Литературен форум  

Брой 1 (442), 09.01. - 15.01.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 

Пътят на постмодернизма

Пламен Дойнов. “Истински истории. Стихотворения по действителни случаи”. Литературен вестник. С., 2000

Лора Шумкова: Какви цели си поставяш с “Истински истории”?

Пламен Дойнов: Винаги е сложно да се говори за една книга, особено с поезия, доколко тя полага в себе си някакви цели. Има предразсъдък в българската литературоведска, пък и писателска мисъл, според който поезията е нещо непосредствено, нещо вдъхновено, дори боговдъхновено и всяка преднамереност се тълкува като непочтеност спрямо самата поезия. Затова, ако отговоря какви цели съм си поставял, бих попаднал в едно негативно поле. Изобщо има една традиция поетите да нямат критическо самосъзнание. Това до голяма степен е насадено в романтическите роли, които постоянно биват рециклирани сред българските поети, независимо дали те се обявяват през годините за символисти, реалисти или за соцреалисти. Даже постмодернистите свенливо избягват да говорят за цели, за проекти, за намерения, които излизат извън текста, да се опитват да изграждат контекст на собствените си текстове. От друга страна, критическите изкушения, на които съм подложен, няма как да не окажат влияние и да се опитам да предугадя случванията на поезията в едно следващо време. Тук в никакъв случай не става дума за пророческа роля, а именно за усещане на умората от постмодернизма, от този висок постмодернизъм, който според мен изчерпа възможностите си за писане и за разбиране и стремежа за търсене на различни равнища на комуникативност. Което според мен е един неизбежен път на българската поезия и на българската литература изобщо. Доколко е неизбежен, разбира се, това ще ни покаже ХХI век.

Л.Ш.: На премиерата на “Истински истории” Михаил Неделчев каза за книгата ти, че тя носи в себе си своя метатекст, което силно затруднява следващите метатекстове. Така ли си я замислил?

П. Д.: Ако трябва приятелски да се пошегувам с Михаил Неделчев, той не бива толкова да се плаши от Фуко. Фуко наистина беше привидян като едно много силно алиби за идеологията и конструкцията на тази книга. Разбира се, сравнени с предишните ми книги, тези четири скромни по обем епиграфа в началото в никакъв случай не могат да бъдат привидени като един много решителен и тежък метатекст, който да предопределя четенето. Не за друго, а защото времето на амбициозните метатекстове и съответно паратекста, които присъстваха в много книги през 90-те, не толкова отмина, колкото започна да произвежда проблеми вътре в самите стихове. Трябва да сме наясно, че има едно равнище, което е изключително важно за всяка поезия – това е равнището на самото стихотворение. Първо трябва да е станало добре стихотворението. Оттам нататък могат да се правят всякакви композиции на книгата, всякакви дописвания и обрамчвания с паратекстове, но това е решаващото равнище, на което се познава коя поезия се е случила и коя - не. Затова метатекстът все повече звучи насилнически, особено за така наречените непрофесионални читатели. И това насилие, което извърши значителна част от българската постмодерна поезия през 90-те години, все повече ще бъде проблематизирано. Първо, то вече не носи изненада, второ, достатъчно стихосбирки се самоинтерпретираха по този начин и това вече не може да изиграе онази терапевтична роля, която играеха подобен тип макротекстове, стихотворения, предговори, бележки, уговорки в проза след самото стихотворение и т. н. Всички тези постмодерни игри вече не са нещо ново във философизирането на литературните жестове. Става дума за връщане към равнището на стихотворението и същевременно олекотяване на конструкцията на книжното тяло.

Л.Ш.: В “Истински истории” има и стари неща. Защо ги включваш в книга чак сега?

П.Д.: Да уточним кои са старите неща. Това са стихотворения, публикувани преди това в друга условност в сборника “Българска антология. Нашата поезия от Герова насам”. Това са стихотворенията “По памет за Петър Алипиев” и “Какво ми разказа Иван Цанев”. Друго старо нещо, това е “Яворите на Самуила”, което беше писано за спектакъла “Как ехото заглъхва” на Авторския литературен театър. Т. е. всички стихотворения се публикуват за пръв път в моя авторска книга. Що се отнася до тези стихотворения, написани в “Българска антология” уж от името на Петър Алипиев и на Иван Цанев, те до голяма степен са се родили от някакъв условен диалог с тези поети и, от една страна, са много близки до цикъла “Истински граждански истории”, в който са включени, а от друга страна, са стихотворения, които стоят добре както в творчеството на Иван Цанев и Петър Алипиев, така и в моето творчество. Разбира се, това на шега. Това са стихотворения, и това е може би сериозният отговор, които притежават паметта за постмодернизма, осъществяват пряката връзка с него. Изобщо цялата книга се стреми да подхранва тази памет за постмодерното и да я държи будна. Разбира се, това е вече тълкуване.

Българската литература

© 2001 Литературен форум