Литературен форум  

Брой 5 (446), 06.02. - 12.02.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Николай Гринкевич

Из книжния свят на стара София

Николай Николаевич Гринкевич е роден в гостоприемната за руските емигранти София, където живее дълги години, завършва училище и Студията за актьорско майсторство при Софийската народна опера.

През 1956 г. с първата вълна от руски репатрианти той тръгва на път заедно с родителите си с мисълта, че се завръща в родината на предците си, но уви! Влакът спира сред целината на казахските степи. Но ударите на съдбата не са в състояние да заличат едно ярко дарование. Младият Н. Гринкевич постъпва като певец в операта на Алма-Ата – тогавашната столица на Казахстан, а по-късно става завеждащ литературния отдел и като такъв започва да обикаля почти цяла Русия с гастролите на оперния театър. В резултат на това той става притежател на една от най-големите колекции руска старина (книги, икони, медали и уникати). По време на тези свои пътувания има възможността да общува с много интересни личности. Открива редица писма и документи за известни руски писатели като Леонид Андреев и Корней Чуковски, запознава се с неизвестни страници от живота на А. Куприн и М. Булгаков.

През 1983 г. излиза неговата биографична книга “Строки, имена, судьбы” (Алма-Ата, изд. “Онер”, 176 с.), която е била преиздадена през 1988 г. с богат илюстративен материал. Според руската критика жанрът й бе определен като нехудожествена проза.

Това се случи преди много години в един от горещите юлски дни, с които така богато и щедро е изпълнено българското лято.

Спомням си дори деня – беше петък. Сред всички дни на седмицата, които си приличат като близнаци, петъкът заемаше в моя живот особено – почетно и привилегировано място. От него аз очаквах необикновени радости и награди за своето мъчително очакване през седмицата. И трябва да споделя, че моите надежди рядко оставаха неоправдани. И дори ако понякога оставах разочарован, то през следващия петък – непременно бях възнаграден.

През този ден по традиция обикалях всички антикварни сергии, скромно приютени сред шумните улици на София. По цели часове обикалях пазара издирвайки сред панаирджийските барачки и сергии с плодове и зеленчуци, сред пъстрите глинени стомни и дюкяни с разноцветна басма, допотопните каручки на антикварите.

Преди това в продължение на цялата седмица аз си фантазирах! Мечтаех си за това как сред наръсената като с брашно прашна купчина стари книжа ще намеря незабелязана от никой библиографска рядкост или по чудо запазена уникална книга и като предел на моите мечти – задължително с автограф на автора.

И ето, най-сетне, аз тържествувах над всички изминали дни. Съгласно всички календари идваше поредният петък. Още в ранни зори скачах от леглото и изпълнен с енергия, излизах от къщи.

Така беше и този път. След като се облякох набързо, тръгнах по отдавна познатия маршрут.

Първата ми спирка бе при “патриарха” на софийските антиквари – Лисичкин.

Огромен дюкян – вътре имаше толкова много книги, че те тежаха и ви притискаха от всички страни. Книги имаше навсякъде. Те стояха върху провисналите, набързо сковани полици, запълващи всички ъгли. Книгите бяха подредени по щандовете, пред входа, дори на улицата, заемайки цялото горно помещение. Книги… книги… книги… Масивни като каменни плочи книги голям формат и с оригинална украса на корицата, с позлатени страници, покапани от восък, бог знае от кои манастири попаднали тук древни псалтири и служебници, миниатюрни, приличащи на разноцветно колибри джобни речничета, пътеводители едва ли не за всички градове и страни по света, издания на прочути български и руски книжари като Данов и Чипев, Бакалов и Паскалев, Смирдин и Ситин, Маркс и Волф, познатите от детството овехтели, но подвързани броеве на списанията “Нива” и “Живописное обозрение”, вързопи “Огонек” и “Новый мир”.

Встрани от щанда, върху сгъваем стол седеше самият собственик – деветдесетгодишният Лисичкин, най-възрастният антиквар и познавач на книгата.

Все ми се струваше, че той като едно старо, изсъхнало дърво е обрасъл с мъх, напудрен с прахта на годините, също както и подредените по неговите полици книги. Като го гледах, не можех да повярвам, че това древно джудже със своите изкривени от подагра крака всяка неделя изминава километри наред, за да се изкачи по планинските пътеки към блестящите от слънцето снежни върхове на Витоша. Зад щанда стояха двамата сина на Лисичкин. Те поразително приличаха на две млади бразилски маймуни. Не бих се учудил, ако науча, че през обедната почивка, потропвайки със своите крачка, те весело изтичват към прохладните горски ручеи, сред зелените, тайнствени сенки. И двамата продължават започнатото от баща им дело. Обичат и разбират от работата си. И двамата са в състояние да натрапят три пъти по-скъпо на някой начинаещ колекционер – абсолютно ненужна за него книга. С новите клиенти се държат сдържано, изискано любезно, изпълнени с чувство за собствено достойнство. А със старите – като с добри приятели.

Както с Лисичкин, така и с неговите синове съм в най-приятелски отношения. Те ми предоставят достъп до всички полици и аз часове наред имам възможността да се ровя в съкровищницата на книгите. Ако през седмицата се появи търсената от мен книга, те непременно я заделят до следващото ми идване. Не им е жал да ми продават някоя книга и дори да ми направят отстъпка – Лисичкини знаят, че книгата отива в добри ръце.

През отворените врати нахлува уличният шум и говор. В антиквариата обаче, сякаш в пещерата на вълшебник, времето забавя своя ход. Тук царят книгите.

От рафтовете са свалени десетки томове, прегледани са всички новопостъпили книги.

Нищо! Нито една книга, при появата на която би се разтуптяло от радост сърцето, би спрял дъхът ми.

Старият Лисичкин нервно се върти на стола и с разочарование ми подхвърля:

- Ама вие, младежите! Съвсем сте загубили уважение към книгата! Книгата е като жената. Ето, излез на улицата и погледни – колко жени има наоколо – и красиви, и приличащи като мен на някой стар крокодил. Опитай се да намериш сред тях любимата, тази, която ти е по-скъпа от всички! Хубавата книга човек трябва да издирва, да тича като след жена, да я ухажва, да страда и нежно да я обича…

По разклатената скърцаща стълба Лисичкин се качва в горното помещение на своята антикварна. А пък аз напускам с празни ръце неговия антиквариат като си спомням неволно миналия петък, когато бях сияещ и щастлив като именник, защото открих при него дванадесетте тома “Истории государства Российского” на Карамзин, издадени през 1834 година със съдействието на продавача на книги Смирдин и отпечатани в Санкт-Петербург в печатницата на вдовицата Плюшар и нейния син. Ето това беше петък! А не като днешния…

Маршрутът продължава. В строго определен ред обикалям всички антиквари като ловджийска хрътка, която е хванала дирите, тичам от един щанд на друг.

Ужасен петък! Несполуката като зла съдба ме преследва. Последната ми надежда – да се отбия при Павел Иванович, който не се отличаваше с нещо особено.

Той всеки ден важно продаваше на пазара саморъчно направени кесии, стари вестници и списания, изпокъсани учебници, по които са се изучили не едно поколение ученици. Никога не съм намирал интересни книги при Павел Иванович. Всички антиквари му се присмиваха поради пълната му неграмотност, наричаха го “професор” и, на шега, на майтап, изпращаха при него клиенти, които с нещо не им допадаха.

Павел Иванович бе последната спирка на днешния ми маршрут. Кой знае, може би щастието ще се усмихне от пакета стари вестници… Стават понякога в живота чудеса!

Без особена тръпка преглеждам хартиения боклук на “великия търговец”. Както обикновено – нищо интересно.

И изведнъж… какво е това? Между вестниците намирам малка сива книжка – “Новая художественная библиотека - М. Ю. Лермонтов – “Ашик – Кериб” – български превод, издаден през 1916... Как ли е попаднала тук? Машинално обръщам първата страница и... о, чудесен миг! Забравени са всички неудачи на изминалия ден. Това е находка! Съдете сами – над фамилията на Лермонтов върху целия лист е разположен портретът на неговия не по-малко велик съвременник Николай Василиевич Гогол!

Не вярвам на очите си! Евтината книжка се превръща в библиографска рядкост. Небрежността на коректора, незнанието или разсеяността на редактора са я направили уникална.

Спомням си, че дълго време издирвах книжките на пловдивското издателство “Отец Паисий” с надежда да открия обратния вариант – портретът на Лермонтов с надпис “Гогол”, но така и не намерих. Изглежда, такива книжки куриози се срещат рядко...

Превод от руски Екатерина Солнцева-Накова

Българската литература

© 2001 Литературен форум