Литературен форум  

Брой 4 (445), 31.01. - 05.02.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Марияна Христова

“Вазов” срещу Вазов: “Неотдавна” и техники за валидизиране на автора

Бележките към “Неотдавна” на Вазов в Събрани съчинения, т.VI, 1976 г. започват с интригуващо уточнение за подзаглавието на текста. Интригуващо, защото според посоченото издание се оказва, че подзаглавието е имало два варианта: “Лични исторически възпоминания...” и “Лични и исторически възпоминания...” и че съюзът между двете определения се е появил едва в Паскалевото Пълно събрание на съчиненията, т.I, 1921–1922г.

Всъщност промени на подзаглавието Вазов въобще не е правил - през 1881 на страниците на списание “Наука” (кн. I, II, III) се появяват Вазовите спомени “Неотдавна. Лични и исторически възпоминания от събитията в 1876 година”. В “Повести и разкази”, т.II, 1892г. формулировката е запазена. Колебанията в изписването на уточняващото подзаглавие в различните издания на произведението са всъщност колебания на текстолозите. И грешката неизбежно насочва вниманието ни към отхвърлената от автора възможност. Трябва да отбележим, че противно на традиционните си граматически функции, тук съюзът не събира и не съполага, а разделя и противопоставя, подчертавайки опита, но и невъзможността на “възпоминанието” да бъде и “лично”, и “историческо”. Така формулирано, подзаглавието разчита като оксиморон възможното “лични исторически възпоминания”. Уточняващите определения означават, от една страна, усъмняването във възможността “малката” история да бъде вписана в “голямата”, личният спомен да стане част от колективната памет. От друга страна, те могат да означат ценностната равностойност на “лично” и “историческо”.

Разривът между “лично” и “историческо възпоминание” е уловен в рецепцията на текста. Най-напред с тематичната си ориентация – “събитията в 1876 година” – “Неотдавна” се вписва в очакванията на тогавашните читатели, но чрез негероичния разказ за бягството от Историята влиза в противоречие с тях. Това противоречие намира израз в статията на Захари Стоянов (”Съветник”, 1882, бр. 33). Ще се спрем на неговата рецензия не за да повторим разпространеното мнение за една политическа вражда, а защото тя поставя далеч по-важни въпроси. Един от тях е този за появата и статута на Вазовите спомени: “...но защо и за какво тия негови впечатления да се предлагат и на публиката от “Наука”? Какво важно и забележително може да намери читателят от тия възпоминания? Не това ли, че когато и старите бабички подпомагаха борците на свободата, г. Вазов, млад и здрав мъж, който най-добре е разбрал значението на Българското въстание, тръгнал да бяга, подплашен от своето въображение? По тия причини, неговият разказ не може да произведе никому добро впечатление.” Захари Стоянов, в загрижеността си за националната памет, поставя под въпрос статута на личния спомен. Кога личният спомен може да стане публичен? И всъщност кой има правото и властта да разказва за миналото?

Питането на Захари Стоянов отзвучава в опита на изданието на Вазовите съчинения от 1976 г. да мотивира появата на негероичните му спомени. Коментарът върху текста - в желанието си да го нагоди към представата за автора - “жива история” - успешно трансформира оправданията в похвали. Михаил Неделчев тръгва от “отговорността на самия автор за поведението му по време на въстанието”, за да подчертае “пределната му честност”: “...той признава малодушието си, признава обзелия го страх, откровено излага неудобството си, че е напуснал Сопот във време на съдбовни изпитания за отечеството му. Всичко това - заключава Неделчев - придава голяма психологическа стойност на разказа му.” Така историята за бягството от Историята парадоксално се превръща в разказ за “истинското възмъжаване” на Вазов, за “нравствените терзания”, които “каляват душата му”.

Много раздалечени един от друг във времето си, осъждащият и оправдаващият текст са всъщност привидно противоречивите резултати на един и същи хоризонт на мислене на автора – като предхождащ творбата си морален, положен в историята, индивид. Това е хоризонтът, който прави възможни както въпросите на Захари Стоянов през 1882, така и отговорите на Михаил Неделчев през 1976-а. Именно от такава позиция изхожда Вазов, когато вижда поведението си като срамно, а съдбата на поета, за разлика от тази на героя-поет – като недостойна, като социално непрестижна. Така е поне в по-късно “изтритите” строфи на стихотворението “Т. Каблешкову” от стихосбирката “Тъгите на България” (1877г.):

А ази? Аз ослабнах,
Светът ми домиле,
Аз сабята не грабнах
И кат герой не паднах
На бойното поле.

Останах да живея
Без полза на света,
Полека да гаснея
И с гусла си да пея
Народната беда.

В Паскалевото издание тези строфи вече липсват може би не толкова от грижа към собствения образ, но вероятно и защото Вазов е вече убеден в престижността на Поета.

Все пак той издава и преиздава своя компрометиращо-негероичен текст, оставя го да бъде част от “творчеството му”, прикрепвайки към него само скромното уточнение, че за художествено-литературния отдел на “Наука” е нямало никакъв готов материал и затова се е заел да напише спомените си. Но това уточнение е само оправдание за качеството на текста, за техническата страна на изпълнението му.

Въпросът за появата и статута на спомените остава валиден, но отговорите му не трябва да бъдат търсени на равнището на моралната мотивация, т.е. на равнището на биографичната личност на автора. На такова равнище не можем да дадем отговор, без да попаднем в позицията на Захари Стоянов или на Михаил Неделчев.

Спомените “Неотдавана”, разбира се, имат своите морални терзания, но фактът на появата им, на тяхното опубличностяване, а и на преиздаването им трудно може да бъде обяснен по този начин, или поне - само по този начин. Вглеждането в текста – твърде противоречив и разнороден в изказните си модалности – ни кара да мислим, че едва ли верността към истината и отговорността пред собствената съвест са единствените условия на появата му.

В статията си “Началата на метаезиковия надзор” ("Литературна мисъл", 1995-96г., кн.2) Бойко Пенчев се занимава с раждането на модерната критика от “деполитизирането” на литературата. “Деполитизацията” – твърди авторът на статията – обаче има и един по-дълбок смисъл, който се изразява в новия тип полагане на човешкото в историята (...) Казано най-общо, в началото на 80-те започва усъмняване във взаимообратимостта между Аза и нговото време.(...) В резултат от този разлом се появява “вътрешният живот” – онова, което убягва от едрия отчет на историята”. Наблюденията на Бойко Пенчев се опират главно на две критически статии на Константин Величков и Вазов, разгледани като осъществяващи “парадигматичното отделяне на “поета” от “революционера”. Струва ни се, че можем да видим симптомите на този дълбинен сюжет и в спомените на Вазов “Неотдавна”.

В цитираната статия става въпрос и за “кризата на олицетворението като базисна реторическа фигура, описваща отношенията между епоха и историческа личност”. В текст на С. Бобчев – “Л. Каравелов. Неговий живот и книжовна деятелност”, публикуван в същия брой на “Наука”, в който се появява и първата част на “Неотдавна”, се казва за Каравелов, че “даже в миниатюрен вид, животът му е историята на българский народ”. Статията на Захари Стоянов има за хоризонт тази изоморфност между времето и героя, между историята на народа и личната история. Текстът на Вазов влиза в драстични противоречия с подобно разбиране. Ето защо му е отказано правото на свидетелство. Но именно този “свидетел” си позволява да разказва. Трябва да си зададем въпроса за това кой говори и за “мястото” или “местата”, от които “Вазов” произвежда изказванията си.

Най-напред, как съжителстват “личните възпоминания” и “историческите възпоминания”? Осъществява ли се “съчинителната” връзка между тях?

Субектът на изказа – поне в началото на дискурса – е индивидуализиран, той е историческа фигура, ориентирана спрямо поредица от събития. Той е и вместилището на спомени, които обаче трябва да бъдат разгънати в разказ. Но “записките” на Вазов не са “записки по” българското въстание. От една страна са съположени “събития” и “впечатления”. От друга страна, в текста текат две истории, два типа “възпоминания”, като трябва да уточним, че за единия от тях това понятие може да се приложи само условно. Историята тече там, където Азът не е, не би могъл да я “види” и да си я “спомни”. Той чува за нея: “Разказаха тогаз за похода на пазарджишкия каймакамин към Панагюрище. Той бил разбит и се връщал посрамен. Въстаниците завзели горите и проходите”; ”Научихме се всичко. Избухването, действително, било изпитано”; “Явиха, че панагюрци още владеят Панагюрище, че копривщенци убили забитина си и че много села в Средна гора вдигнали оръжието си”; “В същото време дойде страшното известие за баташкото клане!”. Той разпознава Историята по някакви “симптоми” – пожарите, например: “Пожарът щеше да бъде знак за тревогата, началото на самоотричането и на жертвите...”

В текста са налице и “въспоминания” от друг характер: “Задими се пожарът, който Левски беше подготвил, Каблешков беше запалил, Бенковски раздухал”. Тъкмо тези моменти от текста Захари Стоянов ще квалифицира като “ахкания и охкания, гръмки фрази и поетически изражения” и ще упрекне “господство му”, че “е имал смелостта още да нарече своите възпоминания исторически” , че “поетът” е “слушал всичко това от някоя кръчма”. Всъщност “историческите въспоминания” изискват друга дискурсивна модалност. Субектът на изказа локализира позицията си в дискурсивна област, различна от тази на “личните възпоминания” - Азът е “гласът на историята”, повече знание, отколкото спомен, повече владеене на съотеветния “речник” и “синтаксис”, отколкото свидетелство. Тъкмо този модус на изказ удържа равнището на “историческото” в “Неотдавна”.

Критиката, стремяща се да види Вазовите спомени като епизод от “творческата еволюция” на автора, често се спира на един добре познат на всички епизод – всеобщото участие в подготовката на въстанието. В такъв план на мислене “Неотдавна” се оказва възлов текст, зародишен текст, от който ще се “родят” “същинските”, “стойностните”, “истинските” произведения като “Немили-недраги” и “Под игото”: “В момента, когато пише спомените си “Неотдавна”, Вазов е все още далеч от мисълта за епично пресъздаване на живота и борбите от близкото минало, но всъщност тук вече се съдържа в зародиш нещо от замислите на “Немили-недраги” и “Под игото”. (...) Без самият автор да подозира това, започнали са вече процесите на онова промисляне и прочувстване на жизнения опит, от което ще изкристализират бъдещите му епически творби” (Милена Цанева, “Иван Вазов в Пловдив”, НИ, С., 1966, стр.293). Няма да обръщаме внимание на това, че мислени в подобна еволюционистка перспектива на “творческата биография”, спомените на Вазов придобиват така нужните за критиката оправдание и стойност. Струва ни се важно да отбележим, че не текат процеси на “промисляне и прочувстване на жизнения опит”, т.е. наблюдаваме по-скоро очевидна устойчивост, втвърденост на “историческите възпоминания”, независимо от различните жанрови вариации на този “текст” у Вазов. Нещо повече – независимо от това какво име стои зад субекта на изказа, дали “Вазов” или “Захари Стоянов”: “Без разлика на пол, възраст, положение и съсловие, сичкото население беше въодушевено от една мисъл, от един образ на действие. Старите и некадърните да се сражават против неприятелят триеха пушки и стари ножове, сабли и терзийски ножици; поповете привеждаха под клетва юнаците и благославяха подвигът за вяра и свобода; младите булки и моми лееха куршуми и виеха книжни фишеци; бабите печаха сухари; малките деца играеха с дървени ножове и пищови по улиците и пр. и пр.” Приведеният цитат е част от многократно коментирания тук текст на Захари Стоянов, текст, чрез който бъдещият автор на “Записки по българските въстания” се опитва да проблематизира историческия статут на Вазовите възпоминания. Но “Неотдавна”, одата ”Каблешков”, “Под игото” и статията на Захари Стояновси си “спомнят”, и то по поразително сходен начин. Дали не става въпрос за един застинал, вкаменен “разказ”, който тече отвъд личния спомен? Или, по-точно, не личният опит се преработва в епически, а дискурсът на “историческото възпоминание” е подложен на повествователна обработка, той е хоризонт, в който може да се положи някакъв личен опит. “Историческите възпоминания” са дискурсивни събития, които не се нуждаят от проверка на истинността, от съотнасяне с някаква фактичност от действителен порядък и с реалната биографична фигура. От това “място” на дискурса Захари Стоянов и Вазов “знаят” една и съща “истина” за Историята.

Заемането на такава дискурсивна позиция става приоритет на “поета” и “Неотдавна” се включва в поредицата процедури по присвояване и утвърждаване на правата на “поезията” над историческия разказ. Вазов ще институционализира този тип говорене като собствено “поетическо”, ще валидизира властта на Поезията да казва “истината” за Историята и ще превърне поведението “История съм жива тук” в стратегия на утвърждаване на “поета”, на името “Иван Вазов”. “Неотдавна”, присвоявайки си правото над този тип дискурс, валидизира не свидетеля, а твореца. В началото на 80-те обаче за тези права поезията и критиката все още воюват. И спорът за властта на Поезията над Историята може да бъде представен чрез следните твърдения: “Доколкото сме чували от работници по въстанието, Вазовото описание се посреща с техните разкази по истинността си. (...)...па и не е зле да чуем от подобни лица присъда върху повестта на г. Вазова, присъда за верността й с истинския живот, с фактовете, събитията и обстоятелствата” (“Периодическо списание на Българското книжовно дружество в Средец”, кн. Х, 1884 г.). Срещу тази позиция, в рецензия на “Спомени от цариградските темници” на Св. Миларов, стои твърдението: “За читателят важното е не дали разказите са истинни, но дали са вероятни.” Няма да е необходим вече статутът на свидетел, за да може да се говори “от” Историята.

Разбира се, в “Неотдавна” съществуват опити за “превод” на личния спомен на езика на “историческото въспоминание”, които са предизвикали някои от подигравателните реплики на Захари Стоянов. Най-напред срещата с турците в непознатото село, през което Вазов минава на път за Пловдив, получава следния коментар: “Уви! Това бяха бъдещите башибозуци, които щяха да увеличат сганта на Тосун бея. В тоя куп се криеше гибелта на Клисура.” Попът, който Вазов вижда в конака, предизвиква у него следните асоциации: “Никога не мога да забравя тоя страдалчески образ. Може би да е уловен с кръста в ръката, когато е завождал паството си на – голгота...” Логическата връзка между “личното” и “историческото въспоминаие” е “може би”, осъществяващо “превода” на действителното като вероятно. Това е именно техниката, която може да трансформира личния опит в исторически разказ, в “епическа творба”. Техниката на “словата върху една написана със симпатическо мастило хартия, която нагряват”. А това е една собствено литературна техника.

Азът на “личното възпоминание” сам по себе си не е монолитен, той заема различни позиции, приема ролята на различни субекти. Онова, което явно предизвиква раздразнение у Захари Стоянов, е, че “младий пътешественик” е “потеглил да пътува през очарователната долина на р. Стряма”, малко по-долу наречена и “живописната Стряма”. “Пътешественическото”, “туристическото” поведение на Аза се проявява твърде често в описания, които явно влизат в противоречие както със ситуацията му, така и със “събитията в 1876 година”. Тук “впечатленията” властват над “събитията”. Изобразяването отстъпва на изразяването. Изобразеното е важно, доколкото е измерение на изразяването. Това са елементи, които и Захари Стоянов, и Вазов единодушно биха определили като “поетически изражения”: пътят е “пуст и мъртав”, гарваните са “като чер пласт”, “грачат кресливо”, тяхното присъствие “прави още по-пуста местността”, изоставено рало, “което навсуе очаква орача си (...) стърчи (...) като скелет”. Тук Азът не е само бягащ от опасност човек, бягството е отложено и опасността е забравена, за да се отвори “място” в дискурса за един субект, който чувства, впечатлява се и умее да изразява впечатленията си.

Тези “остатъчни” елементи изплуват на повърхността на дискурса, когато след описването на разрушените български села се появява нефункционалната хубост на “бистрата като сълза и шумлива Стряма”. Тук Азът описва, защото му доставя удоволствие както видяното, така и казаното за него. Тук Азът е по-скоро “пътешественик”, отколкото беглец, и повече пишещ, отколкото спомнящ си. Повече Поет.

Азът “забравя”, че бяга и на други места в текста. “Пътешественическото” намира своя сюжетен вариант чрез разходката “по височините и градините на Бейолу”: “Не ще да се заемам с описание на хубостите на тоя ориентален град, на неговата чудесна природа и местоположение. Описвали са го всичките знаменити западни пътешественици, възпели са го велики поети, рисували са го талантливи художници, но неговият очарователен изглед никой не си го е представял напълно освен оня, който го е виждал в действителност и му се е възхищавал като мене.” Многословният отказ от описание е възможен тъкмо защото субектът на изказа се е самоположил в един порядък, много различен от този в първата глава на “Неотдавна” – вместо проблематичната серия от имена на герои “Левски – Каблешков – Бенковски”, сред която името “Вазов” не може да бъде поместено, се появява редът на “пътешествениците-поетите-художниците”: “Защото морето и небето, при всичките фантастически открития и разходки из техните неизпитани дълбочини на неизчерпаемия Жул Верна, са още и днес елементи чужди, непознати за човечеството...” Или: “Аз си мислено представях Овида, изгнаникът на Августа, как се е разхождал по тия вечно глухи брегове, пред това вечно шумящо море, което му е вдъхвало песните.”

Посещението на “забележителности”, описанието на Цариград и на морето, философските размисли за тайнственото в природата и в човека са смущаващо неангажирани с повествованието за едно изложено на опасности бягство, но именно те са симптомите на “художественото”. Подозрителна може да изглежда и демонстрацията на ерудираност. До Батак, Копривщица, Панагюрище, Клисура като места на Историята, застават “Венеция, Неапол, Лозана, Рио-Жанейро, Амстердам” като места на естетическата наслада или пък “Монблан, Хималая, Кордилиерите, Хекла, Сахара, Сибир” като места на превзетото “от човешкия ум и крак”. До реда от имена на български герои се построява друга, литературна серия от имена – на “Жул Верн – Овидий – Данте”, спрямо която, субектът на изказа определя “мястото” си. Тук Вазов не е беглец, а любознателен и способен на възхищение хдожник на перото, който е забравил националната характеристика на наблюдаваните места и целта на пребиваването си там, който изоставя разказа си, за да описва. Може би биографичният Аз бяга от Историята, за да си позволи една друга позиция - да мисли за тайнственото и недостижимото и да сравнява Кюстенджа с “древния Томи”?

“Неотдавна” започва със серията от имена на “Левски – Каблешков – Бенковски”, но приключва с друга - “Ботев – Каравелов – Вазов”. В първоначалния вариант на текста (Наука, 1881г., кн. III) името “Ботев” трябва да завърши първата поредица, но и да отвори начало на друга, в която няма място за Вазов, но има място за “Вазов”. “Неотдавна” проблематизира серията на героите като единствено ценна и успоредно на нея изгражда тази на българската литература. Бягството на Вазов от Историята се оказва парадигматично “бягство” от една ценностна система, в която няма място за “Вазов”. Пресичането между двата реда е възможно, но то престава да бъде ценностен критерий и източник на престижност, особено през 1892, когато Вазов пише продължението на спомените си. Имената от новата поредица се подреждат по логиката на “литературното развитие”; в тази парадигма “Каравелов” и “Ботев” могат да се окажат “стъпала” към “Вазов”. Вторият финал на текста, опитвайки се да извоюва “място” за Каравелов, всъщност воюва за поета, който няма защо да бъде и герой: “Звездата на Ботева, загинал геройски при Вислец, светеше най-ярко и оставяше в обидна сянка личността и заслугите на Каравелова”. Този прибавен спомен много по-често се спира на това, което критиката нарича “творческа биография”: ”Разговорът ни беше повече за литературата. Аз видях, че му съм познат вече по две-три стихотворения, първите ми опити, напечатани в списания.”; “Нему посветих първата си стихосбирка "Пряпорец и гусла", обнародвана същата година в Букурещ”; “...ние пренасяхме юнашки голотията, даже намирахме и вдъхновение: аз да пиша "Тъгите на България" - когато се връщах затоплен в някое кафене...”

Така субектът на изказа в “Неотдавна” се оказва пресечна точка на различни поредици от събития – едната подрежда биографични факти, а другата – дискурсивни събития. През 1881-ва името “Иван Вазов” в публичното пространство означава не толкова конкретната историческа личност, колкото извоюваното и признато от читатели и критика право да се произвежда определен тип дискурс. Всъщност индивидуализирането на субекта на изказа е дискурсивна операция – “Иван Вазов” си позволява да разказва за Иван Вазов, защото последният е важен като “обяснение” на твореца и неговите произведения. Тези процедури по дискурсивното произвеждане на биографична личност изискват самостоятелното си наблюдение. Защото всъщност “Иван Вазов” говори за Иван Вазов, и то по следния начин: “Тая епоха от живота си аз описах много подробно в романа си “Немили-недраги” и в “Хъшове”, където съм се изобразил под името на младия поет, Бръчков” (Ив. Шишманов, "Иван Вазов. Спомени и документи", 1930 г.). Трябва да си дадем сметка за това, че текстовете, под името “Иван Вазов” сами конструират образа, който ги “предхожда” и че това е процедура, в която участват “произведенята”, паратекстовете около тях и критиката, която добросъвестно следва “Вазов”, като се стреми да открие Вазов зад “неговите произведения”. Това е историческа процедура по индивидуализиране и валидизиране на Автора, в която усилията на твореца, на неговия читател и на критиката са взаимни.

Литературата е дискурсивното“място”, което вече си е извоювал и от което говори “Вазов” в “Неотдавна”, това е новата престижна роля, от позицията на която си позволява да разкаже дори негероичната си автобиография. Тук Вазов осъществява не толкова отделянето на “поета” от “революционера”, колкото парадигматичното произвеждане на биографичната личност от Автора.

Българската литература

© 2001 Литературен форум