90-те Петър Марчев Националният литературен процес плаче за своя ГарибалдиОбединител на българските литературни феоди може да стане един конкурс за “Книга на годината”
В този смисъл - поради липса на информация за създаваната в тях книжовност - “литературни гета” могат да бъдат назовани и Сливен, Ямбол, Варна, Русе, старопрестолно Търново, Трявна, Видин, Лом, Босилеград и всеки български градец или паланка, в който живее дори и само един словесен нашенец. Ако продължим нататък - определението “гето” е недостатъчно, за да ни каже за какво става дума. Всъщност, по-точно е да говорим за литературни феоди, за феодална разпокъсаност на несъществуващия национален литературен процес. Важна роля за обособяването на тези феодални княжества, херцогства или деспотства (както ви харесва) е наличието на местна литературна периодика. За Розовата долина това е списание “Кула”, създадено през 1923 година, като корицата му е дело на големия художник Иван Милев; възродено е през 1980-а, когато издателите и целият самиздатски тираж биват прибрани в милицията. От 1990 г. “Кула” излиза редовно, задоволявайки една жизненоважна потребност на пишещите - да публикуват написаното. По този начин цикълът “производство - реализация - satisfaction” се затваря. Само че в общобългарски план остават и ще останат неизвестни поети като Румен Денев, Николай Станков (1961-1997), Лена Койнова, Стефан Фурнаджиев, самобитният Христо Йотов, Бончо Къров, Стоян Стоянов, Георги Георгиев, младите Детелина Димова, Боряна Коскина, Женя Димова, Иглика Несторова-Вранчева, Стела Манова; а също и белетристите Стефан Бакърджиев, Димитър Няголов, Веселин Стоянов, Данаил Парнаров и младата Гергана Сулева... А казаното дотук за Казанлък, сигурен съм, в голяма степен важи и за останалите поместни литературни феоди. Другата причина за феодализацията на литературния процес в Българско е цепенето на пишещите в съюзи, сдружения, групи и кръгове. Ето защо опитите да се види какво се случи в литературата ни през 90-те от призваните да сторят това литературни критици, респ. историци си остават само опити. Поради липсата на национална книгоразпространителска мрежа. А също и поради факта, че една книга струва 5 лв., а за публикуваната рецензия критикът получава 3 лв. хонорар, както призна Николай Аретов. Но също и заради алергия към свещените крави на соц-реализма. Както и поради гнусене от парите на Сорос... Според мен няма две мнения, че националният литературен процес плаче за своя Гарибалди. За обединителя на поместните (и другите) литературни феоди. И понеже и аз като редови българин съм облъчен от нескончаемите конкурси за “Събитие на Милениума”, “Мъж на годината”, “Мокра тениска за сезона” и прочие, не мога да измисля нещо по-различно. От един литературен конкурс “Книга на годината”, който да събере цялата национална литературна продукция за изтеклата 2000-на. И да се даде възможност на литературните историци да съизмерят литературните факти, да определят посоката на развитие, както и върховите постижения на националния литературен процес. Не без значение е и това к о й ще направи този конкурс. Естествено, това трябва да са национални институции с безспорен авторитет - сещам се за Института за литература към БАН, за Националния център за книгата... Апропо, нямам претенции за авторско право върху тази идея; готов съм да я отстъпя безвъзмездно на всеки, който се наеме да я материализира. А това не е кой знае колко сложно - нужни са малко хъс и около 2000 долара… |
![]() |
© 2001 Литературен форум |