Литературен форум  

Брой 2 (443), 16.01. - 22.01.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Тончо Карабулков 

За да не се повтори никога вече!

 

Париж. Всеки народ си има своите проблеми. Не липсват в този момент проблеми и за французите. След невижданата буря от миналата година, която причини щети за десетки милиарди франкове, след поредното замърсяване на атлантическите брегове от потъналия петролоносач “Еврика”, след “лудата крава”, която от години насам ги тревожи и предизвика вече катастрофалното спадане на консумацията на месо, сега дойде ред да обърнат поглед и към миналото.

Към миналото, т.е. към т.нар. Алжирска война (1954-1962 г.). Тогава Алжир беше още френска колония и Алжирският освободителен фронт водеше кървава борба на място, която раздруса из основи политическата система в самата Франция, предизвика повторното идване на власт на генерал Дьо Гол и завърши с независимостта на Алжир. Имаше моменти, когато Франция държеше в Алжир повече от 500 хиляди войници. Алжирските бунтовници разполагаха с дейната, пълна политическа подкрепа на всички мюсюлмански страни и на арабския свят, както и на целия т. нар. социалистически лагер. Тогава и българското комунистическо правителство изпращаше масова помощ за алжирските бунтовници.

Но не затова се връщаме днес толкова години назад. Сега французите си поставят въпроса: имало ли е мъчения и изнасилвания над арестувани бунтовници в Алжир? Имало ли е убийства без съд и присъда, изтезания в затворите, изнасилване на жени и чупене на кости, за да се изтръгнат признания?

Имаше! - отговарят днес двама видни френски генерали, които заемаха отговорни постове по време на бунта в Алжир. Всичко това съществуваше, то се знаеше от политическите ръководители. Макар и да не говорехме за това, ние го вършехме!

Хубаво нещо е демокрацията, дявол да го вземе! С всичките си кусури и ядове, които причинява, демокрацията заслужава да се бори човек за нея. Защото само при демокрацията може да има свободен печат, който да си бута гагата навсякъде. Особено там, където мирише и където някои имат интерес да не се разкриват мръсотиите. Та ако нямаше свободен печат, щеше ли да има Драйфусова афера и Уотъргейт, и Никсън нямаше ли да завърши мандата си изпратен с почести от наследника си?

Такава роля на смел и безпристрастен вестник във Франция играе днес в. “Монд”. Основан в 1944 г., “Монд” винаги се е славел като свободен и обективен вестник, който критикува еднакво правителството и опозицията. Тъй като в близкото минало този вестник бе взел становище по някои въпроси, които дразнеха президента Митеран, той дори бе забранен в Елисейския дворец. Но това не му пречеше да продължава да критикува свободно и да се чете масово от френската публика.

Именно в. “Монд” повдига днес въпроса за изтезанията и убийствата без съд и присъда в Алжир по време на бунта. Вестникът отвори страниците си за двама бивши действащи френски генерали, които изнасят бруталната истина.

Генерал Жак Масю, на 92 години днес, командваше навремето 10-а дивизия и отговаряше за реда в град Алжир. Генерал Осарес, 80-годишен, тогава майор, натоварен с военното разузнаване, беше негов помощник. Той признава днес, че изнесените навремето данни за повече от 3000 безследно изчезнали по време на бунта отговарят напълно на истината. Че е имало изтезания с цел да получат признания. Генерал Осарес казва: Аз лично разстрелях 24 бунтовници!

Кампанията за изнасяне на истината предизвиква вече и ще предизвика още по-силни дискусии, в печата и сред французите. Има “за”, има и “против”. Някои казват: Има ли смисъл да ровим и да изнасяме тези грозотии, които не ни правят чест? Тези неща съществуваха, всички го знаеха. Но дайте сега да забравим миналото...

Други обаче отговарят: Не, нямаме право да забравим! Тези истини трябва да бъдат казани и да се говори по тях. За да не се повторят никога вече извършените престъпления. И ако трябва да поискаме прошка, да бъдем готови да го сторим!...

Да поискаме прошка!... За сторените престъпления. Това не е християнско покаяние, а морален и граждански дълг. И французите са готови да поискат прошка.

Но французите.

А да сте чули някой български комунист да е поискал прошка за 45-те години мъчения, издевателства, ескплоатация, изнуда, убийства, лагери и затвори - над целия български народ? Да сте чули Тодор Живков да е казвал по време на фарсовия си процес, че съжалява поне за едно-единствено от своите безконечни престъпления? Той или някой от неговите приближени?

Ние не сме отмъстителни. На кръвта не трябва да се отговаря с кръв. Но престъпленията не трябва да бъдат забравени. И ако искаме като българи да затворим страницата, трябва да си разчистим сметките с миналото. Защото в противен случай и този път тази страница ще остане непобутната. Както много други преди нея остават открити в нашата история. И затова там зеят толкова страшни дупки!

Комунистическите престъпления - истински престъпления на века - не трябва да бъдат забравени. Така както никой не забравя днес газовите камери и масовите убийства, причинени от нацизма и фашизма, така и комунистическите престъпления трябва да останат живи в паметта ни. Наш дълг е да ги изнасяме и да ги припомняме непрекъснато, да ги клеймим. За да знаят и децата, и внуците на какво са били способни ония, които имаха наглостта да твърдят, че се борят за благото на човека!

За да не се повтори никога вече черното минало!

Българската литература

© 2001 Литературен форум