Литературен форум  

Брой 5 (446), 06.02. - 12.02.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Елка Димитрова

Изгубената земя

 

ЕлкаЕлка Димитрова е родена през 1971 г. Живее в София. Завършила е българска филология и английска филология като втора специалност. От 1996 до 2000 година е редовен докторант към Института за литература към БАН, където работи като литературовед. Темата на доктората е “Аспекти на митологизма и историзма в българската поезия от 20-те години на ХХ век”. Автор е на поетичните сборници “Великденски смях” и “Кръгове”. Печелила е награди на Яворовите дни през 1992 и 1994 г., наградата “Дора Габе” през 1998 г., отличена е от Международната академия за изкуства през 2000 г.

 

***

И зная – 
мъртвите ни пазят
с нещата, казани и писани от тях.
През всички непознати чувства
ни води някой
към случайността
на щастието.



Къщата на щастието

Мислех си, ще я намеря – 
къщата
на някогашното нелепо щастие – 
и тръгнах по брега...

Видях едно момиче
щастливо-непохватно да се гмурка
във вълните.
– Върви, върви, натам е, – казваха ми.

Видях деца
да се сушат край огъня,
щастливи от преминалия дъжд.
– Върви, върви, натам е, – казваха ми.

Видях щастливи стари хора
да пазят в прегръдка излиняла
последната си топлина.
– Върви, върви, натам е, – казваха ми.

Така вървях...
но знаех, че отдавна
съм я подминала –
неугледната къща
на някогашното нелепо щастие.

И ако думите наистина са за това,
да бъдат казвани на някого:
Не се завръщайте,
не се завръщайте сами
в местата
на отминалото щастие.



***

Новата възраст дойде – 
някак чудата и стихнала – 
преводен стих,
в който
със закъсняла любов се зачиташ.



Усещания

Усещам, че добивам нови очертания.
Усещам спасителния мирис
на кафето сутрин.
Усещам линиите на живота си,
изрязани в кората
на старото дърво отсреща.
Усещам как еднакво ме дълбае времето,
където и да съм.
Усещам радостта и самотата
като събуждане на много близък
човек.



***

Понякога си мислиш, че животът свършва,
задето нищичко не си получил
в най-хубавата част на есента.
Понякога си мислиш, че те чакат,
понякога си мислиш, че ги няма
пазачите на фарове и уличните музиканти,
онези причудливи хора, за които
се знае, че са ничии
и като ничии ги мразят и обичат.
Понякога към някого е пътят ти.
Но друг път нишката увисва
в празна и незряща неизбежност.

Тогава охлювът полека са протяга
в росата на листото –
от нея още никой не е пил –
и тъй започваш отначало...


Изгубената земя

Откъсват сърцето ти корен по корен –
то става разпенена бича глава,
става стара хетера без спомени,
напукана керемида,
кървяща бреза – 
плод на дървото и огъня...
Умираш, разпнат
в нозете
на Нежната, която те зачена
и те поглъща споменът –
желание на мида
и слуз по пясъка,
по който ще вървиш...
Носталгия дълбае
дънната прозрачност на корема
и всичко обло в тялото ти,
готово да я приюти...
Подаваш яростно ръка –
и обичаш, и обичаш, и обичаш...
Подаваш яростно врата си – 
и пак обичаш...
Подаваш изтънелите пищяли
и флейтата от светловласата си баба...
Раздаваш всичко, без което ти не можеш,
порязваш ябълката на живота –
и тя цъфти!...
А хоризонтът 
угася жълтите копита
и на конете бесните жълтици
кънтят в джобовете им лунни,
изрязани на левия им хълбок...

... така изтръгваш своята изгубена земя
от някой непривичен сън
и тя кълнu в утайката на спомените ти,
и винаги е с теб,
но никому не можеш да покажеш
онази животинска рана
в човешката си плът
и болка Божия
в душата си човешка.



***

От цялата красива сложност
на думите и мислите след тях
понякога се раждат спомени –
онези малки и прозрачни стихвания
преди мечтанието.



***

Платното на художника е корабно.
Светът на сънищата – все по-тайнствен.
Здравей, пътечке през водата –
блещукаш, но и ти си без посока.

Българската литература

© 2001 Литературен форум