Литературен форум  

Брой 2 (443), 16.01. - 22.01.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Борислав Георгиев

Глобализация и обучение по идентичности

Речниците свързват термина “глобализация” с индустрията. Collins Cobuild English Dictionary например (който ни помага да научим истинския английски, като “истински” е подчертано в речника) в обичайния за него непринуден стил пише, че когато индустрията се глобализира или е глобализирана, компаниите от една страна се свързват с компании от други страни с оглед да правят заедно бизнес. Глобализация на индустрията, изглежда, е първото устойчиво словосъчетание, в което опорна дума е терминът “глобализация”. Има и още едно, съдържащо същия корен - глобално затопляне. Глобалното затопляне звучи по-скоро зловещо: снеговете на Северния и Южния полюс започват да се топят и скоро над водата остава да стърчи само Еверест – както е в онзи не особено сполучлив по моему филм на Кевин Костнър – “Воден свят”. Дали поради глобалното затопляне или по друга причина думи като глобализация или като глобален започват да звучат по-скоро апокалиптично и дори медийно апокалиптично.

Същевременно когато заговорим за глобализация от гледище на антропологията, няма как да не се сетим за глобалното село на Маршал Маклуън: Във века на електричеството – казва той – светът става не по-голям от едно село. Ето защо освен с индустриализацията на света (което май че е вече отживяла времето си стратегия) аз свързвам термина “глобализация” преди всичко с безпроблемното движение на глобалния информационен поток в света. Желанието и дори страстта да научиш нещо повече, да знаеш нещо повече от другите е основната движеща сила на глобализационния процес в неговите културни измерения. Злободневният информационен поток тече преди всичко на английски. CNN например първи започнаха да излъчват на живо бунта пред югославската Скупщина, позволил на Воислав Кощуница да заеме честно спечеления на избори президентски пост, докато българските телевизии (и държавни, и частни национални такива) спокойно дочакаха началото на централните си новинарски емисии, за да предадат кадрите на CNN и на Euronews, които по-нетърпеливите като мене вече бяха видели няколко часа по-рано. Световният информационен поток тече днес предимно на английски и поради това много хора смятат, че терминът “глобализация” е всъщност евфемизъм на нещо, което преди петнайсетина години наричахме “американизация”. Символ на американизацията (глобализацията?) стана Coca Cola, от която – според партийната пропаганда у нас по време на Виетнамската война – американските агресори (днес – рейнджъри) се напиваха по-лошо, отколкото със скоч, бърбън или бира. Е, днес поне знаем, че Coca Cola е безалкохолно питие. Благодарение на глобализацията.

Идентичността (т.е. самоличността) за мен преди всичко е полицейско понятие. Затова може би смятаме, че ако наречем самоличността “идентичност”, ще лишим думата от полицейския й привкус. Самоличност – полицейски дискурс, идентичност – философски дискурс. Всуе! Ето защо за мен проблемът за идентичността е неприятен или по-скоро досаден проблем (както е впрочем с всички прояви на полицейщината).

Проблемът с идентичността възниква именно по полицейски причини: да се установи точно кой си и какъв си и дали всъщност си този, за когото се представяш. Един вид навлизане в личното ти пространство и поглеждане отвъд маската (ако сме юнгианци) или отвъд социалното ти лице (ако сме привърженици на антропологическата лингвистика). В Евангелието по Св. ап. Матей се съдържа забележителен епизод със Св. апостол Петър: Малко по-сетне се приближиха ония, които стояха там, и казаха на Петра: наистина и ти си от тях [от последователите на Иисуса Галилееца], защото и твоят говор те издава (Мат.26:73).

Интересна за полицията е историята на личността ти и Наполеоновият висш чиновник Жозеф Фуше измисля досието в съвременния му вид. Историята с досиетата е всъщност позитивистичен проект, пряк извод от “кристалната детинска мечта” на Лаплас: ако е възможно всички данни от миналото да се подредят и обработят, ще може с голяма точност да се предскаже какво ще се случи по-нататък: ако знаем всичко за твоето собствено минало, лесно ще предвидим как ти за в бъдеще ще постъпваш в един или в друг случай.

Полицейският въпрос “Кой си ти?” за съжаление (или за щастие) става и философски, ако под “философия” разбираме всяка метапозиция на човека по отношение на заобикалящите го реални и виртуални светове. Въпросът става философски именно поради глобализацията: глобалното село предполага съвършено нова ситуация, в която държавите стават махали, нациите – родове и т.н. Идентичността става проблем на оразличаването (цитираният в началото речник казва, че идентичността на човек или на място са онези техни характеристики, които ги оразличават от другите). На пръв поглед в оразличаването няма нищо лошо, защото така човек опознава света: първоначално всичко му изглежда еднакво, след това започва да различава разни неща в него и когато ги е опознал в достатъчна степен, им дава наименование. Лошото настъпва тогава, когато насила трябва да установяваме различия между неща, за които ние по традиция (или по навик) мислим, че са еднакви. Така например около триста ученици в седми клас трябваше да установят в тест по български език постулираната аксиоматична разлика, че “красиво” и “добро” не са синоними, защото между красотата и морала няма причинно-следствена връзка (красив, следователно добър), и за мой най-голям ужас те я установиха, въпреки че приказките (и старите, и съвременните) казват, общо взето, обратното: Люк Скайуокър и Принцеса Лиа от Джордж-Лукасовата сага Star Wars са преди всичко красиви (което значи “и добри”, нищо че на моменти Лиа заприличва на комсомолски оргсекретар); а когато е налице разминаване между тези две характеристики, в приказките обикновено се казва следното:...една красива, но жестока принцеса...

Проблемът с идентичността се състои в това, че е възможно да се обучаваме на идентичност. От IХ век насам българите се обучаваме на християнска идентичност. От ХIХ век насам се обучаваме и на българска национална идентичност (“Болгарино, знай своя род и език…”), макар че в какво точно се изразява тя, никой не е успял убедително да покаже и да докаже. Дори бестселърът “Защо сме такива” не прави това, защото “такива” до края си остава “такива”, от което възниква закономерният въпрос А какви “такива”?, и това предполага отговор, че българите сме такива, каквито сме – твърдение, очевидно тавтологично, нарушаващо постулата за количеството информация, което трябва да се предава в комуникацията. Ако германецът е подреден и педантичен, ако италианецът е лаладжия, какъв всъщност е българинът? Изглежда, че ако еднословно трябва да назовем отличителния белег на българската идентичност, трябва да изберем думата… “мимикрия”. Българинът умее да се слива с околната чужда среда, за да оцелее и преуспее, и за това има многобройни примери. Да вземем моя колега В. А. Той е родом от място, известно със своя характерен диалект, и идвайки в София, вече беше успял да изчисти всичко диалектно от своя говор и не проявяваше характерната диглосия официално – домашно. Години по-късно беше успял сериозно да впечатли англичаните с английския си, сътворявайки каламбур, за който и те не биха се сетили: на въпрос от тяхна страна каква е неговата оценка за един британски проект, той им отговоря: It’s UK!

Но за каква национална идентичност тогава може да става дума, след като основна черта на българската национална идентичност е липсата на идентичност, в общоприетия смисъл на тази дума. Можем, разбира се, да намерим думи, които приписват ясно артикулирана идентичност – посредник, трикстер, мост върху бушуваща вода, но те пак опират до невероятната приспособимост и издръжливост на българина. Ако от гръцкия пантеон трябва да изберем божество, емблематично за българската национална идентичност, това непременно трябва да е Хермес – вестителят и психопомпът.

Да не говорим пък, че през ХIХ век българите сме били в типична Марк-Твенова ситуация (когато европейците стъпили на американския бряг, във визията на Марк Твен американците им казали “Хайде бе, от кога чакаме да ни откриете!). Горе-долу по същия начин и ние сме били открити. Първо се открива (!) за Европа българският език, установява се, че Светите братя са превеждали на старобългарски език, след което започват да се изучават и придобиват останалите черти на българската национална идентичност.

Но като изключим езика, какво друго на Балканите прави от мене българин, а не сърбин, македонец, грък, турчин, албанец? Вярата, възмутено ще добавят мнозина! Така е. Кръгът се стеснява, но все пак остава да се оразлича от македонеца, сърбина и гърка. Приемам, че българи и македонци имаме една и съща идентичност (според мен македонците днес са в гореописаната ученическа ситуация за разграничаване между “добро” и “красиво”, където трябва да потвърдят постулираната разлика, че имат национална идентичност, различна от българската) и все пак остават сърбинът и гъркът. Там, където най-страшната псувня стига до майка, е българска земя, а там, където най-страшната псувня стига до Бога, е сръбска земя. Отново опираме до езика. Очевидно е, че ако искаме да привлечем други фактори освен езика, които формират националната идентичност, трябва да вдигнем летвата по-високо. И да заговорим за балканска идентичност или дори за ориенталска идентичност (типичната възрожденска “българска” архитектура можем да я видим не само по целите Балкани, но дори и в Близкия изток). Обаче не приемаме да мислим за себе си като за “ориенталци”, въпреки че ориенталците са спасили античната култура, измислили са арабските цифри, алгебрата, алгоритъма и т.н. и въпреки че типичният Западен Човек с основно житейско мото “Времето е пари” за нас, които убиваме времето си, е твърде скучен, защото не е купонджия в нашия си смисъл.

“Вдигането на летвата” вече е опит за по-глобално мислене. По-глобалното мислене обаче в по-голяма степен съответства на фактите. Когато говорим за българския език например, ние забравяме такива факти, че той е част от едно езиково семейство, че той принадлежи и към т. нар. Балкански езиков съюз. Всичко това говори по-скоро в полза на регионалната, а не на националната идентичност. Така или иначе в рамките на Османската империя ние сме били едно общо население – християни, “рая” – и в продължение на векове сме придобивали обща християнска идентичност. Не бива безкрайно да се оплакваме, тревожим и дори фрустрираме от този факт (и да правим мисловни гимнастики от рода на “какви би станало, ако княз Борис беше приел християнството от Рим, а не от Цариград"), защото няма нищо за оплакване, а трябва да извлечем ползите от него. Налице е всъщност един микро-Европейски съюз, стига балканците да си признаем някои очевидности и да не забравяме, че през ХIХ век Великите сили са действали по метода “Разделяй и владей”. Въпросът всъщност се свежда до това дали ще възприемем за себе си провинциалната гледна точка на Алеко Константинов или космополитната гледна точка на Горан Брегович (Хей, вие другите – достойни ли сте за нас, балканците). И дали ще приемем или ще отхвърлим валидността на една такава оценка като прости-австрийци-един-пирон-не-се-сетили-да-забият. Е, ми да! Моята организация на пространството ми предписва да е нормално на стената да има пирон, където да си закача нещата. Щом за мен тази организация е добра, това е достатъчно основание да настоявам върху нея въпреки възможните иронични усмивки.

Краят на ХХ век ни предложи да се обучаваме и на други идентичности. След като вярата в националната идентичност (има ли я, няма ли я) беше силно разколебана, на сцената се появиха други идентичности, далеч по-привлекателни и по-неангажиращи от националната. А и по-клюкарски. След 1989 г. възникна проблемът с православната ни идентичност. На мнозина тя не се хареса, защото е твърде селска, а православното духовенство разхожда из божия свят библейските си бради. Виж - папата е нещо друго. За Далай Лама – да не говорим. А пък от езика, използван в православния храм, нищо не може да се разбере – мънкане някакво. А проповедта е всъщност някакво морализаторско говорене със сериозно влияние от “Наръчник на партийния (или комсомолския) агитатор”.

И колкото Мариян Стоядинов да ни внушаваше от екрана, че е прекрасно да сме православни и колкото самият той да беше прекрасен съвременен образ на това, ние някак си не възприехме и не научихме стопроцентово православната си идентичност. А май че и никога не сме я приемали стопроцентово – да си спомним за униатите.

След това възникна проблемът с далеч по-сериозната социална идентичност. Беемвето, подвижният телефон за дълго ще останат дамгосани в нашето културно пространство, защото станаха атрибути на определена социална идентичност. Всеки позамогнал се или лесно забогатял мъж смяташе тези артефакти за неотменен атрибут на своята нова бизнесидентичност и първото нещо, което правеше, беше да се снабди с тях.

Оказа се, че съществува и сексуална идентичност. Жените изведнъж публично поискаха от мъжете да се държат и в обществото, и в леглото като истински мъже. Мъжете на свой ред поискаха същото от жените. Заговори се и за хомосексуална идентичност, което хвърли в допълнителен ужас най-вече мъжете, защото взе да става ясно, че съвременната мода като че ли се управлява от хора с гей ориентация… Ха, сега, облечи се като манекените на Версаче! А когато сексуалната идентичност се омеша със социалната, нещата придобиха гротесков вид: спомняте ли си вица “Какъв гей си, щом нямаш вила в Драгалевци и луксозна кола? – Ти си просто обикновен педераст”. Или една от най-често употребяваните стратегии при гей-свалките: две категории хора безусловно пробиват в съвременния свят: евреите и гейовете - ти определено не си евреин.

Постепенно стана ясно и друго нещо: че можем да си напазаруваме идентичност и да сменяме идентичностите си според околната среда. Решавам, че в този период от живота си аз съм еди-какъв си, защото така ми изнася, изучавам чертите на желаната от мен идентичност и…сменям имиджа си, както се изразяват жонгльорите с идентичности. Започвам да се обличам по определен начин, научавам езика на желаната от мен идентичност - изобщо сливам се с избраното от мен околно пространство. А може би идентичността се свежда само до имиджа и под повърхността на имиджа ние си оставаме все същите? Руският писател Виктор Пелевин казва чрез устата на Че Гевара, че идентичността е поредната интелектуална измишльотина, възникнала във връзка с рекламата и с политическия маркетинг, която цели да подмени същността ни на естествени хора, които вършат това, което е полезно и приятно за тях, без да размишляват върху своите идентичности.

Глобализацията може би е процес, в който нуждата да избираш идентичност отпада – бъди такъв, какъвто си; бъди естествен; не се прави на някого другиго, защото светът е шарен и иска шарения. Ето защо “глобализиране” според мен е синоним на “цивилизоване”.

Българската литература

© 2001 Литературен форум