Литературен форум  

Брой 4 (445), 31.01. - 05.02.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 

Aмерика е умаленият модел на “световното село”. 

С поета Владимир Левчев разговаря Пламен Антов

Владо, от няколко години ти живееш в САЩ. Кое е най-хубавото, кое е най-лошото и кое е най-различното, което си видял в Америка?

Мисля, че най-хубавото, което съм видял, е мирното съвместно съществуване на различни религии и раси в една нация. На една и съща улица във Вашингтон, където живея, могат да се видят джамия, гръцка и руска православни черкви, епископална катедрала, баптистки и лутерански черкви, синагога. Хора, които произхождат от Африка, Китай, Латинска Америка или Европа, с еднаква гордост заявяват, че са американци, работят и живеят заедно.

Може би най-лошото е, че в страната на неограничената свобода и богатство има окаяни просяци, както и милиони работещи хора, които не могат да си позволят да си купят медицинска застраховка.

Чувстваш ли се друг в Америка, различен?

Човек, който започне да говори на нов език, след известно време осъзнава, че с този език не е вече същият човек, който е бил на територията на стария си език. Реагираш по различен начин, хората те възприемат по различен начин, стилът ти на изразяване и общуване е различен. Парадоксалното е, че човек може да се чувства много по-самоуверен и директен в отношенията си с хората, когато ползва втори, не-роден език, или когато изгражда наново личността си на средна възраст… Иначе, ако въпросът ти е дали се чувствам различен от обкръжаващите ме хора, от американците – и да, и не; в Америка живеят толкова различни хора и уважението към различността на другите е толкова дълбоко залегнало в американската култура, че всъщност не се чувствам чужденец. Всички там са едновременно чужденци (или потомствени чужденци) и американци.

В началото на XXI век светът е вече неудържимо глобализиран: но доколко глобализмът не е синономичен на американизация?

Когато говорим за глобализъм днес, имаме предвид това, което Маршал Маклуън нарече “глобално (или световно) информационно село” - свят, в който благодарение на телевизия, бързи самолети, сателитни връзки, Интернет нищо не е далечно, знаем за хората в Африка или Източна Азия толкова, колкото знаем и за съседа си в панелния блок, научаваме всички новини, минути или секунди след като се е случило събитието. Глобализмът има и друг аспект, който е свързан с първия, разбира се – бизнесът и търговията се глобализират, навсякъде по света се произвеждат и карат както мерцедеси, така и тойоти, и фордове, по Интернет можеш да купиш акции от всяка световна фирма, Бил Гейтс влияе на нашия начин на живот не по-малко от собственото ни правителство. Ако говорим за този глобализъм, разбира се, Америка като мултикултурна, мултиетнична страна е един умален модел на “световното село”. Освен това от най-богатите световни (“глобални”) компании, като Майкрософт, Боинг, Марлборо, Макдонолдс, Американ Експрес, са американски. След падането на желязната завеса пред глобалния (световен) капитал вече няма никакви граници. Световният капитал обаче изисква и световни регулации (“световно правителство”) – иначе ще се възцари законът на джунглата. Например в Америка е забранено да се експлоатира детски труд, но в някоя изостанала икономически страна от Третия свят една голяма американска компания за маратонки може да произвежда продукта си с почти робски детски труд, срещу мизерно заплащане, а след това да го продава скъпо на Запад. Затова са нужни световни регулации, “световно правителство.”

Като говорим обаче за този политически аспект на глобализма, интересно е, че почти еднакви конспиративни теории, но с обратен знак, битуват между левите у нас и десните в Америка. Левите у нас възприемат ООН, Световната банка и Международния валутен фонд като някакви организации, доминирани от Америка и подпомагащи американското световно господство. Обаче подобен страх и гняв към тези международни организации съществува и сред американските десни – според тях тези международни организации са тайна конспирация на КГБ, чиято цел е да пороби свободна Америка, да я подчини на “световното правителство”, което според тях е червено...

Как се отнасяш към пророкуванията за края на Европа? Къде Европа губи битката с Америка?

Може би основното предимство на Америка пред Европа е, че е по-пригодена към глобализма – по-лесно приема чужденци от целия свят, нови идеи, нови културни влияния. Освен това езиковото единство и по-олекотената държавна бюрокрация правят Съединените щати много по-гъвкави и единни от Европейския съюз. Голямото предимство на Европа е, че тя има по-добро социално законодателство и по-стари традиции. Но традициите са нож с две остриета...

Понятия като “ляво” и “дясно” имат ли реално значение за днешния американец?

Имат. Но, както вече споменах, по парадоксален начин американските крайно десни много приличат на нашите комунисти и обратно, техните умерени “леви” – Клинтън, Гор – повече приличат на нашите умерени десни. И умерените леви там, и умерените десни тук най-конструктивно и успешно управляват страната. Изглежда, по отношение на понятията за ляво и дясно има все още някаква огледалност, наследена от времето на комунизма, когато левите у нас, комунистите, бяха всъщност консерваторите, а десните бяха революционерите.

Жив ли е още духът на Х. Торо у съвременния американец? Какво е отношението на американеца към държавата, към нацията?

Емерсън и Торо, заедно с бащите на Конституцията, са основните идеолози на американското общество. Свободата на индивида там се смята за главна обществена ценност, както у нас за такава се смята социалното равенство. Американецът е винаги недоверчив към правителството, за него силно централно правителство означава тоталитаризъм, едва ли не комунизъм. Фразата “голямо правителство” плаши хората там така, както у нас се плашат от фразата “див капитализъм”.

Колкото до българските думи “държава” и “нация” – те нямат точен еквивалент в американския речник. Това, което ние наричаме държава, може да се преведе или като government (правителство), или като nation. Но nation не е точно нашето “нация”. То е по-скоро държава. “Обединените нации” – буквален превод от английското United Nations – трябва всъщност да се преведе като “Обединени държави”. Американците не правят разлика между нация и държава, в смисъл на страна. Тяхната нация, за разлика от повечето европейски нации, е многоетническа. За нас “нация” означава и етнос, а за тях не. Нацията за тях е страната, държавата в по-абстрактен план (не държавата като конкретно правителство, а като народ плюс история). Затова те не могат да разберат как така на Балканите сръбските албанци не се смятат за част от сръбската нация или българските турци не се смятат за част от българската нация.

Какъв е престижът на книгата (литературата) в САЩ? Има ли в съвременната американска литература такова понятие като постмодернизъм? Има ли там някакво определящо понятие за литературата от края на века?

Аз не вярвам компютрите да изместят книгата. Поне засега, за да работиш на компютър, пак трябва да знаеш да четеш. В Америка има едно възраждане на интереса към поезията през последните десет години. Поетичните четения са винаги добре посетени, стихосбирки се купуват. Някои смятат, че това се дължи на програмите по творческо писане, които вече съществуват към всеки университет. Страшно много хора пишат поезия. Може би програмите по творческо писане няма да ги научат да пишат по-добре. Но при всяко положение ще ги научат да четат и разбират по-добре поезията.

Има обаче една друга тенденция, която ме кара да мисля, че самото понятие за художествена словесност променя смисъла си. Все по-слаб е интересът към майсторската художествена измислица; и все по-голям – към история, документалистика, мемоаристика. Хората искат да четат “истински истории” за истински герои. Дори в поезията най-популярни са автори, които разказват истински истории, описват пейзажи, разказват за себе си или за други хора.

Разбира се, американската култура е изключително разнообразна и децентрализирана. Има и постмодернисти, и неокласици, и “езикови поети”, които си играят с думите на съвсем абстрактно ниво, има голям интерес към етнически и регионални традиции, има и политическа поезия за рецитиране в кръчми или на митинги и какво ли още не.

Ти си преподавател в университета “Джордж Уошингтън”. Какви са наблюденията ти върху твоите студенти?

Аз преподавам главно в “Джордж Уошингтън”, но и в други университети. Преподавам в два вида класове – по творческо писане и чисто литературни, предимно балканска литература. Към Балканите има интерес, уви, провокиран главно от югославските войни през 90-те години. Повечето хора вече знаят кои са балканските страни, знаят къде е България. И, както вече казах, съществува определен интерес към религиозните култури и традиции. И все пак един клас по “Балканска литература” не може да събере повече от 8 до 10 студента.

Как може да се намира в родния си език един поет, живеещ в друга езикова среда?

Може. И както знаеш, аз далеч не съм първият, който се опитва да го прави. В Америка впрочем живеят и други български писатели, като Георги Белев или Любо Николов. От Тургенев до Набоков и Бродски множество руски писатели са живели в чужда езикова среда. От това може да следват две неща: или радикално сменяш езика, на който мислиш и пишеш, като Джоузеф Конрад или Цветан Тодоров и Юлия Кръстева, или оставаш двуезичен като Набоков и Бекет. Може и да не сменяш изобщо езика, на който пишеш – като Тургенев. Но нямаш възможност да погледнеш от дистанция на своята езикова среда и може би да я разбереш по-добре. Аз не съм сменил езика, на който пиша и мисля, макар че сам се превеждам на английски. Мога и да пиша направо на английски, но в поезията съм го правил само като експеримент.

Успяваш ли да следиш българската литература през последните години? Кое е най- важното нещо, случило се в нея през 90-те години? Какво от българската литература успява да пресече Атлантика?

За съжаление не мога от там да следя огромното разнообразие от текстове, които се публикуват през последните 6-7 години у нас. Чета главно това, което ми пратят или препоръчат приятели. Но мисля, че дори и за човек, живеещ в България, е трудно да следи всичко, което се публикува.

Най-важното нещо, случило се с българската литература през 90-те години, е освобождаването от схемите, децентрализацията, разпадането на традиционната пирамида на ценностите (била тя официална, комунистическа, или неофициална, “дисидентска”) и заменянето й с множество центрове, с множество различни и противоречащи си понякога един на друг центрове и ценностни критерии. Но така е в глобалния свят – той е силно децентрализиран, състоящ се всъщност от малки затворени общности – като отделни семейства, живеещи в една обща жилищна кооперация.

Колкото до българската литература, уви, тя е много по-малко позната по света от, да кажем, сръбската и гръцката. През последното десетилетие на английски е превеждана повече поезия като че ли. От прозата – срамота е, че например Радичков не е превеждан. Нямаме автор с международната известност на Исмаил Кадаре. Най-известните българи са Цветан Тодоров и Юлия Кръстева, но хората обикновено дори не знаят, че те са българи.

Ти, заедно с Едвин, Ани, Румен, по-късно и Миглена, си сред създателите на “Литературен вестник”. И все пак той се превърна в безспорно явление на 90-те години, когато отстъпихте вестника на своите наследници. Ревнувате ли? Защо се получи така, кое радикално нещо направиха те, за разлика от вашето поколение?

За ревност не може и да става дума. Ние всички напуснахме вестника по собствено желание, макар и по различни причини и по различно време. Момчетата, които успешно правят вестника сега, вече работеха с нас преди ние да напуснем. (А Малина Томова беше там и преди това.) Те превърнаха “Литературен вестник” в изразител на идеите на едно по-младо поколение (или по скоро “течение”, защото “поколение” е твърде широко и нелитературно понятие, а, от друга страна, хора от различни поколения могат да бъдат по-близки помежду си, отколкото някои връстници).

В началото на 90-те ние първи бяхме възприели един уникален, струва ми се, принцип – всеки водещ брой правеше каквото си поиска, без никаква намеса от страна на останалите или на главния редактор. Понякога спорехме дори един с друг на страниците на вестника. Всеки редактор прокарваше някаква своя собствена естетическа, че и политическа, линия, макар че бяхме добри приятели. Може би това е било наивна концепция. Но беше един радикален експеримент. Мисля, че сега вестникът е по-хомогенен и центриран, с по-ясна физиономия. И наистина е вестник на друго поколение. Ние най-неочаквано преминахме към средното поколение...

Българската литература

© 2001 Литературен форум