Литературен форум  

Брой 1 (442), 09.01. - 15.01.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Палми Ранчев

Световният океан: копнежите му да се превърне в локва

 

Живейте, тук и сега!… Но не забравяйте, че гледането на телевизия е по-безопасно.

Сравнително бързо пръстите ми се разходиха по клавишите на лаптопа. След като дадох командите станах да си направя кафе. Когато се върнах, информацията вече беше на екрана. Търсех рецензия за новия си роман. В Ню Йоркър, после в Таймс и в Ю Ес Ей Тудей. Порових се и в един аржентински вестник. Също и в Ел Паис. Там също нямаше нищо за новия ми роман. Но усещането, докато търсиш името си в световните издания, беше наистина приятно. Чувството притъпи до известна степен неудовлетворението, че романът ми не беше забелязан. Продължих да се ровя в новините от деня с усещането, че нещо не е както трябва. Имаше някаква лъжа в свободата, която ми осигуряваше компютърът. Или поне някаква недостатъчност. Същевременно отчитах претенцията си за повече. Именно като претенция. Винаги за нещо повече. Не ми стигаше удоволствието да ровя в чуждите издания с илюзорното очакване, че мога да намеря критичен текст за новия си роман.

Първото впечатление, когато си се почувствал като тресчица, носена от прииждащите постоянно вълни (имам предвид стремежа към създаване на общност, тема на цялото съчинение) е, че винаги се налага мнението и желанията на по-силния. Основно в тази стратегия: голямото иска да стане по-голямо. Почти толкова отчетливо се забелязва и срещуположно протичащ процес. Още незабелязаните или пренебрегвани по различни причини човешки формации се стремят към по-удобното, по-луксозното, към различното за тях, което ги поставя до големите и силните. Ясно са оформени популациите и на малцинствата, които искат да се затворят в своята джунгла/полуостров, откъдето с гняв наблюдават как потомците им се глобализират. Например пият кока-кола и дъвчат банани независимо от сезона.

Веднъж станал част от всеобщото движение, осъзнаваш глобализацията като постепенно усвояване на всичко регионално и съзряващо, като начало на всеобщо свързване, опознаване и обмен. Пореден опит да се създаде всеобщ ефир с достатъчно могъщо привличане, който да превърне във всекидневие желанието за принадлежност към по-фантастичен свят, разширил измеренията на реално усвоения.

И тъй като още съм пред компютъра, въпреки моментното си разочарование, продължавам с новините за деня. Нищо специално не ме интересува. Търся само несъвършенства в информацията. Например още липсва картина от бунтовете в Сиера Леоне. Има само текст. Не откривам нова информация за отвлечения германски журналист . Не е важно в коя джунгла. При толкова локални конфликти мястото изглежда почти без значение. Със сигурност някъде вече са отвлекли и друг германски журналист. В друга джунгла. Ето, наистина е така. Пише го черно на бяло. Дори и образ има. И вече ще се вълнувам за неговата съдба.

Постепенно осъзнаваш, че критериите на цивилизацията се налагат, както впрочем винаги е било. Усещаш насилието на една нова колонизация. Вече има Интернет в Централна Африка. Няма само в Нгоро-Нгоро. Ще достигне и до там. Появява се нов Америко Веспучи, медийни колумбовци и конквистадори. И нещо характерно - местни билгейтсовци. И самият Бил Гейтс, който постоянно се репродуцира. Въвлечените в общия обмен заживяват с илюзията, че другите, останалите извън техния файл, ги няма. Или водят някакво вторично съществуване. Хората се сортират с технологична безкомпромисност. Като зърна ориз. По-качествени, по-малко качествени. И останалите, боклукът, тези, които не стават. Отчасти е ясно за какво. Никога не става напълно ясно. Затова се прави със специфично и познато високомерие. Рекламира се всеобщата пчелна пита, където всяка килийка има своя сладост. Големият чичко показва как всичко трябва да стане. Понякога е добър. По-често изглежда несправедлив.

След разходката с компютърната мишка вече мога да си поръчам самолетен билет. За където и да е. Имам нужда от истинско пътуване. Нормално е за старомодно същество от гранична епоха. Мога да платя чрез кредитна карта, както правят в Америка и другаде по света. Но още нямам доверие на родните комуникации. (Тук отново съм българин, какъвто впрочем съм през цялото време.) Ще направя само резервация. Има достатъчно страни, с които имаме безвизов режим. “Режим”, колко жестока дума. Но нека се върна при самолетния билет. Ще го платя на аерогарата. След единадесет години посттоталитарен режим (ха-ха-ха) поне имам достатъчно пари за самолетен билет. Сега ще разбера къде искам да отида. Завъртам глобуса. Ако показалецът ми спре на неподходящо място, ще го завъртя още веднъж. Попаднах на Бомбай. Там има по-бедни и от българите. Това означава, че мога без проблеми да прекарам няколко дни. И със сигурност ще ми бъде интересно.

Не мога да се освободя от усещането, че глобализацията, дори с реалните си постижения, осъществява поредната утопия, от която озоновата дупка със сигурност ще зейне още повече. Ще се превърне във всеобща дупка. Тук ще споделя, че приемам света такъв, какъвто е, и какъвто ще стане, като следствие на всеобща, не само историческа, а по-скоро биологична детерминираност. Предполагам, че така е с мнозинството от моето поколение. Понякога смятаме, че всичко, тоест всеобщата човешка посока, е следствие на грешка (първороден грях или нещо подобно), друг път, че всичко е било заложено в предбиблейските времена, когато човекът е съществувал в някоя от първоначалните си форми. Или въобще не е съществувал. Но сега, когато сме толкова много на земята, абсолютно мнозинство сред животинските видове, копнеем за ново утопично пространство, в което да се протягат милиарди ръце. Естествено, че без да си пречат.

Виждах тази картина не в самолета или пристигнал в Бомбай, а докато се почесвах в една полупразна закусвалня. Намираше се в Куинс. Как бях се озовал на това място е важно единствено за любителите на сюжети. За мене интересно в случая беше, че едновременно с картината и мислите, които ме спохождаха, изпращах мълнии към съседната маса. Там някакъв мустакат тип сърбаше отвратително. Най-накрая не издържах:

- Не сърбай като бай Ганьо.

- Какъв е този Бай?

- Българин.

- Аз съм испанец.

- Какво правиш в Куинс?

- Дошъл съм да си изсърбам чорбата на спокойствие. Писна ми от кориди, бикове и матадори. От гордейте се с Пикасо и Веласкес. Писна ми от тероризма на баските. И въобще от испанците. Не зная дали ме разбираш?

- Само аз мога да те разбера истински. На мене да знаеш от колко неща ми е писнало. Аз съм българин.

- Не ме интересува. Нали ти казах, че искам само да си изсърбам на спокойствие чорбата.

Бедните се интересуват от икономическите параметри на глобализацията. Искат да опитат от чорбата с повече месо и зеленчуци. Непременно с голяма лъжица. Ако е възможно с черпак. Сигурно заради това икономическата глобализация на практика е движение от една полезност към друга полезност. Подправка на чорбата става усещането за безкрайност. На това място испанецът от съседната маса удря с юмрук по масата. Сигурно съм говорил на глас. Всъщност не трябва да се ядосваме един на друг, а да обединим мислите си за лошото и за доброто, колкото и общо да изглежда подобно желание. Тогава по-бързо ще завърши създаването на световен мозък. Обединяването първо ще бъде в полза на Северна Америка. И на Западна Европа. После в полза и на останалите. С повечето полезни неща е така. Освен това е нов повод да усетиш движението като безкраен процес. Ще трае поне милиард години, според моето чувство за безкрайност. Тук е мястото да направим справка докога ще свети слънцето. Или по-точно кога ще изгасне.

Сега най-неочаквано забелязах клетка с голям сив папагал. Беше забравен на багажната лента. Въртеше се и повтаряше яростно: Сакраменто!…Сакраменто!…Като в сцена от филм. Едва ли американски, тъй като аерогарата беше Мадрид. Но защо не? Сигурно защото на мене така ми се иска. Факт е, че навсякъде се гледа американско кино. Постепенно изчезват италианското и френското. Но има също индийско кино, което конкурира по количество американските бози. Не зная колко филма правят в Китай. Освен това се сещам за Ларс Фон Трир. Маргинален режисьор, на когото в Европа се възхищават. Това също е посока за движение. Веднага се сещам и за друго. Най-добрите американски писатели признават, че са започнали от Чехов и Достоевски. Постепенно забравям папагала, който продължава да ругае на багажната лента: Сакраменто!… Сакраменто!… Иска ми се собственикът му по-скоро да го прибере.

Защото вече усещам допълнителна тежест. Огромно мекотело покрива света: залепва, набъбва, разпростира се. Дълго време всмуква, поема, натрупва всичко създадено в различните му ъгълчета. После следва обратен процес. Тогава глобализацията е начин за креативно повръщане.

Стига безсмислени разсъждения. Предпочитам да се разходя в джунглата. Присъединих се към двама американци, имаше още белгиец, а също и германци, които не забелязах точно колко са. Знаете, че военните части, които странстват по света, са интернационални. Излязохме неочаквано на полянка, където някакъв джагатаец (значи местен) се хранеше. Оглозгваше долната част на човешка ръка.

- Не те ли е срам бе, приятел?

- Не разбира.

- Светът отдавна е определил основните кухни. Китайска, гръцка, мексиканска. Американска закуска с яйца и бекон.

- Не разбира.

- Твоята кухня я няма в списъка. Това разбра ли го?

Предполагам стана ясно, че националното, племенното, понякога е само признак на обикновена инертност. Дори когато става дума за дълбоки корени, разклонявали се в продължение на хилядолетия. Те са само оправдание. Могат да бъдат изтръгнати.. Или сами ще изсъхнат. Сигурно е нужно да спомена етническите конфликти в Югославия. Войната между тутси и другите, които не били толкова вкусни. Или беше обратно. Общото движение всекидневно създава нови граници, които скоро пак ще се променят. Когато свикнем с промените, и с постоянното променяне, вече няма да има кръвопролития. Няма да има даже кръв – само кървавици. И значи сме достигнали последния вариант на всеобщото меню.

Няма значение с колко е намалял родният двор. Декар или декар и половина. Достатъчно ясно разбираш, че нищо не можеш да промениш. Или така вече са постъпвали дедите ти, тоест без бой са се съгласявали с промените. Постепенно и в това ще се създаде традиция. Защото от началото на века, дори от по-рано, още от времето на рицарите, тръгнали да освобождават Божи гроб, се създава породата на световните пилигрими. Племето им постоянно се увеличава. Понякога са облечени с галиба, по-често носят елегантни костюми. Има ги и вечните хипари. Сигурно имат проблеми с биологичните си ориентири. Често са сънливи, болят ги главите, страдат от безпричинен световъртеж. Тогава се разбира, че са свързани с лунните приливи. Въобще с приливите. Повече отколкото им се иска.

По време на скитането си човекът подлага на постоянни изпитания собствената си неповторимост. Среща я и я кръстосва с друга неповторимост. Така метисите и мулатите постепенно стават основни типове. Различните вече са друга смесица. Сигурно се харесват помежду си. На останалите са симпатични. Географските граници се кръстосват с вътрешно човешките. Създават се нови силови полета, в които същностното за битието интерферира в непознати още значения.

Това беше кратко отклонение в безцелното ми бродене. Отново съм на масата в закусвалнята. Испанецът си беше изсърбал чорбата. Така че можех да помисля за нещо по-сериозно. Отдавна съществуват групи, които обитават само родния си език. Пренасят обиталището си, където и да отидат. Заедно с неврастенията от забравянето. Заедно с другата неврастения, докато изучават не особено успешно някой от основните световни езици. Неврастенията да си само в преддверието на някакъв език. Без никога да прекрачиш към по-интимните му ъгълчета. Скоро ще се появят цели поколения, напуснали своя език-хралупа. Удобно заселени в други хралупи. И ще се множат слуховете за хора, които говорят само по един начин: неразбираемо.

Тук вече се замислих и за проблема на плодоносните пчели. Прилитат от цвят на цвят, от континент на континент, от държава на държава. На какво да разчитат, когато вече са уморени. Не са им достатъчни социалните и другите осигуровки. Не са сигурни в правилния избор. Присъединили са се към онова, което се забелязва и привлича. Приели са инерционните му процеси като свой избор. Отдавна са разбрали, че съпротивата създава друга идентичност. Съпротивата не е само съзнателна изолация или симулирано съучастие. Осъзнаването също е част от съпротивата. Върху това разсъждават плодоносните пчели. И помръдват неспокойно хоботчета. Дори когато се намират там, където всичко някога пожелано вече се е случило.

Отдавна съществуват групите на Интернет-анархистите. Множат се енигматичните общества, в които се обучават противниците на глобализацията. Все повече са хората, които се противопоставят на схващането за Света като кълбо, на което можеш да се повъртиш. Дори само заради чувството, че са без билет. Заедно с гадното усещане, че са там, където е спрял нечий Голям Показалец. Това е нов повод за съпротива. И за покорство естествено.

Вече стана ясно, че съм освободил въображението си. Съвсем старомодно средство за пътуване. Докато гледам през прозореца, забелязвам, че в стремежа към създаване на една световна общност, най-любезно се посреща движението на капитали. Главно от собствениците на тези капитали. Паричните потоци се движат, произвеждат енергии. Банките се превръщат в огромни язовири. По-скоро са изкуствени морета. Всички са свързани. Финансовите потоци обезличават обикновените потоци. Вече на техните брегове влюбените късат листенца: Обича ме-не ме обича!… Случва се да използват сувенирни банкноти вместо цветя. Обича ме-не ме обича!… Не съм сигурен как точно изглежда картината – смешна или абсурдна. Но понякога успявам да се усмихна.

Сега се намирам в огромно студио. Чува се силен глас:

- Знае ли някой какво означава Шенген? Кой може да отговори на въпроса?

- Това е селище, което се намира…

- Точно така, господине, спечелихте!… Отговорът е правилен. Това е селище, което се намира… Знаете, че наградата е памперс на фирмата “Демокрация”. Ама, господине, не го слагайте там, закъдето е предназначен. В случая идеята е съвсем друга. По-скоро е само шега. Сега ще преминем към следващия въпрос от нашата викторина. Мястото, където се произвеждат най-много филми с щастлив край. Точно така, господине. Правилно отговорихте. Повтарям точния отговор: Земята. Любимата на всички ни планета. Тук наистина се произвежда най-голямото количество от споменатите вече филми.

Нямам нищо против филмите, независимо как свършват. Просто защото отдавна не ходя на кино. Ако нещо ме отвращава особено много, то е, че вече всички се обичаме. Забранено ни е да се бием. Освен виртуално. Игрите също подлежат на ограничения. Стимулира се овладяната агресия. Прекъснат коитус на всяко равнище. Стига да е универсално.

Но сега главното е да затегнем коланите. Пътуването продължава. Последната спирка на “Ноевия ковчег” е планината Арарат. Това означава, че трябва да се приготвим за дълъг път. Ще преминем най-малко през три галактики. Освен ако не пресечем напряко. Имаме и този навик. През цялото време, предполагам, че се разбира, говоря не само за движението, което постепенно ни превръща в една подчинена общност. А главно за притаилото се, уплашено и едновременно с това дръзко, наивно бързащо нанякъде, инертно в интимната си същност човешко същество.

Българската литература

© 2001 Литературен форум