Литературен форум  

Брой 2 (443), 16.01. - 22.01.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Кристин Юрукова

В рамката на огледалото

Това беше първата година на съзнателния ми живот сред хората. Мисълта ми се блъскаше в непроницаемостта на заобикалящото ме, объркваше врати и входове, но вече бе израсла за надеждността на свидетел.

Голямата ми зряла глава върху пухкаво детско телце се люлее насам-натам под напора на нещастията в тотално банкрутиралото ни семейство. Имаше нещо трагическо в това необикновено и безгранично усещане за безпомощност пред тържеството на човешката нищета.

От първите си четири години си спомням само цветове, миризми, интериори, пейзажи, но не и хора.

Тъмна кадифена стая, шумоляща с копринени тапети и персийски килими, на които котка остри нокти, изпънала в дъга тигрово тяло. Тайната география на коридори, свършващи в слепи килери, ухаещи на канела и вино, изригващи медни тави и кантари, порцеланови кани и нощни гърнета, счупени виенски столове, захвърлени като ръкавици след като ги няма ръцете, които са били пъхнати в тях. Тополите край Марица, нарязали със сенките си бляскавата шуба на тревите на ивици, малката ми фигурка се гмурка в слънчевите води и сенчестите подмоли, докато се здрависва с косматите лапи на храстите, опитвайки се да събуди у маришката джунгла доверие в себе си. Каменистият градеж на лятната кухня разпалва детската ми фантазия, виждам добрите великани, които са я градяли с огромни камъни като са ги лепяли с вълшебната си плюнка. Разчитам на силата на вълшебната им плюнка, за да не се срути каменната грамада на лятната кухня отгоре ми. Лятната кухня се ползва за баня, от време на време и за склад за книги. За функцията й на баня напомнят наредените на входа й чинно дървени налъми, приличащи на дебели сиви жаби със зяпнали усти. Книгите, преливащи от къщата, са приютени също в каменния търбух. С колене и лакти върху каменните плочи разстилам с часове атласи с разноцветни оперения на птици, с рисунките на листа, разперили ветриловидно паяжината на жилките си, кафеникави като прегорели фотографии от далечни страни, страниците са отделени една от друга с полупрозрачна коприна. Галя повърхността им, погълната от съзерцанието на света извън мене, и късам страници, които да пъхна под възглавницата си, за да ги разглеждам преди сън, да захранвам сънищата си.

Това бе времето на първото ми сдружаване със светлината, обливаща възлестите клонаци на старата афъзка, с искриците слънце, съхранени в съкровищниците на безбройните вазички и фруктиери вкъщи, в ококорените зелени зеници на котките, светлината, извираща от тялото на мама и превръщаща полираната повърхност на татковото бюро в червеникаво езеро. И времето на откриването на тялото ми, че то ми принадлежи и че може да мисли с логика съвсем различна от логиката на главата, учудваща и носеща изобилие от радост.

В този период не забелязвах другите, понеже аз бях Човекът, който се разтваря подобно цветен прашец в меда и затова почти не запазва спомен за околните. В тези четири години съм била така окръглено щастлива, че сякаш живеех в една търкаляща се стъклена сфера, която събираше подобно око всички сблъсъци на този свят - в нея нямаше място за никой друг.

През петата ми година изведнъж в хоризонта ми нахлуха възрастните, понесли на шиите си воденичните камъни на историите си, разказващи презглава някакви си свои истини. Бе все едно на самотен остров да настъпят нашественици, закриващи изведнъж с грубите си фигури и слънцето, и морето.

Братовчедът Мони, най-старият от братовчедите, с лице с напълно липсващ израз, разхождащ се напред-назад в тиролските си панталони с цвят на старо злато. Той дори спи с тези панталони, напомнящи му аромата на детството, минало неусетно като едно извикване “Айларипи” от върха. Стела, средната от сестрите, с добре подредени букли и мигли, с кожа, намазана с тлъст слой помада, съдържаща живак, която според непоклатимото й убеждение ще я избели като Снежанка. Мечтата й е да се случи това, което тя твърди, че се е вече случило: “Откъдето минавам, мъжете протягат ръце към мене: Снежанке, нека те пипнем, да станем златни като тебе.”

Драга, най-малката от сестрите, куцука цял ден нагоре-надолу по дървената стълба с причудливи извивки, направени сякаш специално за мъчение на осакатеното й след падане гладко и бяло като белен бадем тяло. Косите й са денонощно навити на книжки, ще ги разпусне само когато се наложи да е хубава - когато се завърне при нея избягалият чак в чужбина след осакатяването й някогашен любим. Бабата с постоянната си неподвижност успокоява атмосферата. Вечно с ръце в скута, без да помръдне, като древно божество, и чака храненичето ґ да я реши, вари кафе и да носи клюката от махалата, в която тя не присъства, защото никога не излиза навън.

През това лято се сближих с баща си, образът му е ослепително ясен и днес под лятното слънце, виснало сред прашните валма в хола, сякаш купът книги, над които се е навел, е димящ жертвеник. Кабинетът на баща ми с разсеяната белота на светлината, с млечните пространства между светкавиците и все по-сгъстяващите се щрихи на сенките, свършващи в черни блата, е гравюра от старинна книга. Кабинетът е барикадиран срещу агресията на външния свят със зидове от книги. С братовчедка ми Краси смеешком ги прескачаме отвътре навън и отвън навътре. И някак с интуицията си отгадаваме, че прагът на кабинета е една много важна граница, тъй като нещата, които са съществени от едната й страна, са без никакво значение от другата и обратно; две пространства със съвършено различни измерения. В кабинета на татко първо ни укротяваше архитектурната изразителност на гипсови корнизи, вградени кахлени печки, тънки стенички сред високи барокови прозорци и извитата в полукръг стена към улицата. Полукръгът за нас е ясен знак, че всъщност стаята е бивша кула от замък, преустроен за новите времена.

Баща ми е седнал на детското ми столче, краят на облегалката стига до кръста му, избухналите в синьо, зелено и жълто зеници са вперени в пирамидата от книги на земята, върху свлечените му рамене сакото изглежда като небрежно хвърлено одеяло, очилата му едва се крепят на края на носа му, изтеглени от магнита на книгите напред. Рафтовете на пропукващата от облекчение библиотека са празни. Той нарича четенето си “пресяване” - на недосегаеми книги, на резерв и на стока, определена за превръщане в пари. Не позволяваше на майка ми никаква намеса в хаоса: “Ти в твоя ред имаш безредие, аз в своето безредие имам ред.” Често повтаряше на латински с иронична усмивка “Патиор, расус, рати” (“Търпи, понасяй, страдай”). Другата му любима сентенция: “Дон лицет йови, нон лицет бови” (“Което е позволено на боговете, не е позволено на воловете”), част от разбиранията му за патриархата.

Разпродажбата на библиотеката бе не само един останал изход на безработния адвокат, но и своеобразен отказ от своя произход. Той измъкваше ценните екземпляри от купа с треперещи ръце, подобно горещи въглени от жарава, мърморейки: “Хм, буржоазен, вражески произход ли? Ето го моя произход!” - “Кървава песен” с автограф на П. Славейков, първи издания на Йовков и Райчев, сборници с народни умотворения, карти от миналия век - той стои хипнотизиран от образа си, хилядократно умножен, и то в хиляди варианти. Понякога си говори на глас, което лудо ни забавлява с братовчедка ми Краси, докато си играем на криеница в неузнаваемия кабинет: “Винаги съм мечтал да си вадя хляба от книги, но никога по този начин. Това е все едно да гориш книги, за да се стоплиш. Ще се стоплиш ли? По-скоро ще те втресе.”

Тази и още само една стая рязко се отличават от останалата тоналност на къщата, натъпкана с принудително настанени наематели. Жените на нашествениците готвят в майчините тенджери своите пачи и шкембе-чорби, докато мама кротко им се моли: “Що не опитате някое ястие, дето не мирише така силно, ето, ще Ви дам рецепти.” Говори им възпитано на Вие сякаш не е чула кавгаджийските им заплахи.

На фона на скандали и файтонджийски провиквания от съседните стаи баща ми ни въвежда с братовчедка ми в царството на изящното слово с тържествена церемониалност. Зад приведените му рамена ни се провиждат антични фрагменти, римски релефи, разжужан Олимп, залез на богове и континенти. Деликатните му насмешки, наивните му учудвания, от време на време избухванията му без видима причина и усещането за самоотречеността му, което ни парва и прогаря като искрица от цигара. Стиховете свистят като вятър в устата му, мятат душите ни, издигат ги, брулят ги, Краси повтаря уловените последни срички, за да създаде впечетление, че всичките ги знае наизуст. Сега все още й се подчинявах, защото вярвах, че е наясно с това, което се случваше. След време, когато “прибраха” баща й, самоувереността й се стопи, а с нея и моя респект към ината й. Но дотогава, настанени в краката на баща ми, гризехме орехчета и ябълки като домашните мишки по ъглите и слушахме с особено любопитство обясненията му за езика на жестовете при животните или езика на знаците. Дори се опитваме да си пишем с Краси писма с тези знаци-символи. В лапите на постоянни пневмонии и бронхити братовчедката кашля и парченцата ябълка хвърчат из стаята като карнавални уханни конфети. Баща ми изненадващо се обръща към нея, забравил, че й е казал същото и вчера: “Ти имаш очи на Сибила, трябва да те позанимая с астрология.”

В началото на разпродажбата баща ми се измъкваше гузно с по една-две пазарски чанти с фриволни френски романчета, не бе дошъл още редът на тъжните походи до антиквариата с цели годишнини “Философски преглед”, които на всичко отгоре продавачките в антиквариата не желаеха. Бащиният коментар: “Интелигентът - и жив, и мъртъв - е неудобен, пречи им.”

Аз съм заложник на света на възрастните. Разходката с баща ми е колекциониране - събираш късове на една претърпяла корабокрушение действителност. Води ме бащината ръка, тази толкова сигурна ръка; още не съм научила от близките, че сърцето може да се пръска като стъклена чаша, още не се налага баща ми да спира пред всяка витрина, за да си поема дъх - той не е получил още инфаркт, нарамил чувал в задругата. Затова аз още съм дете, пристъпвам по непавираната улица на пръсти - да не полепва прахът по жълтите ми лачени обувки, да не полепва по гладката им като разтопена мед повърхност.

- Моето момиче, искам да знаем всичко един за друг - захваща темата за възрастни той, лекомислено ме въвлича във враждите на родителите. - Но все пак, чула ли си как ме наричат?

Ръката му погалва запотения ми от възбуда тил. Зная, но няма да му кажа, мама вече ми е обяснила защо другите го замерват с думата “народен враг”: “Хората нямат много въображение, затова говорят един за друг лошо.”

Баща ми очевидно начева разговор, свързан с нощния шепот в спалнята на родителите ми, докато крушката от уличния стълб е забила ножа на металната си светлина в леглото ми, та аз заради нея не смея да шавна.

- Не може да се живее така.

Думичката “така” се отронва от устата на майка ми, търкулва се нейде в тъмното и изречението става съвсем друго:

- Не може да се живее... Защо живеем, миличък, в този град?

Майка ми се опитва да прикачи ужаса само на града ни. Тя носи пришит в сутиена си часовник на баща ми, една “Омега” със зацапан блат. От цялото му човешко време е останал в ръцете й само този механичен брояч на последните му минути, този развъдник на минути и след излизането му от времето. Съден задочно като николапетковист, докато е бил в чужбина, той бе имал безумието да се върне. Арестували са го още на летището, а на жена му предали часовника - знак, че наистина се е появил в страната преди “безследното си изчезване”.

Произволът на белите, ошашавени от слънцето дни, разработващи златната жила на лятото. Слънцето е рухнало неспасяемо, размесвайки се с уличния прах, замазва кирпичените зидове, махленските къщи се съсухрят под сухото му горене. Потокът от руски басми и домашно боядисан американ, обръщаните по веднъж и по дваж панталони и сака, белите престилки на продавачите на сладолед и сок са изсипани на Главната улица. “Да живее...” - чета из нахлузените като усмирителни ризи върху кирпича плакати. Главната улица е придобила вече ново съзнание, че е улица за манифестации, за “Осанна” и “Разпни го”.

Площадът представлява истинска библейска пустиня, бълваща жълт прах. Влачат се краката на скуката като краката на обутия на босо в галоши луд. Миньо, лудият, е дребничко човече с огромни уши, сякаш принудително зашити на главата му. Миньо е протегнал напред ръка, в която се полюлява иззобана чепка грозде. С възглух глас подпява: “Ти, моме, ти, моме, ти луда ли си?” Зевзеците сочат чепката, дърпат я: “Миньо, какво е това?” Миньо почесва вирнал нос, клати го наляво и надясно и под него фъфли: “Как какво? Грозденце. Армаган за мама.” “Миньо, ами то изядено, бе?” “Е, изядено, ама да види, че й носех армаган.”

Тълпата се разтваря, по-скоро се разбягва, пропускайки каруца с мърляво конче. Каруцата се движи сред бляскав гъст облак от конски мухи, които лъщят изумрудено, и оставя дълга опашка миризма, която зацапва стените, дрехите, влиза под кожата и я кара да настръхва. Каруцата е натоварена със заврели от слънцето вмирисани кокали. Човече се е настанило върху зловещата грамада жълтеещи и лилавеещи кокали и лицето му се свива и разпъва като хармоника около отвора на беззъбата уста, от която излизат френски шансони. Те се стелят като уханен френски парфюм върху екарисажната смрад. При всяко друсване на возилото върху калдъръма кокалите се размърдват сякаш плъхове се придвижват под тях и ги повдигат. Издутата му от песен шия крепи папийонка. Разположен върху недоизчистените кокали, които вози към екарисажа, човекът е неописуемо театрален - с разкъсан фрак, облечен на голо, с карамфил в петлицата - прилича на Смъртта, готвеща се да хвърли ласото си подобно каубой.

- Виж, това е Сорбоната. Да му кажем “Добър ден”, белки му стане добър денят.

Баща ми и старият му познат Жоро Сорбоната, завършил със златен докторат право във Франция, започват разговор по най-излишния предмет в момента - юриспруденцията. Следват джунгли от непознати думи - корпус деликти, иманентна даденост, субординация, субкординация, касация, въззивната страна. Двамата са алхимици, размесващи магически елементи по известни само тям рецепти, напразно чакам най-сетне да светне добитото злато. Но те си знаят, че това са никому ненужни вече упражнения, запознати са с актуалните теории, че разделението на властите е пълна глупост и че правото затова се и отменя. “След петилетка ще умре ведно с тъмното минало, тъй като ще настъпи тоталната справедливост, за тази измишльотина на Римската империя - правото - няма да има място сред превъзпитаното гражданство. Ето, аз навреме се преквалифицирах” - с убедителен жест Жоро сочи “средството за производство” - каруцата с меланхоличното добиче. “Нямаш ли щат и за мене?” - мига баща ми със зачервени инфектирани клепачи. - “И аз съм в списъка на съкратените адвокати” “Е, щом си само в този списък, а не в някой къде ти по-сериозен, с Бога си вечерял” - киска се съвсем по детски Жоро, очевидно доволен, че и той не е попаднал още в по-важен списък.

Все повече приятели на баща ми оставаха без работа и все по-често се отваряше входната врата и ги пропускаше излинели като есенни листа, идваха ни на гости, учейки се взаимно на безделие и нищета. Изненадващо светът им бе започнал да линее и вехне. “Макар че това можеше да се предвиди” - вдига мъдро показалец чичо ми. Прииждаха в дома ни, наречен от тях “Розата на ветровете”, и се настаняваха в паметта ми с латинските си сентенции, с вечното търсене на аналог за съвременните събития нейде в търбуха на историята, всеядния й търбух, храносмлял какви ли не системи и епохи, с трогателното им предположение, че за интелигента и сред най-големите сътресения има отреден някакъв среден път специално за неговото спасение, извън всякакви световни “бъркотии”. Гладко обръснати, ниско подстригани, с до блясък лъснати макар и износени обуща, с безупречно изгладени излъскани от носене костюми, акуратни, видимо спокойни, те бяха твърдо решени да не показват дереджето си. Бяха единни в усилието си да не предават навиците си, стила си на живот. Те всички бяха като внезапно паднали в черна дупка, но на дъното й не брояха синините си и загубеното при падането, а говореха за философия и изкуство, които придобиваха съвсем ново тълкувание предвид особеностите на мястото, където се раждаха идеите им. Наричаха кой знае защо себе си реалисти, въпреки фантасмагоричните си проекти за оцеляване.

Майка ми и тя като тях плетеше на една кука дантели за продан, но се правеше, че го върши не за пари, а от любов към изкуството. Аз все гледах да прегърна тази малка, мълчалива плетачка, която не се плашеше нито от празното без пари чекмедже, нито от гневното мълчание на мъжете, а продължаваше да плете около нас нишките на уюта и постоянството.

И изведнъж над всички беди се спускаше благото на нощта, която придаваше дори на близкото пространство безпределност. Ние ставахме притежатели на чисто наше небе, обрамчено с високите зидове, което бе определено по-разцъфтяло в звезди от останалото, поради това, че токът ни бе отрязан и затова липсваше конкуренцията на електрическата светлина, тази затъмнителка на звезди. Газените лампи висяха по стените вкъщи и оживяваха света на сенките, които пулсираха пред очите ни. Лампите бяха снабдени с бляскавото листенце на огледало, което не само уголемяваше пламъка на фитила, но и ловеше пеперудите на образите ни, които изпърхваха край огледалото наред със саможертвените нощни пеперуди, които изгаряха на клада заради любовта си към светлината, и виждах струйките дим на душите им. Огледалата на газените лампи бяха пълни с перипетиите на нашия семеен живот, с илюминациите и карнавалите му, наблюдавах ги с подозрението, че ако ги почукам, ще излязат картини от стари сцени, че мога да ги прелиствам като стара книга.

За спрелия ток някой цитираше забранен вече руски автор: “Когато огнярите започнат да се събират само да пеят революционни песни, с топлината и светлината е свършено.”

Часът, в който забравяхме в кой век и в кое царство се намираме, бе часът на щастието - моментът, в който се събирахме около цигулката на баща ми. Никога няма да забравя разходките с музиката из небесните въртопи, из вулканите разпиляна звездна лава, из тънките небесни пътеки между водовъртежите на Млечния път. Дори въздухът, който дишахме, светеше, сякаш поглъщахме част от енергията на звездите. Заравях глава в аромата на петуниите в двора, разтворили фунийки под напора на силната си миризма, а в очите ми светеха сълзи, големи колкото звезди, очите ми просто се насълзяваха от толкова светлина.

В полутъмното звуците са ярки като вода на капчук, променят измеренията на пространството, обемът му зависи от гласа на бащината цигулка, която така рядко излиза от ухаещата на карамфил и забрава хралупа на бюфета, побрал сребърен кръст от турско време, сватбени дантели от началото на века и ноти за продан. Всъщност и цигулката е за продан. Лъкът е трионът, който срязва лъскавото тяло на цигулката, за да рукне кръвта на музиката. Чичо ми Георги със силно виснала тежка глава притиска цигулката, тялото му я е обхванало от всички страни като легло, цигулковата кръв клокочи в гърлото ми, дави ме, започвам да кихам или плача, все едно - спирам терора на екстаза. Чичо ми свири предимно Вивалди и Паганини, следва наученото от лудия виртуоз арменец, който изнасяше концертите си в съседския двор гол, подобно на Уйлям Блейк. Чичо Георги е бивш търговец, останал без дюкян, и николапетковист, останал без партия. Имаше надежда човекът, поддържаше я, подхранваше я: “И тази власт се нуждае от кадърни хора, които да печелят за нея. А аз определено ще печеля. Вече съм се разорявал и забогатявал неколкократно, сегашните загуби не могат да бъдат по-страшни от разорение.”

Фантазиите на чичо ми за дейност го обземат като топъл вятър, разчистващ всяко кътче от живота му. А и реални възможности се бяха отворили - един големец се беше сетил за безукорно честния и надарен търговец на машини, бе му поръчал внос на селскостопанска техника от Англия.

Следва

Българската литература

© 2001 Литературен форум