Литературен форум  

Брой 4 (445), 31.01. - 05.02.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Вътьо Раковски

С 2000 думи отвъд 2000-та година

Повече от сега никога може би
не сме чувствали в своите длани
топлината на онези ръце,
които ни носеха свободата.

Още не е заглъхнал и още звучи 
гърмът на уморените им оръдия.
Прегръдката на нашите улици
е още отворена.

Сълзите на очите, тъй искрени,
когато нашата земя приемаше
техните загинали, още парят.
Да, казвам на всички това.

И викам, със всичка сила викам.
Не пропилявайте тази любов.
Защото трудно ще понесе измамата
страната, толкова пъти мамена.

Ярослав Сайферт
“Литературни листи”, 26 юли 1968

Двете хиляди думи, които излязоха в “Литературни листи” в трихиляден тираж на 27 юни 1968, бяха върхът, апотеозът на Пражката пролет, нейният най-висок градус. Те бяха написани от Лудвиг Вацулик, но под тях се подписа много скоро цветът на чешкия интелектуален елит, неговата съвест и съвестта на голямата всенародна аудитория на Чехия, чиято акустика в оня момент беше удивителна. Ехото беше страхотно. И не можеше да бъде иначе. Нали актьорите, великолепните изпълнители на тази грандиозна постановка, сред които личаха имената на Ярослав Сайферт, Ян Верих, Иржи Трънка, Рудолф Хрушински, Иржи Менцел, Иржи Сухи, академик Отто Вихтерле и редица други, подписани още в същия брой под текста, бяха достатъчна гаранция за това. Встрани - карикатура, чийто символ носех дълго в себе си и в чийто подтекст вярвах. Александър Дубчек гледа бременната жена пред себе си и казва: “Ако не настъпят компликации, в деветия месец ще се роди.” Долу под този текст - началото на статия от Павел Кохоут “Как ще бъда обесен”: “В два часа през нощта в петък срещу събота ми се обади някакъв пан Новак, както се представи той, и ме попита къде искам да бъда обесен” - започва статията на тогавашния партиен секретар на Съюза на чехословашките писатели.

Получавах редовно “Литературни листи”, които продължаваха предишните “Литературни новини”, и ги изчитах до буква. Беше започнало нещо, което у нас се посрещаше с остри статии в печата. Видни наши писатели се надпреварваха да изливат своя гняв срещу чешките си колеги. Най често това, което ставаше в Прага, се наричаше контрареволюция.

В Двете хиляди думи обаче се наричаше възродителен процес.

“От началото на тази година сме във възродителен процес на демокрацията - четях в този исторически документ. - Той започна в комунистическата партия. Не може да не добавим, че той не можеше и да започне другаде. Нали само комунистите в нашата страна можеха да живеят някакъв политически живот през последните двайсет години, само комунистите можеха да критикуват, опозицията в комунистическата партия имаше тази привилегия да бъде в контакт с противника. Тъкмо затова инициативата на демократично настроените комунисти беше едно изплащане на дълга, който цялата партия дължеше на безпартийните, които беше държала дълги години в неравноправно положение. Така че на комунистическата партия не й се полага никаква благодарност за това. Трябва може би само да й се признае благородният стремеж да спаси своята и народната чест. Възродителният процес не идва с нищо ново. Той предлага идеи и проекти, много от които са далеч по-стари от грешките на нашия социализъм, а другите, възникващи сега под повърхността на видимото всекидневие, трябваше отдавна да бъдат назовани, но бяха потискани и премълчавани. Нека не си правим илюзии, че тези идеи ще победят със силата на правдата. За тяхната победа решава по-скоро слабостта на старото ръководство, което очевидно трябваше да се умори от двайсетгодишното си безпрепятствено владичество. Очевидно е трябвало да дозреят в пълната си форма всички порочни елементи, скрити в основата на идеологията на тази система. Затова нека не оценяваме значението на критиката от редовете на писателите и студентите. Източникът на обществените промени е икономиката...”

Литераурни листиПо-нататък се говори за разпадането на “старата система на владичество, в която мирно и тихо се компенсираха за наша сметка определен тип политици. Правдата няма да победи, правдата ще остане, когато всичко останало се очисти!...

Обръщаме се към вас в този момент на надеждата, която е застрашена. Минаха няколко месеца, докато мнозина от нас повярват, че могат да проговорят, мнозина обаче не вярват и сега, но изрекли веднъж думите, че трябва да очовечим този режим, остава да доведем това докрай. Иначе разплатата на старите сили ще бъде жестока. Обръщаме се преди всичко към онези, които изчакаха досега. Времето, което настава, ще бъде решаващо за много години напред” - предупреждават Двете хиляди думи. Напомня се в тях, че настъпва лято и мнозина ще заминат на почивка, “но се хващаме на бас, че нашите мили противници няма да си позволят летен отдих, че ще мобилизират своите обвързани хора и ще осигурят още отсега спокойни коледни празници.”

Спомних си за тези Две хиляди думи, когато през 1992 преди заминаване за кратък отдих в България се отбих при моя стар приятел Душан Карпатски в редакцията на “Литературни новини”, възобновен след 1989. “Знаеш ли - казва - ние нямаме този брой. Всичко е унищожено.” А аз го имам в София - споделих. - Ще ти го донеса след отпуската.” Беше трогателно. Душан го пое с треперещи от вълнение ръце и го понесе из редакцията да го показва на своите колеги. Беше минал четвърт век от излизането на този брой и беше потънал сякаш някъде в извънземното. Някои от тях въобще не бяха го виждали. Радваха му се. Преснеха го на ксерокс и прехласнати го гледаха като долетял от миналото пощенски гълъб.

Вечерта вкъщи разгърнах този поръждавял от времето, прокъсан по сгъвките вестник и пред очите ми се завъртяха кръговете на годините. Тяхното шеметно въртене изнесе от дъното на водовъртежа кална вода, скрити доноси, телефонeн натиск (“Видя ли какво стана с твоята Чехия?”, “Напиши срещу контрареволюцията!”, “Ти си свързан с тази страна. Ще я отстъпиш ли на империалистите?” “Напиши! Напиши! Напишиии!” - пищеше в ухото ми слушалката на телефона. И един глас дълбоко в мене: “Не пиши! Издръж още малко!”). Гласове. Гласове. Гласове. И сред тях - топлите мигове на надеждата, краткотрайна - уви! и потопена в кръв на един 21 август, дъждовен, мрачен, ден на покруса и разочарование.

И си спомних отново решителността и жертвоготовността на онези, които преди да бъдат изключени отвсякъде и хвърлени в бездната на забвението за цели две десетилетия и половина, бяха писали и подписвали Двете хиляди думи. Имаше в тях слова, които звучаха като препоръка, като посока за действие, като завет:

“Ако не можем да очакваме повече от централните политически органи, ще трябва да го постигнем в околиите и селата. Трябва да поискаме да си отидат хората, които са злоупотребявали с властта, нанасяйки вреди на обществената собственост, действайки непочтено или нагло. Трябва да намерим начин да ги принудим да си отидат. С обществена критика, с демонстрации на трудови бригади, със събиране на подаръци за тяхното пенсиониране, със стачки, с бойкот пред собствените им врати. Трябва да избягваме обаче незаконните начини, неприличните, грубите, тъй като биха ги използвали за упражняване влияние върху Александър Дубчек.”

Тези думи ми звучаха като инструкции към съмишленици, съратници в едно общо дело. Доколкото обаче бяха обърнати към целия народ, те си бяха просто зов за борба, отчаян призив за бунт.

Към края на Двете хиляди думи авторите споделяха и предчувствието си за наближаващата опасност:

“Голямото безпокойство в последно време иде от възможността - пишат те - да посегнат на развитието на нашите процеси външни сили... Затова ние трябва да покажем на своето правителство, че ще стоим дори с оръжие в ръка зад него, доколкото то ще прави това, за което ще му дадем мандат...”

Тези Две хиляди думи бяха последвани от други, озаглавени “Само няколко думи”, които излязоха в специалното издание на “Литературни листи” от 19 юли, в което бяха публикувани и подписите, които за кратко време бяха изпълнили цял брой. Там личаха имената на редица други известни хора на изкуството: Лумир Чивърни, Карел Гот, Милан Юнгман, Карел Кахиня, Иван Клима, Иван Кржиш, Милан Кундера, А.Й. Лим, Иржи Купка, Сергей Махонин, Ян Прохазка, Карел Шиктанц, Йозеф Шкворецки, продължили в броя от 26 юли с имената на проф. Едуард Голдщюкер, Владимир Карфик, Властимил Маршичек, Ладислав Фикар, Франтишек Хрубин. Техният безброй продължава отново на няколко страници във вестника от горе до долу.

Мисля, че това беше изпит за чешкия интелектуален елит, който беше издържан блестящо и беше последван по-късно от “Харта 77”...

С тези събития чешкият народ израсна пред очите на Европа “с няколко века”. И затова техният 17 ноември, когато дойде времето за голямата промяна, се открои върху черната дъска на времето далеч по-импозантно от нашия 10 ноември. У нас 10 ноември беше направен вътре в партията от страх да не го направи народът, както стана това в страната на Двете хиляди думи. Ние нямахме зад себе си онези стръмни стъпала, по които мина чешкият народ - Пражка пролет, Две хиляди думи, 21 август, Харта 77. По тях чешкият народ беше извървял своя път към освобождението си от комунизма и затова звънът на падналите окови беше страхотен, беше наистина епохален, исторически, а на българския народ беше внушавано, че партията ще извърши промените към демокрация и затова звън от скъсани вериги не се чу. Чу се примирението, задоволството от малкото, от свършеното наполовина, от поредната комунистическа демагогия.

Това също помогна на чехите да отхвърлят с дързък жест комунистическия диктат. Избраха още на 30 декември 1989 Вацлав Хавел за президент. За шест месеца президентът заедно с правителството, в което не включи нито един комунист, постигна изтеглянето на съветските войски от страната му. За седем години, от 1990 до 1997, Чешката република прие четири антикомунистически закона, които са в сила и досега, включително и закона за лустрацията, чийто срок се продължава на всеки пет години с още пет.

У нас тези първи седем години не се състояха. Споменатите закони заедно с така необходимия закон за лустрацията не минаха.

И как да минат, когато на нас ни липсваха първите седем години и в прекия, и в преносния смисъл на думата.

Ах, тези първи седем години!

Ако не ни липсваха те, щяхме да продължаваме сега за трети път срока на лустрацията (разбира се, ако беше се състояла тя), както направиха чехите неотдавна, щяхме да бъдем вече в Европейския съюз, щяхме да бъдем далеч във времето, щяхме да сме прекрачили Рубикона на своята Двехилядна година като европейци, с висок европейски стандарт.

Ако имахме своите Две хиляди думи!

 


Из “Само няколко думи”

 

“Литературни листи”, 19 юли 1968

 

Чехословашкият януари вече влезе в историята. Борбата за него обаче не е завършила.

 

***

 

Нарекоха ни контрареволюционни сили, а нашите Две хиляди думи - контрареволюционен призив. Би било трагично, ако към това се присъединят и хората, които са на власт в републиката, които познават тази страна, познават и нас, знаят кои сме и какво искаме, хора, които се ползват с нашето доверие, нашата подкрепа и нашето уважение. Това, разбира се, не се получи. Обвиненията бяха отхвърлени и достойно отправени в истинската посока.

С това нашата подкрепа, доверие и уважение се увеличиха. В същото време намаляха нашите страхове. Хората, от които се страхувахме, бяха отново демаскирани, беше открито тяхното истинско лице...

 

 

Из “Послание на гражданите към Политбюро

на Централния комитет на Чехословашката

комунистическа партия”

 

Другари,

Пишем ви в навечерието на вашата среща с Политбюро на Централния комитет на комунистическата партия на Съветския съюз, на която ще преговаряте за съдбата на всички нас. Както много пъти в историята на човечеството, за житейския път на милионите ще решават няколко мъже. Това е трудно и ние искаме да ви облекчим със своята подкрепа.

 

***

 

Настана момент, в който нашето отечество от столетия насам стана отново люлка на надеждите, не само нашите. Настана моментът, когато ще можем да докажем на света, че социализмът е единствената алтернатива за цялата цивилизация.

Очаквахме, че с това ще привлечем симпатиите на цялата социалистическа общност. Вместо това сме обвинени в предателство. Получаваме ултиматум от другари, които с всяко изказване доказват непознаването на нашето развитие и нашето положение. Обвинени сме в злодеяние, което не сме извършили. Вменявани са ни замисли, които не сме имали и нямаме.

Надвиснала е над нас заплаха от несправедливо наказание, което каквото и да е, ще засегне като бумеранг и нашите съдници, ще унищожи нашите усилия и ще оскверни преди всичко идеята на социализма навсякъде по света за дълги години напред.

 

Другари,

Ваша историческа задача е да възпрепятствате тази опасност! Вашата мисия е да убедите представителите на комунистическата партия на СССР, че възродителният процес в нашата страна трябва да бъде доведен докрай...

 

(...)

 

Пишете съдбовна страница от историята на Чехословакия. Напишете я с разум, но преди всичко със смелост. Загубите ли този единствен шанс, ще бъде наше нещастие и ваш позор. Вярваме във вас!

Българската литература

© 2001 Литературен форум