СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Георги Мишев

Направихме опит да го продължим

С Борис Димовски сме приятели от много години, разговаряме на различни теми. Все нещо си имах и често му повтарях да направим едно списание. До 1990-а година това не беше възможно. Правил съм опит още след студентските години. През 1960 г. дори бях стигнал до Тодор Живков. Той ме прати при Митко Григоров, завеждащ идеологията, докато накрая ме изхвърлиха отвсякъде. Казаха ми: “Ти не знаеш ли, че само ЦК на комсомола издава списания и вестници за деца. Цялото възпитание на децата е възложено на комсомола. Ти какво, частно издание ли ще правиш?” И край! Така пропадна тогава идеята ми за детско списание.

След 1990 г. нещата вече изглеждаха по различен начин. Когато Димовски попадна на издател, който искаше да издава нещо за деца - издателска къща “Феномен”, в мен нещата бяха узрели. Това стана през 1994 година. Казах: “Няма какво да измисляме нови издания, при целия риск да се провалим, защото всяко повторение е гротеска и фарс. Да се опитаме да продължим линията на Ран Босилек и Вадим Лазаркевич докъдето можем.” Съчетавахме старото и новото. Адресирахме списанието по следния начин: “за четящи деца”. За съжаление, това е много малък процент от децата. Искахме да ги провокираме да стават, да бъдат читатели. Да ги отклоним малко от тоталното влияние на телевизията, видеото, от всички тези виртуални примамки, които в крайна сметка водят до едно затъпяване. Защото няма нищо по-велико от словото.

Нещата потръгнаха донякъде, но дойде 1997 г. - хиперинфлацията. Всичките пари на издателската къща се сринаха. Направихме един последен - също гротесков - опит да обърнем внимание на факта, че след 1989 г. няма нито едно издание за деца, особено литературно-художествено. А трябва да има на пазара не само комикси за Мики Маус, а и издания за български език, за българска литература, за български автори - класически и съвременни. Точно това се опитахме да направим ние - да съчетаем класическите текстове от някогашната “Детска радост” със съвременни детски автори. В началото буквално препечатвахме от старите издания; постепенно започвахме да търсим и нови автори. Не беше трудно. Съвременните автори са “продължение”, те се вписват в една традиция. Пример за това са художниците Вадим Лазаркевич - баща и син. Вадим Лазаркевич-син нарисува в новата “Детска радост” няколко корици и илюстрации. Тъкмо бяхме активизирали неговото сътрудничество и списанието спря. Късно открихме новия Вадим Лазаркевич.

А трудностите бяха, общо взето, само от материален характер. Имаше и такъв парадокс - колкото повече вдигаш тиража, загубите се увеличават. Никъде по света не могат да разберат този български феномен. За съжаление обществеността не прояви - и сега не проявява - никакъв интерес. Тогава направихме една провокация. Издадохме последната книжка цялата в черно, раздадохме 240 броя на депутатите в Народното събрание. В книжката беше описано бедственото положение на българските деца. Нито един отклик! Нито един! Дори не ни наругаха - като признак, че са ни забелязали. Изводът е, че там работят големи нечетящи деца. За тях книгата е нищо, словото е нищо - времето показа, че е така.

Много хора не научиха за този наш опит да продължим “Детска радост”. Нямаше възможност да се рекламира. В телевизията една минута струва седем хиляди долара. Ако имаше закон за насърчаване на българската литература и книгоиздаване, поне на детския периодичен печат, щеше да има клауза за облекчаващи условия. Липсва държавна политика за книгоиздаването, също и за киното. За десет години българското кино умря. Всичко това се дължи на липсата на държавническо мислене в съвременния политически елит. Те са още на нивото на партизанското, партийното мислене. Само с партийност обаче не може да се изгражда една държава.