Литературен форум  

Брой 1 (442), 09.01. - 15.01.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Вера Ганчева

Ретроспекция в бъдещето. 
Ингмар Бергман като писател

 

Той е роден в неделя и оттук следва, че притежава рядката (макар и не тъй щастлива или практически полезна) дарба да разговаря с елфи, както гласи поверието, но и да предугажда, дори смътно, дори откъслечно, предстоящото, да изучава отвъдното, да прониква през плътните стени, иззиждани от митовете и заблудите. Роден в неделя е и баща му, пастор Ерик Бекман, от когото е възприел по лутерански сурово честния поглед към самия себе си, към ближните и действителността изобщо; способността, най-често гнетяща и него, и околните, да потиска своите чувства и пориви; готовността за жертвоприношения пред олтара на Дълга. От майка си пък наследил топлотата, изострената емотивност и склонността към безобидни превземки, към капризи. Така родителите му го създали, изтъкан от противоречия, обладан от двуборството на съвсем различни индивидуалности, несекнало дори когато те вече били покойници. И вероятно затова книгите, посветени на историята на неговия живот, независимо че дават основания да ги разграничаваме по доста и важни белези, съставят вкупом една от най-оригиналните - макар и твърде свободна с оглед на пряката фактология - автобиографични епопеи в историята на литературата.

Прозата на Ингмар Бергман представлява кинетична смес от факти и фикция, от елементи, свойствени и на романа, и на драмата, от спомени и наблюдения, която ни доближава максимално до неговите филми, макар и без образ, без звук, но с други ефекти, обезпечавани от литературата като успешни техни заместители. Във всяка от тези творби откриваме и темите, известни ни от кинопродукцията му, на първо място тази за смисъла на живота, за любовта и раздялата като неин изненадващ и многозначен синоним, за мъките на изкуството, осигуряващо спасение и убежище в най-тежки ситуации, за тягостно пустото откъм Бог небе, макар и лазурно, макар и юлско, подобно на онова, което в “Родени в неделя” се разстила над скромната лятна къща на Бергманови в живописната област Даларна, някак чисто и светло като душата на малкия Пу, вече доловил с безпогрешната проницателност на детето, че лъжата и неискреността са кариатидите, подпиращи света на възрастните, за да не рухне из основи. Първото произведение на Ингмар Бергман с автобиографичен характер - наистина стриндбергово по откровеност и дух - беше “Латерна магика” , само привидно конвенционален разказ за неговия живот и творчество, преведен в много страни и нашумял като бестселър, подтикнало го преди години да се вгледа отново и по-внимателно във фотографиите от стария семеен албум, да се отпусне по течението на реминисценциите покрай бреговете на миналото, което не само никога не е мъртво, а не е и минало, както посочил някога Уилям Фокнър. Убеден в правдивостта на подобни твърдения, Бергман се връща назад през годините, за да потърси най-напред истината за своя живот и оттам – за този на хората изобщо, прилагайки интроспекцията като своеобразна психоанализа, като един вид протоколиране на фазите в еволюцията на Аза, повлияна от впечатления и междуличностни отношения предимно в детството, но също от доста други екзистенциални фактори, от постепенното натрупване и усвояване на социален опит. И не само: станал писател, кинорежисьорът просто не може да се сдържи да не каталогизира, и то с наслада, онези подробности от пейзажа на битието, които го съпътстват през всички негови сезони, придавайки им особеност и красота, да не се впусне в еквилибристика с чувствата и възприятията, тъй зрелищна и перфектна във филмите му, да не припомни, че тъкмо сетивното опознаване на съществуването формира и усъвършенства емоционалните структури у човека, без чиято крехка арматура душевността ни би била опасно неустойчива и уязвима. През първия етап на това развитие преминава Пу от “Родени в неделя”- неголямо по обем произведение, повест с измеренията на роман, заредена със силен драматизъм и със стойността на средоточие, на идеен възел в Бергмановите квазимемоари, в които по собствените му думи той по принцип е боравил волно с достоверността на обрисуваното: ”махах едно, притурях друго, обобщавах и съчетавах, а както често се случва при такава игра, тя сякаш става по-отчетлива от действителността.” Това откровение не е валидно обаче за “Родени в неделя”: “съвсем точно възсъздаден спомен. Най-голямата близост до отминалото време, която някога съм си позволявал”, подчертава авторът, сякаш за да ни предупреди да обърнем особено внимание на тази книга и да ни подготви за ефекта й върху самите нас. Нейният малък герой съзрява физически и психически, навлизайки все по-навътре в реалността както в сиворозовите недра на планината или в прастария лес край Дюфнес, които едновременно го привличат и плашат, предусещайки като парлива тръпка всяка промяна в поведението на родителите си един спрямо друг, нюансите в него, поредното снижаване на емоционалните градуси и сякаш без да го разбира изцяло, предвкусва горчивия мед на онова бъдеще, когато със сродна болка и проблеми ще ускорява израстването на собствените си деца, генетично осъден да им причинява страдание чрез разводи, подкопаващи самите устои на техния вътрешен мир. Околоплодните води на повестта всмукват и нас, читателите, като океан, и ние внезапно се озоваваме, без необходимото снаряжение, подведени от спокойствието на сапфирената му повърхност, сред акулите, тъмните остри рифове и актиниите на собствените си кошмари и комплекси, а атмосферата й отприщва асоциации с терзанията и екстатичните ни състояния в годините на детството - трептяща мембрана за сигналите на живота, и мишена, в която страхът от самота, земна и космическа, отрано и безпогрешно забива своята стрела. Това е и възрастта на ранния, все още невинен егоизъм, наковалня за индивидуалността и волята на отделния човек, за закаляване на съзнанието му, безжалостно разтърсвано от конфликтите с епицентър домът и ако Лев Толстой без съмнение има право, че семействата са нещастни по своему, от пораженията на този психически стрес не са пощадени повечето хора и, както ни учи литературата, навсякъде и във всички епохи.

Бергман - на снимките на "Фани и Александър"Приликите и отликите между членовете на фамилия Бергман са колкото ясни, толкова и усложнени – като Фокнърова генеалогия, смята например Карин Джеймс от “Ню Йорк Таймс”: майката - Ана или Карин, понякога дори и Алма - притежава черти и на тираничната си майка, и на своя по-безгрижен и леконравен баща, докато авторът без никакво стеснение изважда на показ редица недостатъци, предадени му по наследство от Ерик или Хенрик, също роден в неделя, обект на нескончаеми упреци и обвинения, на неразбиране и хладина, които подир десетилетия пробуждат у сина тъга и чувство за вина, карат го да изпитва дискомфорта на гузност. (Основание за паралел с Киркегор и Стриндберг, чиито трудни отношения с бащите им, мрачната атмосфера в родителския дом оказват силно влияние при изграждането на тяхната душевност и възглед за хората, за битието.) Любовта и строгостта, нежността и твърдостта, безкомпромисната вярност и лоялност според лутеранската морално-ценностна система изтръгват особени тематични акорди от “Родени в неделя” и като имаме предвид значението, отреждано от Ингмар Бергман на тезата на Фридрих Ницше, че у мъжа винаги продължава да живее детето, няма как да не заключим, че книгата представлява нещо доста повече от наситен с чар и носталгия разказ за лятна почивка сред хубостите на Даларна, тъй както във “Фани и Александър”- неговият забележителен и последен филм за голям екран - например става дума съвсем не толкова за подготовката на пищно и дългоочаквано коледно тържество... Повестта ни помага да разберем съкровения свят на нейния автор, загадъчен и глъбинен като неговото творчество изобщо и да си припомним онова, което знаем от “Латерна магика”, а именно, че нищо в собствения му живот не е било лесно постижимо, безболезнено, получено даром, и че коректността при отчитането и препредаването на този факт, на субективните предпоставки за него той изразява не само като етична норма, но и като естетически принцип, като кредо. Отрано потърсил спасение и убежище в изкуството, Ингмар Бергман винаги е водил почти несекваща битка с вътрешните си демони, с болестите и нервните кризи, сполетявали го на трескаво учестени интервали, със склонността към самоубийство, с отчаянието от съпротивата на “материала” в хода на творческия процес и несполуките, също тъй мащабни и гръмки, както успехите му, провалите в браковете, сключвани по правило все със забележителни жени, унижението от несправедливите обвинения в “данъчна измама” (през 1976 г.) и последвалото ги доброволно изгнание в чужбина, разкъсването между самотата и стремежа към нея, между потребността от изолация и от публиката, от множеството открай време са били неразривна част не само от съществуването му като цяло, а и от неговото всекидневие, онези трудности и перипетии, дето по думите на Ърнест Хемингуей наточват писателя като меч. Наистина, едва ли бихме могли да си представим гениалното творчество на Бергман в приятно предразполагащи условия, без драми и сътресения, та вероятно не е случайно, че важен за проумяването на това епизод в “Латерна магика” е прераснал в самостоятелна книга, екранизирана впрочем от Даниел Бергман, син на Ингмар. Без да робува на хронологията, съблюдавайки не реда на събитията, а тяхната логика, духа им, нейният автор ни помага да нагласим на фокус собствените си представи за живота и смисъла му, да постигнем гьотевско по обхват и дълбочина успокоение, уталожващо страстите и в което се корени силата да хвърлиш ведър поглед назад, към миражите на някогашните си мечти, към онзи идиличен “свят на малките неща”, чрез който си влизал в съприкосновение с божественото у себе си и у другите... Както посочва сам Бергман, неговата работа над текстовете му способствала той да удържи победа над последния си вътрешен враг – “опасната склонност към цветист стил”, и надмощието над него е дало като резултат художествен изказ с плавния ритъм на дълбока и бистра река, повествование, лишено от всякакви ненужни орнаменти, разгърнато във ветрилото на Времето - от миналото до бъдещето, което присъства с “кадри”, многозначително определени като ретроспекции. Към такава ретроспекция в бъдещето подтиква впрочем и нас повестта “Родени в неделя”, за да ни подскаже, че освен класик в киното, нейният автор ще остане такъв и в литературата.

Българската литература

© 2001 Литературен форум