Литературен форум  

Брой 4 (445), 31.01. - 05.02.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

ПИСМО ОТ КАНАДА

Панайот Панайотов

Минало непреминало

Общобългарски събор “Рожен” 2000

Годините напъват. Надминах 85-те! Колко остават? Дето се казва, те и утре могат да свършат. Много мисли нахлуват в главата през безсънните нощи, но на сутринта всичко избледнява, една мисъл остава: Защо толкова противоречия, защо толкова разминавания, защо толкова бавения? Целта е ясна. Да възстановим България след 50-годишно болшевишко робство, наложено от “Двойния Освободител”.

Да възстановим социалната, семейната, битовата, духовната култура на българина, нейното, на България, стопанство от частни предприемачи, кооперативно и държавно строителство, облегнато на едно добре разбрано и оформено социално законодателство и защитено от едно независимо, вярно на законите съдопроизводство. Да! Целта е ясна, но какво правим, кои са нашите ежедневни занимания? Можем ли да живеем без идеали, без основни ценности в живота! И ако НЕ, кои са те?

За мене първата причина за тези разминавания е фактът, че българската интелигенция и народ, в своето болшинство, все още не са разбрали, не са се излекували от пораженията на болшевишкия тоталитаризъм. Вярата в България като наше Отечество, в което съдбата е определила да живеем със свои ценности и възможности, със свое минало, примери на възход и отпор, на падение и заплахи, тази вяра не е възстановена, дълбоките поражения, напластената поквара на комунизма не са разбрани, за да се борим да ги преодолеем. Едно е да си разбрал, че комунизмът не може да осъществи това, което обещава, друго е да си разбрал пораженията, които е нанесъл на духовния и физически облик на българския народ.

С тези мисли тръгнах за Роженските ливади. И трябва да започна моите описания и впечатления с едно искрено “Благодаря!” на Президента на Републиката г-н Петър Стоянов да покани нас, българите, живеещи далеч от Родината, на събора, “да се усетим”, според неговите думи, “отново сред нашите сънародници под боровете на Роженски ливади”. Впечатленията и картините, които се изнизаха пред мен са многобройни и незабравими. Но най-вече да видиш толкова сънародници, стари, млади и дечица да кръстосват тези обширни ливади, като че ли забравили несгодите, изпълнени с вяра в България, нейното бъдеще, дошли да се докоснат до вечните, незагиващи корени на българщината, да видят и да чуят гайдари и гуслари и песните и хората на българския фолклор.

Но това е и което сближава, сродява хората, убива ненавист и злоба, отваря сърцата и крепи волята към задружни усилия за едно по-светло бъдеще. Неразривна е връзката на културата на народ и интелигенция с отношенията им към техния социален, битов и духовен живот, с техните ценностни съждения в рамките на професионални и лични изяви. А тези инициативи като общобългарския събор в Рожен спомагат да лекуват раните, нанесени през последните 50 години върху снагата на българина, духовна и физическа.

В тази насока изказванията на г-н Президента на Републиката при откриване и особено при закриване на събора в Смолян бяха не само съдържателни, но и насърчителни, близки до днешната българска действителност. Между многото ценни мисли на Президента бих цитирал следната: “Но искам да лансирам пред вас една идея, която неведнъж съм споделял пред по-малки групи при посещения в чужбина, но която, според мен, е много важна за днешното българско възраждане. Това е идеята за създаване на трайно българско лоби зад граница...” А за това се иска нашето българско лоби в чужбина най-напред да може по един най-добър начин да представи последните български успехи,”...”България е една държава, доста различна от вкоренените представи, които от време на време се насаждат в масовото съзнание в чужбина.” Споменавам тези думи, защото за едно полезно, добре разбрано българско лоби съществена роля може да изиграе Агенцията за българите в чужбина и списанието “Ек”. Но хората около “Ек” трябва да бъдат крайно предпазливи и да не допускат изказвания като тези, публикувани в брой 1/2000 на Йордан Радичков. Цитирам: “Българите сме царе на суматохата... През този век два пъти се пришивахме към пеша на германския военен шинел и веднъж към пеша на руския, все от страх да не изпаднем от каруцата на Бога, но при единия и при другия случай изпаднахме от каруцата. Навярно е съдба.” По-голяма глупост и израз на невежество (ако не друго) съм срещал само по време на болшевишкия тоталитаризъм. Какво каза г-н Президентът, какви врели-некипели разправя г-н Радичков, публикувани в “Ек”. Да разберем и помним един път завинаги! През Втората световна война не се пришихме нито за германския, нито за съветския-руски шинел. По отношение на Германия лавирахме умело. Нито един куршум не изстреляхме било срещу наш балкански съсед, било срещу Западните обединени народи или СССР. Запазихме суверенитета на България и българския народ от гражданска война, за разлика от Гърция и Югославия. Запазихме българските евреи. Запазихме, единствени на Балканите, българската войска и оръжие, подготвени да воюват срещу нацистка Германия, когато му дойде времето. Спрямо Съветския съюз не изпратихме български войски на Източния фронт. Желанието на българския народ и държавното ръководство беше и остана до края на войната да изградим нашите отношения на основата на добре разбрани взаимни интереси на две суверенни държави. Но това се провали, защото плановете на Сталин бяха други. А от България българи, забравили род и родина, се бяха приютили в Москва покорно да служат като негови сатрапи. На г-н Радичков като че ли не му е вече удобно да възхвалява “великата дата” 9.9.1944 г., но вместо да ни обясни промените на неговия мисловен порядък, започва да клевети българския народ, забравяйки българската съпротива през годините 1945-48. Колко изчезнаха безследно, колко страдаха и загинаха по затвори и концлагери. А “Ек” се прави като че ли не разбира за какво става дума. Жално ми е като чета в “Ек” за Ана Каменова, косъм не е паднал от главата й при комунистите, а нищо за страданията на Яна Язова или Кръстю Пастухов. За Фани Попова-Мутафова разказват, че през 1923 г. срещнала Гео Милев, но не казват защо е била измъчвана, съдена от Народния съд и лежала в затвора. “Ек” пише за “Територията на Авангарда”, а нищо за нещо по-реално българско, за българското кооперативно дело, за българското социално законодателство, за постиженията на българската индустрия преди “великата дата”. Колко положителни примери има от българската външна политика през годините 1920-44, всички насочени към стабилитета и мира на Балканите. Но за тях не се говори.

И за да завърша, нека цитирам какво ни казва за г-н Радичков “Речник на българската литература”, том 3, издателство на БАН, 1982 г. Цитирам: “Завършва гимназия в Берковица (1947), кореспондент на в-к “Народна Младеж” за Врачански окръг (1951), редактор във в-к “Народна младеж” (1952-55), във в-к “Вечерни новини” (1955-59), в Сценарната комисия при Българска кинематография (1959-62), редактор и член на редколегията на в-к “Литературен фронт” (1962-69), Съветник в Съвета за духовни ценности на нацията към Държавния съвет (1973…), член на БКП, на СБП”, стр. 167.

Нямам нищо против г-н Радичков, нека пише, но с прясна, възродена историческа памет. Българското лоби трябва да бъде съвместно дело на българската интелигенция от Родината и от чужбина. То трябва да бъде правилно подкрепено отвътре, от една възродена интелигенция. Много от нашата интелигенция трябва да бъде върната мисловно към България с примери от годините преди края на Втората световна война. Например не с картини–фантасмагории, които срещаме по кориците на “Ек”, като изродите на Олга Константинова (“Ек”, втора корица, 1/2000). Споменатите примери обезсилват статии като тази на Вера Мутафчиева “Изрече ли някой Сполай ти Боже?” или картините от новата експозиция в криптата.

Следва

Българската литература

© 2001 Литературен форум