Литературен форум  

Брой 1 (442), 09.01. - 15.01.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Николай Кънчев

Песен във всемирната грънчарна

Този страх от края на света ми пречи
да се радвам на света, но аз се радвам!

С моя глас не може да се пее песен
даже от самото ехо на гласа ми...

Искам аз да пея тъй неповторимо,
че светът да се повтаря, за да слуша.

Сякаш грънците отново стават глина
и отново глината ще става грънци.

Всичко най-накрая е осъществено
и все още ще се доосъществява...


Те отварят приказка за своите Сезами

Винаги очакваме небивали строежи.
Бъдещето на града не е от вчера, само
че все още тук е настоящето с темели.

И на първо време само дворът е приемна
за пристигналите гости в дрехи на зидари,
без да е донесъл никой свойта зидария.

Те отварят приказка за своите Сезами,
че вратите без брави не са стени, но знаят, 
че вратите без брави не се самоотварят.

И дори свръхзвуковата музика все още
не е музика на Сферите, а квадратура
на кръга, която и решена, не се вижда...


Даже цялото е повече от цяло

Само обичта без обич към среброто
е спестовна касичка в приют за бедни.
Конекрадците все пак открадват коня
заедно с откраднатата вече булка.

И докато в междузвездното пространство
зее място за звезда или светило,
слънцето изгрява в златен ритъм, сякаш
че се ражда второ сърце на човека.

Той, обичащият този свят, повтаря
думите на вдъхновения си двойник:
имаш цялата ми обич, ако трябва,
ще прибавя още толкова от нея!...


В сблъсъка си ДА и НЕ се борят

Хора в дрехи и стени в бръшляни...
Нечий говор в горски хор е песен,
затова и славеят не пее
никога на оперната сцена.

В сътворението на света е
вложен краят на света, но може
да изтръгнем неговото жило.
Даже на пчела, това ще бъде краят.

Облакът се мъчи да докаже,
че денят е в контражур на сянка.
Гледам как изконните зидари
още подмладяват стара църква.


В пазвата на най-сърцатата природа

Моето откраднато сърце е скрито
в пазвата на най-сърцатата природа
и ще трябва първо нея да открия.

Колко много скрита светлина в очите
на животните, които като лампи
са привлекли вече златните мушици.

Влагата в очите на тревите става
на сълзи от радост, гледам как в росата
моите очи са нейните зеници.

Върху златните обувки на пчелите
има тичинков прашец, а не прах от
пътя извървян безкрило от пчеларя...


Пълна изповед на слънчогледа

Слънцето е откровение и няма
друго откровение за светлината.

Ослепелите от слънцето зидари
виждат я и през зазидани прозорци.

Само някой, спал насън със свойта майка,
през деня пред себе си не го признава.

Но с тризъбеца на дявола не може 
от човек да е убит вампир, и все пак...

Знам къде ще пренощува мойто слънце
за да му сънувам нощем светлината.


Трябва да отидем на летището за птици

Сред подземното метро попаднах в самолета
на земята, който смътно си е свил крилата
открай време, за да си прелитне през тунела...

И видях средновековно недоизвисени
рицари в доспехи пред закриляните дами
както какавидите пред свойте пеперуди.

Гледах как пъпчиво бе лицето на луната,
цялото покрито бе с акне от пубертета,
който още караме и ние на земята.

Ако искаме в духа на времето да бъдем
най-подир доизвисени, сигурно в скафандри
трябва да отидем на летището за птици.


Подир светещата сянка на светеца

Кланицата не е място за молитви
за живота на животните. Месарю!

Порите на въздуха настръхват даже,
чак косите на бикаря го пронизват.

Органът на коня е хобот на пола.
Да избягаме... в убежище от църква.

Там кандилото е вечното махало
на живота в църквата, а не в живота.

Но от светлина се просветлява, сякаш
в миг на електрическия стол угасва токът!


Дяволът по дяволски се извисява духом

Всичките жени в света за мене са жената
за едничкото ми тяло, от което вън съм вече...

Тялото е неподсъдно, на последен съд отивам 
и вещественото доказателство ще е душата.

Нощем още спя на сламеника си от златни жили
на студени жили, аз, крадец забогатял от слама...

Кулата на билият дванайсти час часовник е вековна,
но показва само настояще време, аз къде съм?

Аз съм сигурно козелът, който върху планината
сложил е рога на най-високия от върховете!


А отвред се носи дъх на птиче мляко

Тяло, на което кожата е дреха...
Дрехата на голия му е по мярка.

Но значението на света е по-голямо
от самия свят, и то се преоблича.

Става птица, свила се в гнездото, сякаш
се е скрил в кожуха си страхливец.

Все пак облаците някъде в реката
са показали кирливите си ризи...

Колко простичко сред цялата природа
е дете на слънцето едно жълтурче!


Моето безсъние е бдящо време

Мойте мъртви ми говорят за живота.
За живота, който вече са видели
и от двете му страни, и ми разказват...

Между живите и мъртвите все още
съм на ничия земя, обрасла с хора
от растения, при пълна безопасност.

Аз съм сам като сапьора, който знае,
че минираният мост е охраняван
от самите мини, докато ги разминира...

Непреминал, гледам как на хоризонта
правят утринна гимнастика лъчите
и укрепват моето душевно здраве!


Докато не се главозамая

Танц на думи, музика на гласни...
Само мечката на селски празник
е танцувала така опиянено
от меда в рояците от хора.

Но да си в Града на градовете 
сам, тогава се танцува само
ако звездната Голяма мечка
озарява с танца на звездите.

Аз съм може би звезда или съм
просто някаква искра, и в танца
няма накъде да се танцува...
Вие ми се Свят на световете!



И бездомният стопанин е стопанин

Белите кахъри са по бяла къща
с двор, на който и дуварът е варосан.

Но пристъпилият прага на закона
влязъл е в затвора, и не стъпва тука.

Гладен, си представя крава сред полето
как с преживяне разказва за храната...

Цялото поле е разграден двор, сякаш
хоризонтът не му служи за ограда.

Нека да се абстрахираме от факта,
че абстрактното е факт, и да живеем!

Българската литература

© 2001 Литературен форум