Литературен форум  

Брой 4 (445), 31.01. - 05.02.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Янош Лацкфи

Майсторство и инстинктивност

Да, съзнателността на майстора. За човек може да е болезнено четенето на нацапан, необмислен, разпадащ се на атомите си текст. Изохква при вида на небрежните определения, на изкривените допълнения, несмазано скърцащите словосъчетания. Не че в едно стихотворение би трябвало да цари военен ред, за да си послужа с думите на един любим съвременен поет - Ги Гофет: “в поезията и бездруго е важно не това/ да се движим като часовник, който/ чинно реже на параграфи питата камамбер на времето”. В едно диво и смущаващо нестихоподобно стихотворение обаче трябва да властва още по-засилена вътрешна дисциплина. Например и да търсим, няма да открием по-обмислена творческа основна позиция от привидната спонтанност на Гинсбърг и Аполинер. С един неочакван крясък не е трудно да стреснем когото и да било. Не е сигурно обаче, че това е най-оригиналният и най-духовит начин да се пошегуваме с другите. Шоковата терапия може да бъде ефективна, но никога поради силата на звука. Това също не е и единственият начин за постигане на трайно въздействие.

Разбира се, няма нищо по-просто от стихотворението. Съществуват два вида: добри и лоши. Останалото – както знаем – е само литература (нейна теория или история). Прилагайки една и съща научна теория, следвайки един и същ модел, първообраз, двама души могат да постигнат крайно различаващо се качество. Разликата е в таланта. Както казва Светото писание за Страшния съд: двама работят на полето, единият ще бъде въздигнат, другият не; двама спят един до друг в леглото, единият ще бъде въздигнат, другият не - и тъй нататък. Колкото и анахронично да звучи, вярвам в опрощаващия характер на поезията. Всеки може да твърди за себе си, че е поет в двадесет и четири от двадесет и четирите часа на денонощието, но трудно ще му повярвам. Някой може да е на три смени умен, образован, с рядък полет на духа, но да е поет между написването на две стихотворения - това е невъзможно. Впрочем не обобщавам, тъй като мога да говоря само от собствен опит. И през ум не ми минава да забранявам на когото и да било да бъде поет където и когато не го е срам. Между написването на две стихотворения аз съм доста доволен, ведър, понякога малко изтощен човек, но над мен винаги тегне бремето (толкова по-тежко, колкото по-дълга е интермедията), че за няколко мига съм бил проникнат от, не знам как да го нарека –навремето може би биха го нарекли флуид – дали ще има продължение. И все пак, дори да ме променя от време на време, стихотворението ме оставя същият и може би от него човек става още “по-същият”, по-концентриран – може би и малко по-нещастен. Влача го вързано след себе си като консервена кутия след колата на младоженци, както кучето влачи вързаното на шега за опашката му тенеке, но само аз го чувам как дрънчи.

Не искам, разбира се, излишно да мистифицирам: “псевдобаячеството”, екстазът на култа към гения не са моя стихия. Тъй нареченото вдъхновение е много по-неуловимо и нематериално, за да можем да го обрисуваме с глупави пози и евтини клишета. В тази материя обичам трезвата точност, нали поезията е професия. Един по-възрастен колега се възмути, когато направих паралел между професията на зеленчукаря и на поета, а аз не виждам в това нищо лошо. Очевидно съществува първичен талант, но не вярвам, че той може да бъде съсипан с обучение. С ученическо обучение може би да, но с умерени напътствия - едва ли. Прекаленото всезнайничество, разбира се, може и да навреди на таланта, той може да се разкашка като хартия във вода, особено ако и бездруго не е с особено твърда консистенция. Но тъкмо изкуството е в състояние за един миг да превърне психиатричните случаи, общественоопасните умове в дисциплинирани, жилави творци: да споменавам ли Атила Йожеф, Ван Гог, Достоевски?

Стихове за човешки глас

Да се определи докъде е достигнала поезията днес, е точно толкова безкрайно проста задача, колкото и да представя в няколко изречения селското стопанство на границата на двете хилядолетия. В една страна нещата са такива, в друга онакива, тук по-добре вирее грахът, а там царевицата или дините. Разнообразието е голямо. Времето, в което живеем, за щастие ни радва с полифонична поетична музика. Някои го определят и като хаос, аз бих го нарекъл многообразие. Всяка година излиза наистина океан от книги, измежду тях добрите са цяло море. Трудно е да се обхване морето, затова бих препоръчал на всеки не да се стреми просто да го опознае, а по-скоро да се поплиска в него.

Възможно е жадуващият информация читател да очаква от мен някакво изброяване на течения. Е, в този случай той ще остане разочарован. Не от желание за тайнственост, а защото такива не съществуват, освен в главите на теоретиците. Не метеорологията обаче прави доброто или лошото време и дори не винаги успява да го налучка. Единствената що-годе сносна категория, постмодернизмът, вече е тълкувана по толкова различни начини, че има хиляди значения и точно затова нито едно от тях не е валидно. За мен най-симпатичните поети и у нас, и в чужбина са тези, които по някакъв начин доближават гласовете си до човешката реч. Не ръкомахат, не викат, задоволяват се с толкова знаци, колкото могат да се открият на една средностатистическа пишеща машина. Техниката вече е открила средства за самоизява много по-гръмогласни, но не и по-точни.

“Човешкият глас”, разбира се, означава само, че поетът желае нещо да каже, а не да прикрива, да замъглява. Естествено това нещо най-често е доста многозначително, аз също не жадувам за “фотографирана” реч, не жадувам за социография или реализъм. Композираното “за човешки глас” стихотворение трябва да е много добре конструирано, с добре подхождащи си сглобки, гладко обработено (или с ефект на грапавина). Майсторски изработен предмет. Със също толкова точно планирана форма, но и също така взривоопасно, както, да речем, една ръчна граната.

Харесвам поезия, която живее, която диша заедно с битието, с предметната, материална, духовна действителност. Действителоност е лулата на Магрит и Шерлок Холмс, ботушите на Лев Толстой, кучето на Джек Лондон, брадвата и колът на Атила Йожеф, самоварът на Кашак, агънцата на Йеньо Джида, птицата на Агнеш Наги Немеш, тенекиеният леген на Пилински и така нататък. Днес може да се посвети стихотворение на отрязаните нокти, съборения кактус, чаша вода, отпуснатата напред шофьорска седалка на кола, кълвящия развалено зеле кос, посредствено приготвен хамбургер, изпусната (или неизпусната) през прозореца ябълка, блъсканицата в автобуса или навиците за ходене в тоалетната на поета и семейството му. Не блъфирам: току-що “обрисувах” с няколко щриха стиховете на двайсетина-трийсетинагодишни съвременни поети, сякаш съм коментатор на програмна листовка. Аз самият неотдавна успях да вмъкна в стихотворение един изчезнал винт, една щайга гнили ябълки, купчина стафиди, капка червено вино, утайка на кафе, слънчогледови семки и дори един чифт китайски чорапи. “Това вече е прекалено!” - вдигна глава един отличен колега, прочитайки последното.

Защо? – питам аз. Свободата на съвременното стихотворение е в това, че може да говори за всичко, не трябва да трактува овехтели теми и понятия с главни букви. Разбира се, стойността на разгледаните по-горе “предмети–стихотворения” или “стихотворения-предмети” не се определя от самата изобразявана предметно-образна подробност: някое от току-що споменатите възвишени понятия (или няколко наведнъж) присъстват незабележимо на заден план. За Родината, Свободата, Любовта, Смъртта, Бога може да се пише и така, че самата дума да не присъства в стихотворението нито с малка, нито с главна буква. Все пак читателят може да открие идеалите си или техните противоположности също както и в литературата на предходните столетия, само трябва да гадае, като играч във викторина. Тоест този, който се занимава с поезия в наши дни, разчита на читателя като на пратньор, другар в играта.

Поезията, която харесвам и която се опитвам да правя аз самият, не само е свалила бремето на строгата конвенция, но вече е и отвъд прекалено провокативните жестове. Малко е тъжна, както едно време настроението на Иван Дарваш, знае прекалено много или прекалено малко за света. Преминала е в поетично време и се опитва да обобщи неудържимо препускащия свят в няколко увеличени или наслагани една върху друга картини. Такива стихотворения имат аромат, вкус, субстанция, допир, макар и не винаги приятни. Защото още от времето на Бодлер и дори на средновековните поети на танца на смъртта, поетът има тази не особено благодарна задача да завира под носа на публиката си не само хубавото, здравото, омайващото, но и гнилото. И както в безупречното съществува вероятността за преходност, така за мен и в разложението съществува отчаяното обещание за съвършенство. Ако не другояче, то чрез самоуправството на фантазията.

Класицизиране и модернизъм

Стихотворението е колективна игра, играе се от двама, в дадения случай от мен и още някой, когото в повечето случаи не познавам. Поетът не е пророк, най-много да е учител по плуване, който без особено насилие дава уроци по спринт под вода. Поетичният текст е диалог, ствол на дърво, което е вкоренено в мен, но се разлиства в някой съвсем друг. Самоцелна красота? Хубаво ли е това, което съществува само за себе си? Или: ако е хубаво, самоцелно ли е? Нали красотата означава, че се предполага оценката на някой страничен наблюдател. А тогава красотата съществува не сама за себе си, а за другите. За да я приемат. Стихотворението, както го разбирам аз, не е постер, плакат, позив. Може, разбира се, да бъде и това, такава поезия има традиции в тези краища, но този вид търсене на директно въздействие ми е чуждо. И може би не живеем в такова историческо време, когато стихотворението трябва да съдържа публично, преднамерено послание. Занимавам се естествено с подобни теми с главна буква, но такова нещо трудно съзрява у мен и дори в този случай мисълта се развива във връзка с някаква незаслужаваща внимание, конкретна дреболия, съвсем земен човешки (на малкия човек, на отделната личност) знак или явление. Да разгледаме примери: Шинка или Ийеш пишеха за нещо, и все пак ги харесвам не защото смятам идеята, за която са писали, за валидна (за това най-много да им дължа уважение), а защото са писали за нея така, както са писали. Много харесвам един белгийско-френски поет, нарича се Уилям Клиф, той е хомосексуалист и в някои от стихотворенията си не крие това. Отвъд вълнението от конкретните съдби не се чувствам особено свързан с темата или идеята, но по тази причина все пак не отхвърлям прекрасните сонети.

В контекста на съвременния роден литературен живот, разбира се, минавам едва ли не за “класицист”, просто защото това, което пиша, е, тъй да се каже, “разбираемо”. Това отново свидетелства за обичайния, неправилно поставен въпрос. Защото в действителност не е важно дали едно или друго е разбираемо, а това как разбираме, какво разбираме от него...

Какво е поезията?

В една от новелите си Борхес се опитва да си представи какво би било, ако с една дума можеше да се изкаже всичко това, за което говори литературата. Изказът очевидно е абсурд: само съчиняваме, описваме, отбелязваме откак Словото стана тяло. Разбира се, не бих желал да се обвивам в мъгла: казано по-просто, поезията е техническо описание, прикрепено към неописуемото, упътване, изброяващо неговите странични действия.

Предметност и творчество

Предметите са много важни. Ако премислим идеята на сирница “от кал сме създадени”, границата между отделните същества вече не е толкова рязка. Разликата е душата или това, че след една определена точка виждам това (предмет, явление), което обаче не “вижда мен”. Душата, разбира се, е преди всичко личност и интимност, а не просто рефлексивност, и все пак за мен е основна връзка, че аз виждам, чувствам него (това), той (то) обаче единствено отразява тази рецепция (но чрез това участва в съществуването ми!). И от тези огледални отблясъци става ясно какъв съм, какъв е той, какви сме двамата заедно. Личността по мое мнение може да се реализира най-пълно в отношението си към предметния свят (и, разбира се, към останалите одушевени и неодушевени животни). Тази негативна картина, изсечена от окръжаващата ни среда (тежестта на изместения от нас свят), може би говори за нас повече, отколкото всичките ни красиви чувства, изложени на хартия.

Българската литература

© 2001 Литературен форум