Александър Томов - Византийският лабиринт

След историческия роман “Пурпур”, посветен на големия византийски философ Михаил Псел, “Византийският лабиринт” е вторият исторически роман на известния наш писател, посветен на епохата на един от най-жестоките императори в историята на Византия – Андроник.

Кървави заговори на константинополските патриции, изтънчени интриги и перверзен разврат, жажда за власт, за слава и безсмъртие, белязани изцяло с печата на Злото – това е темата на романа плюс още една, най-важната – ще успее ли отдаденият някога на Злото патриций Игнатий Склир да достигне все пак до Доброто и се възвиси в края на живота си до Бога и неговата всеопрощаваща светлина?

Романът ще бъде издаден от издателство “Прозорец”.

Тези мои объркани и разнопосочни записки са предназначени за онези, които искат да видят най-страшните злодеяния на Сатаната, който бе прекалено дълго в самия мене, както и за останалите, успели някога да се измъкнат из косматите му лапи и да потърсят помощта на Твореца и неговата благославяща ни светлина, което никога не е късно да сторят, стига само да стигнат до Него през заревото на пламъците и прахта на руините, дето постоянно ни следват, за да ни докажат колко жалки и нищожни сме без упование и защо именно Него, а не някой друг славославяме...

И така, в края на 6690-о лето от Сътворението на света¹ аз, върховният жрец на “Поляната с асфоделите”², носещ светското име Игнатий Склир, бях повикан от устата и окото на патриарха на Константинопол, от Хартофилакса³ Симон, в свещения ден сряда, след богослужебния час полунощница, за да проведем един странен разговор. Онзи, който е наясно кой точно е Хартофилаксът на Патриаршията и в какво точно се изразява дейността и волята му в патриаршеския двор, ще е наясно и защо аз, патрицият по рождение, вървях като подгонен от силен вятър дъждовен облак по посока на Патриаршията и покоите на въпросния Божи служител, от когото трепереше не само патриаршеската епархия, но и целият патриархат. Предстоящата ми среща с него буквално проникваше в мозъка ми и предизвикваше у мене световъртеж. Как така Хартофилаксът? Защо? От къде на къде? И нима бе подочул или подразбрал нещо за нашето тайно братство, за което не биваше да знае никой? Какво означаваше това и каква можеше да бъде целта на бъдещата му реч? И какво на тази реч аз самият трябваше да отговоря? И как да отговоря, за да не изпитам сериозни опасения за себе си и целия си род, а да не говорим за самото дело, което предвождах и което бе увлякло, както вече казах, много хора...

Бе късна есен. Откъм Вуколеон⁴ прииждаше тъмна прохлада, а огънят на страха гореше у мене така ярко, че ме обливаше гореща пот.

Хартофилаксът ме посрещна в двора на манастира на името на преподобния Александър Акимит. Манастирът наброяваше над триста монаси – гърци, латинци и сирийци, но не това бе най-озадачаващото, а друго. Въпросният манастир се славеше не толкова със своите шест хора, разделени по националности, колкото с мощите на своите великомъченици, които му придаваха печалната слава на един от най-страшните и строги манастири в Константинопол, в който нямаше милост нито за праведни, нито за каещи се. Не случайно го наричаха “Катедрата на старците” по подобие на едноименната Атонска обител, основана още от времето на василевса Погонат. В такъв манастир не канеха заради благоразтворения му въздух и разкошна растителност, а още по-малко би го направил Хартофилаксът...

В онази есенна предутрин в двора на манастира бе тихо, монасите сякаш се бяха изпокрили след полунощницата и сред изящната беседка се бе разположил единствено той – човекът, от чийто подпис и печат зависеше живота кажи-речи на всеки поданик в нашата все още именуваща се Велика Източна римска империя.

Хартофилаксът бе възрастен, незабележим на пръв поглед човек, възпълен, благодушен на вид, доколкото можех да го разгледам на разсъмване, с бягащи по тебе очи, убедени сякаш, че ще се отегчат премного от онова, което ще видят. Сторих поклон доземи и зачаках.

- Искам да ти поръчам смъртта на един човек – рече пресветлейшият и задълго се умълча.

През това време аз успях с бързата си мисъл да разгадая, че не само знаеше за нашето тайно братство, а бе стигнал и до самото ядро на “Поляната с асфоделите” и разгадах също, че нямаше какъвто и да е смисъл да се крия или пък да шикалкавя по какъвто и да е повод. Вездесъщите уста и очи на Патриарха бяха научили за всичко. Как - тайна. Инак не би бил Главен хартофилакс, от когото наистина трепереше империята.

- “Изгнаникът от Енеон”⁵ – рече ми Хартофилаксът, а на мен тутакси ми се подкосиха краката.

- Мога ли да знам все пак защо, пресветлейши – паднах наново ничком в нозете му, защото добре знаех, че подобен въпрос не ми се полага.

- Заради насилената някога от него моя племенница, чиято природа отдавна угасна – рече ми разсеяно той. – Колко или какво?

- Нека да ви отговоря след три дни – прошушнах, след което той кимна, а аз напуснах зловещата обител на името на преподобния Акимит, смаян от предложението и с непомерен смут в сърцето...

Нашето тайно братство бе извикано на живот от неколцина видни патриции, начело с мене, по най-прозаическите възможни причини. Страшният залез на нашата Велика Източна римска империя вече бе започнал и не съществуваше сила, дето да го възпре, или поне ние не таяхме подобни илюзии. Неистовото ни желание бе само да го забавим до степен поне да не го видим и да не доживеем до него, а оттам насетне да става каквото ще...

Скръбно и достойно за съжаление зрелище бе в момента разпадът на тая наша велика империя... След като и нашата военна аристокрация начело с блаженопочившия Алексий Комнин⁶ бе постигнала само външен и преходен успех, защото цяла Мала Азия бе вече под турска власт, а завладените от Сюлеймана⁷ територии бяха признати само формално като уж заселнически земи и след като стремежът към универсалност на също вече блаженопочившия Мануил⁸ се бе разсеял като лек облак, онова проклето писмо на Фридрих⁹ до него бе оповестило този залез и сега той се стелеше открай докрай – от Венеция и Далматия до Иконион и от Унгария и Сингидинум¹⁰ – до Сердика. Мечтата на недалновидния Мануил да възвърне някогашната ни мощ бе изсмукала силите на тази империя, бе отслабила ромейския държавен организъм и погребала напълно съпротивителните му сили. Това означаваше непосилни данъци, безчинства на бирниците, глад и повсеместна мизерия, която не знаеше граници. Не отстъпваше по-назад и разрухата по отношение на нашата собствена религиозност. Независимо че манастирската собственост уж бе гарантирана, светските магнати от Кападокия¹¹ и всякъде другаде отдавна ползваха всякакво предимство, което още повече обезсмисляше вярата, кънтяща отдавна на кухо като пробита камбана. Вече намирисваше не на вяра в Бога, а на обикновено търгашество, стелещо се от Атон до Патмос¹², оставаше само да отидем към ония антихристи - католиците и да вземем да се обогатяваме посредством индулгенции¹³. Ние, родените патриции, вместо да ползваме привилегията да се наслаждаваме на красотите на полята и на дворците си, на удоволствията от банята и лова и на миризливите дървета, под чиито светли сенки потъвахме в културата на древна Елада, на диалозите на Платон, на химните на Орфей и трагедиите на Еврипид и Софокъъл, трябваше да се обърнем към проблемите на собственото ни спасение и това неусетно ни тласна към “Поляната с асфоделите”, към нашето ново тайно братство, което трябваше да въздаде тайно правосъдие и да ни дообогати със съответните доходи, които вече нямаше откъде другаде да си набавим. Мизерно дело за патриции, отдето и да го погледнеш, ала належащо и крайно необходимо по гореизброените от мене причини. Иначе казано – помагахме на определени богати, жестоки и алчни хора чрез други по-малко богати или направо бедни – първите да бъдат изтръгнати из живота “по заслуги”, както се казва, и да стигнат колкото се може по-бързо до “Поляната с асфоделите” по подобие на кандидатите за ръката на Пенелопа – толкоз...

Нямате представа колко “жертвоготовен” народ още в първия момент се съгласи да ни помага...

По въпроса за въпросното прочистване, както ние благочестиво го обозначихме, нашата империя има пребогат опит. Теодора и Юстиниян някога бяха прочистили за пари само за един ден 40 000 неблагоразумни по стъпалата на Хиподрома¹⁴, а да не говорим за поединично отведените към “Поляната с асфоделите”, както твърди двойственият Прокопий¹⁵. При тия двамата прочистването сякаш е от личното към общото, за да няма каквото и да е съмнение – като се почне от голата бъдеща императрица, посипвана някога от робите с ечемик¹⁶, съжаляваща, както казват, че има само три дупки, за да ги употребява, а няма такива и на зърната на гърдите си, за да увеличи насладите, та се стигне до затварянето в нейния “Лабиринт”¹⁷ със знанието, разбира се, на Юстиниан, който в такива случаи почти винаги се правел на разсеян, на всеки, който имал богатства, за да му ги отнеме. В това отношение ние, ромеите, сме истински олимпийци. Ако взема да изброявам колко народи и народ сме прочистили, няма да ми стигне цял век. Достатъчно е да спомена финикийците в Картаген или узите и печенегите по северната ни граница. Да сте чували до този момент нещо повече за тях? Няма и да чуете. Бе само поредният повод, който бяхме намислили да използваме, за да се отключи поредната бездна в нашата ромейска душа, където да започне да гори и сухото, и суровото, както се казва.

На това място ще се отклоня за малко от своя разказ, за да кажа още няколко думи за нея. Тая наша ромейска душа е застинала в неподвижност още от времето на Септимий Север¹⁸ и древния Византион¹⁹. Като наследница на висшите културни постижения на Изтока, на елинизма и на Рим, тя е самотна и сама за себе си сред окръжаващия я варварски свят. Тя е един анахронизъм на Елада и Рим и тъкмо поради тая причина бавно умира, губейки от себе си част по част, а аз бих добавил, продавайки от себе си част по част без да се съпротивлява, без да се замисля дори.

Сякаш отново бе ударил часът на онзи майцеубиец, загърнат в тигрови кожи, който обезчестяваше вързаните христови невести пред целия Колизеум²⁰, а учителят му Сенека всеки момент щеше да изнесе прочутата си тирада²¹. Сякаш всеки момент щеше да възкръсне горкият Полиний²² със страшната характеристика на собствените си съвременници и да прозвучат още по-страшно словата на Апостол Павел от неговото Послание към коринтяните²³. Подкупът в империята бе станал повсеместен. Ромеецът вече бе обезценил живота дотолкова, че бе готов да пролее нечия кръв или унищожи някого за няколко лепти. Ето кое бе в основата на нашето тайно братство, именуващо се сякаш за подигравка “Поляната с асфоделите”.

За кратко време предприятието за смърт неимоверно се разрасна. Освен висши сановници, духовници и роби в дворците на нашите василиси и василевси, имахме хора и сред коментарисиите²⁴, сред секретарите, подсекретарките и преторите²⁵. Та и как иначе след като за съдебната издръжка на един секретар и съответно коментарисий се заплащаха по девет и по три милиарисия²⁶, а ние давахме за услугата десеторно повече? Същото бе с чиновниците, с търговците, с ювелирите, с продавачите и производителите на коприна – от Свети Пантелеймон - до стената в Пера²⁷. За нас работеха продавачи на риба от Пропонтида до Хелеспонт²⁸, виночерпци и хлебари, овощари и продавачи на фрукти, а да не говорим за обитателките на мансардите и на квартала на Афродита²⁹, които пъплеха в изобилие и бяха готови да се разкрачат пред всеки. Цялата тая невероятна гмеж бе обединена от мизерията и продажничеството, от желанието да си докара нещо отгоре, на всяка цена и с всички средства...

1 Летоброенето във Византия започвало от Сътворението на света. [горе]

2 “Поляната с асфоделите” – според древногръцката митология душите на умрелите обитавали една поляна, обасла с асфодели... [горе]

3 Хартофилаксът бил вторият човек след патриарха в Константинопол по ранг. Кръгът на неговата дейност се простирал върху всички клонове на патриаршеското управление. Ето защо го наричали “уста и око” на патриарха. Постановленията на Синода добивали сила едва когато били подписвани и подпечатвани от Хартофилакса. [горе]

4 Пристанището до големия императорски дворец в Константинопол. [горе]

6 Император на Византия – 1081-1118 г. – представител на военната аристокрация. [горе]

9 Фридрих I Барбароса – германски император, който пише до Мануил I писмо, в което изисква от него безпрекословно подчинение. [горе]

11 Област в Мала Азия прочута със своите богаташи. [горе]

12 Остров Патмос и Атон са независими монашески републики. [горе]

13 Чрез така наречените индулгенции, които продавала на вярващите, римската църква опрощавала греховете им. [горе]

14 Става дума за бунта “Ника” на Хиподрома, 532 г., за сблъсъка между двете константинополски партии – венети и прасини, когато са изклани 4 000 чоовека по заповед на Юстиниан и Теодора. [горе]

15 Прокопий от Кесария бил официален историк при двора на Юстиниан, но след смъртта му станало ясно, че е написал своя тайна история, която казвала истината за двамата владетели. [горе]

16 Като куртизанка от Хиподрома Теодора често лягала гола, само с една препаска върху срамните си части на сцената, след което робите посипвали интимните й части с ечемик и пускали птици да ги кълват, за най-голямо удоволствие на тълпата. [горе]

17 В подземието на двореца императрицата често затваряла онези, на които искала да присвои богатството, и ги държала в този именуван от нея “Лабиринт” с години без каквато и да е светлина. [горе]

18 Римският император Септимий Север построил първия Хиподром в Константинопол. [горе]

19 Първоначално Константинопол бил малък град на Босфора и се наричал Византион. [горе]

20 Става дума за римския император Нерон. [горе]

21 Римският философ Сенека, учител на Нерон, самоубил се по негова заповед. Един от най-страшните обвинители на упадъка на своето време. Във въпросната тирада той говори, че по негово време стремежът към добро е напълно изчезнал, самото добро се счита за нещо неестествено. [горе]

22 Гръцки историк заявил дословно следното: “Аз не бих дал ни един златен талант на грък, даже ако той би ми дал двадесет разписки със своите подпис и печат, заверени от съда и с поръчителство на четиридесет свидетели…” [горе]

23 В своето Послание към коринтяните апостол Павел ги клейми гневно и завършва с думите: “Аз узнах греха не инак, освен чрез закона.” [горе]

26 Монета във Византия равна на две лепти. [горе]

27 Местности в Константинопол населени предимно от евреи, които са били много добри търговци и производители на коприна. [горе]

29 Проститутките обитавали високите етажи на жилищата в Константинопол и имали специален квартал, украсен със статуята на богинята на любовта Афродита. [горе]

Византийският лабиринт

Първа книга