов и с какво се занимава. Следователно най късно на 26-27 юли 1879 г. З. Стоянов вече знае, че поетът е в Русе със завидно служебно положение и доходи. Не е трудно да се досетим каква е била реакцията на вулканичния му характер и смеем да твърдим, че това е било рождението на пословичната хаплива ирония и упорита непрязън, които преследват Вазов чак до 1899 г. Защото у Парго е било силно наранено чувството за справедливост. Фактът за служебното положение на Вазов не е просто факт, който би предизвикал завист у З. Стоянов. Той внася смут и объркване в ценностната му система. За тогавашното мислене на Захари е шокирашо, че един “малодушен страхопъзлю, който оставя свойте братя на огънят”4 е възможно да бъде назначен на такъв пост. За съжаление, до смъртта си, не успява да надмогне фанатичната си непоносимост към Вазов и желанието си да принизи по-сетне неговата муза. За това, с годините, допринасят и бурните партийни страсти в България, както и обстоятелството, че З. Стоянов е ученик на Бенковски и като него мрази учените хора, а Ив. Вазов е точно такъв.

На 20 юли е премиерата на представлението “Невянка и Светослав”5, подготвено от русенските младежи в чест на завърналите се от заточение. По всяка вероятност пиесата е избрана от Вазов, който е приятел с автора Константин Величков още от Свищов. Може би и режисурата е била негова, тъй като за първи път на русенска сцена женските роли се играят от жени - нещо, което вече се е правило в Свищов. В пиесата играе една от дъщерите на Баба Тонка. Безспорно това представление е важно културно събитие за града. Вазов със сигурност е там, там са и Н. Обретенов и З. Стоянов6.

Един месец след пристигането си в Русе - на 17 август - Парго е назначен като писар в митницата с 300 гроша месечна заплата, където остава до 4 ноември, когато му съобщават, че работата е намаляла и нямат нужда от него. От 1 декември е назначен за писар в Казначейството - работа, която не само, че не му носи удовлетворение, но пак е несигурна. Постепенно у З. Стоянов се натрупва разочарование от управляващите и се надига недоволство срещу тях. За стимулирането на това му душевно състояние има и друга, много основателна причина. Става дума за фигуриращите в спомените на съвременници и в тогавашния периодичен печат в лицето на в. “Българин”, излизал в Гюргево, извращения на руските окупационни войски - произволът на руската администрация, за който свидетелстват и кореспонденциите на именития Немирович-Данченко, изпращани от него и до руските вестници. Причините са много и най-различни. Службата на Вазов е такава - чиновник за особени поръчения, - че той има достъп до информацията за всички произшествия в губернията, а и от служебните си пътувания има лични наблюдения. Никъде обаче - нито в спомените си, нито години по-късно пред Иван Шишманов - не загатва дори за неща, за които явно е знаел от първа ръка. Със сигурност чувствителният поет се е шокирал, невярващ, нежелаещ да приеме истината, да се разочарова от освободителите. Какви ли вътрешни борби е преживял Вазов ентусиастът, възторженият русофил срещу Вазов родолюбеца! В момента, бидейки част от властта, той не е искал да я коментира. Много по-късно на упрека на Димитър Маринов, че клейми в стихотворение враговете на България от последните войни, а забравя Русия, той отвръща: “Драги бай Митко, прав си, но немам куража да сломя в мене кумира, когото сам създадох. Поне засега.”7 Тази изповед на Вазов срещу другата на З. Стоянов: “Аз никога не съм бил русофоб, няма и да бъда... Аз съм тиранофоб, приятелю! Мразя сичките тирани по света, които бият и бесят, били те българи, турци и пр.”8 З. Стоянов не разбира философската и високопатриотична мотивация на Вазовото мълчание. Поетът надмогва душевните си и нравствени терзания, прощавайки инцидентното, временното в името на голямото, което е извоювано - Свободата на България. З. Стоянов върви по друга ос - именно заради голямото, Освобождението, взело хиляди жертви, той не може да прости инцидентното - насилията, извършвани от същите тези освободители. Затова всеки българин, който е с управляващите, ще опита жилото на убийствения му сарказъм. Така времето неусетно уплътнява неприязънта на З. Стоянов към Вазов. А и поводите идват един след друг. Двамата бивши революционери З. Стоянов и Н. Обретенов са известни личности в града. Прошенията си за работа те отправят писмено все до чиновника Джумалиев, който работи в една стая с Вазов. Значи Вазов е в течение на тяхното социално положение може би от самото начало. Никъде обаче няма доказателства и за най-малък опит за помощ от негова страна. Дали Вазов счита, че те не са начетени за чиновници, което е така, или рангът не му позволява да ходатайства? Тук се промъква и друго обяснение, чисто политическо - една линия на временното руско управление, за която Вазов може да е знаел, а може и само да се е досещал. Дядо Антим, връщайки се от заточение, минава през Сан Стефано и се среща с началника на Гражданското управление в освободена България княз Черказки. На въпроса защо младите наши революционери не ги приемат никъде на служба князът отговорил, че е вярно и добавил: “... младите революционери са отлични рушители и тяхното дело сега с Освобождението на България се свършва. Старите турски аази в межлисите и чорбаджии са отлични строители; сега трябва да се строи. Ето защо аз ги предпочитам и назначавам. Революционното дело трябва да отстъпи на строителството”9. Ето това са необичайните и понякога алогични лостове на властта. З. Стоянов, справедливият и безкомпромисният, не би могъл да разбере и приеме такава мотивация на нещата. Вазов, носейки чувствителността и мъдростта на всеки творец, може би е прозрял моментната правота на този ход. Това отношение към младите революционери е и една от косвените причини за създаването на комитетите “Единство” в края на лятото на 1878 г. Възпитани в духа на хайдутите и борците за свобода, те не могат дълго да търпят руската окупация. Вярно, че Берлинският договор разпокъсва България, но той определя и срок за руското управление, какъвто е липсвал в санстефанския мирен договор, превръщащ България в руска задунайска губерния. Т.е. решенията на Берлинския конгрес дават една “официална” възможност българските революционери да довършат своето дело - постигането на целокупна свободна държава, която да поеме независим от Русия път. Русенският комитет се създава на 25 септември 1878 г. в хотел “Гаваров”. След дълги препирни за дейността му, накрая всички присъстващи написват имената си на един лист като основатели10. Няма точни сведения дали на това или на следващото събрание, на 29 септември, Вазов е избран за председател на комитета. З. Стоянов и Н. Обретенов не желаят да членуват и не по каприз, а по убеждение. Редовно ги канят на събранията, но те отказват. Вазов си е давал сметка, че без З.Стоянов русенският комитет няма да има същия авторитет. Все пак Парго не може да стои настрани от събитията, обещаващи нови борби в името на Отечеството. На 11 октомври той присъства на събранието11. Най-после с Вазов застават очи в очи! Със сигурност това е първата им среща и разговор, макар Вазов да разказва по-късно пред И. Шишманов, че са се запознали в Пловдив през 1884г.12 Какво е видял и чул З. Стоянов и какво е преценил, не се знае, но на 22 октомври казва на Ради Иванов да предложи на клуба двамата с Н. Обретенов да заминат в Македония като апостоли. Клубът трябва да ги въоръжи и да им даде пари. На 25 октомври двамата присъстват на заседание на клуба, като представят намеренията си и се взема решение на Н. Обретенов да се дадат 100 сребърни рубли, а на Парго - 25. При тая малка сума З. Стоянов почти се отказва. На събранието на 31 октомври Ради Иванов им известява, че митрополит Григорий се сърдел, дето не е уведомен за заминаването на двамата и вероятно решението ще се развали, както и става. На 10 ноември З. Стоянов пише писмо на Стамболов в Търново, в което му разказва за русенския комитет. Отношенията му с комитета през есента на 1878 г. окончателно затвърждават негативните му чувства към Вазов, който като председател не е направил нищо, за да подпомогне заминаването им като апостоли в Македония. З. Стоянов не иска да членува в комитета и по причина, че в него, както и в другите комитети, влезли главно представители на дребните и средни собственици, а в Русе и София участват и бивши чорбаджии13. И не на последно място трябва да постави нараненото самолюбие на бившия революционер, тъй като нему се полага по право председателското място. В Русе Вазов пише стихотворения за стихосбирките “Избавление” и “Майска китка”, първата си драматургична творба “Михалаки чорбаджи”, предмет на по-късна остра критика от страна на З. Стоянов, събира материал за романа “Нова земя”. През това време Парго, вече разочарован от управлението в Нова България, в мислите си стои по-близо до миналото на поробеното си отечество, отколкото до неговото бъдеще. Още не го е завладяла идеята за обединяване на България и не се е проявил мощният му вестникарски талант. В Русе, обърнат към борбите за освобождение и към спомените за загиналите си другари, З. Стоянов започва да пише “Записки по българските въстания”. В дневника на Никола Обретенов от януари 1879 г. е записано: “Най-сетне прочетохме от записките на Парга, които мислим да печатаме, дето ги намери (Георги) Кърджиев твърде добри. Поискахме му мнението и той каза, че е възможно да се печата, като са даде едно какво да е правописание. След заминаването му, разговорихме са с Парга и намерихме за добре да ги дадем на Кърджиева да ги поправи, дето да можем по-скоро да турим в действие делото си...”14

Последното събитие, което свързва Ив. Вазов и З. Стоянов в Русе, е смъртта на Любен Каравелов. Погребението подробно е описано от Н. Обретенов в неговия дневник. И, разбира се, нито дума за Вазов! На 21 януари 1879 г. З. Стоянов пише некролога, а Вазов - прословутата си статия “Каравелова изгубихме”. Двамата изпращат “българския Мацини” до последния му дом. На 7 март сутринта Вазов отпътува за Берковица, където е назначен за съдия. Така завършва епизод първи от едни взаимоотношения, продължили 21 години и в които Вазов е почти винаги Обектът, а З. Стоянов - Субектът. И двамата са носители на моралните качества на истинския родолюбец-демократ. Тяхното политическо и литературно противничество се прекъсва от смъртта на Захари през 1899 г. и намира примирение в Прошката, дадена от Иван Вазов чрез цялостното му нататъшно отношение към делото на З. Стоянов. 


1. Вълчев, Величко. Иван Вазов: Жизнен и творчески път - София, 1968, с. 136. [горе]

2. Минев, Димо. Иван Вазов и Захари Стоянов: Литературни отношения и влияния //Трудове на ВИНС-Варна, 1958, N 2, с. 267. [горе]

3. Пак там, с. 146. [горе]

4. В. “Съветник” (Сливен), N 33, 29 юли 1882. [горе]

5. Играна в Русе и през Възраждането. [горе]

6. Обретенов, Никола. Дневници и спомени: 1877 - 1939 / Н. Обретенов; Състав. В.Дюлгерова, Д.Минцев. - София, 1988, с. 218. [горе]

7. Маринов, Димитър. Спомени из моя живот или моята биография - София, 1992, с. 239. [горе]

8. Стоянов, Захари. Отворено писмо до Г. Кърджиев // Независимост, N 8, 2 април 1886, с. 3. [горе]

9. Маринов, Димитър. Цит. съч., с. 237. [горе]

10. Обретенов, Никола. Цит. съч., с. 237. [горе]

11. Пак там, с. 241. [горе]

12. Шишманов, Иван. Иван Вазов: Спомени и документи /И. Шишманов; С предг., доб. и бел. от М. Арнаудов - 2. доп. изд. - София, 1976, с. 216. [горе]

13. Тодоров, Горан. Временното руско управление в България през 1877 - 1879 - София, 1958, с. 413. [горе]

14. Обретенов, Никола. Цит. съч., с. 258 - 259. [горе]

Българската литература

© 2001 Литературен форум