СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Петър Чухов 

Къси чорапки

***

Един гърбав влак се покатери по прозореца и искаше да влезе. Добре де, щом ще влиза влак, защо пък трябва да е гърбав, ядосах се аз и затръшнах стъклото под носа му. Той се фръцна обидено, та си отиде. Тогава чух глас:

- Човече, човече! Изпусна последния влак...

Дон Жуан и Дон Кихот

Дон Жуан се присмял на Дон Кихот:

- Ха-ха, Кихоте, мязаш на вятърна мелница!

А другият му отвърнал:

- Ти пък си сприхав като стара любовница!

Но това не му се видяло достатъчно, та хвърлил и един камък.

Той цопнал в някаква локва и опръскал новите дрехи на Дон Жуан. Последният се вбесил, извадил хладното си оръжие и поразил две дървета. После от яд забравил да закуси. 

***

- Мммм, топят се в устата! - изфъфли графинята. Извади два зъба и ги хвърли на кучето. То ги препика, след това се стрелна към графа, който правеше лицеви опори край камината. Портретите на предците го следяха със строги погледи. Изведнъж единият се откачи и падна. После се срути цялата стена. “Замъкът май вече е доста старичък...” - помисли си графът и отиде на куц крак да се преоблече за вечеря.

***

И тогава Учителят ще извади онази прословута лула, ще си запали ръкава и тържествено ще започне да го гаси. После тежко ще каже:

- В двора на японския император според традицията отглеждали дворни кучета. И дворни котки. И дворни кокошки, петли, гъски, патици, някое и друго прасе и дървета. Малки дървета в буркани, наредени покрай стената. Императорът минавал и силно ги ритал - ако успеел да ги счупи, това обещавало, че денят ще бъде хубав...

***

Икономът искаше да е майордом. Остави плетката, кълбото и отиде при господаря. “Не, това не е кръст - тъкмо казваше той на бледата си дъщеричка, - това е жуж!” Икономът неспокойно изложи желанието си. “Кха-кха-кха! - изсмя се хералдично господарят - я се виж, бе, приличаш на суха паста!”

***

Купих си пъпеш за Сирна Неделя. Поканих сестрата на вуйчо да го поиздълбаем с лъжички. Тя започна отляво, аз - отгоре. Почти да се срещнем, когато забиха камбани. Дойде свещеникът, попя малко и ни изгони.

***

От известно време ми се присънва някакъв на име Лаци. “Играй си, играй си!” - успокоява ме той. “На какво да си играя?” - питам го всеки път. Отговора му, уви, не чувам, защото точно в този момент винаги минава малко самолетче с перка, зад което се влачи дълга лента, а на нея пише “Брррррррръъъъъъъъъммммммммм”... Събуждам се ядосан и после цял ден ми се ходи по малка нужда.

***

- Мари-ина, Мари-ина, Мари-ина...

Гласът се понесе над плажа и къртиците се показаха. Коя ли от тях е Марина, запита се слънцето. То си гниеше на една миналогодишна картичка в близката локва. Искаше му се да се казва някак. Например, Марин! И някой да го повика: Марине, Марине, Марине... Та то да изгрее - макар и малко прогнило, не особено надеждно, но - слънце! И хората да кажат:

- Я, слънцето Марин!

***

Те са трима, но никой не го знае. Всеки си мисли, че са поне стотина! “Чиста работа - кой ще ни излезе насреща?!!” И наистина, няма кой да им излезе. Постепенно става скучно. Единият умира, другият заспива. Третият се побърква - ходи, пъхнал глава в някакъв триъгълник, и непрекъснато повтаря: “Искам да се оженя! Искам да се оженя!...”