Литературен форум  

Брой 5 (446), 06.02. - 12.02.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 Найден Вълчев

Думи за Андрей Германов

ГермановЗа първи път бях чул фамилията Германов, Германови от Ивайло Петров, който по землячески беше приятел, известно време и съквартирант, на братята на Андрей.

Веднъж пред университета видях Георги Струмски, Марко Ганчев, Анастас Стоянов, Михаил Берберов - възбудено нещо приказват, махат с ръце. Четири-пет години по-възрастен от тях, върнал се от южната граница (за нас - Иван Давидков, Димитър Дублев, моя милост беше писано “Тримата в сиви шинели”), виждал ги по литературните четения и срещи, горе-долу ги познавах, следях първите им изяви в печата, знаехме се. Спрял се при тях, запомнил малко странното име Германов, ги питам: “А кой е Андрей Германов?”, “Ами ето го!” - сочи ми го Струмски и го видях и самия Андрей: невисок, набит, къдрав, с меко засмени очи, с топла и здрава ръка при запознаването и ръкуването. Сред шумната група на безпаричните млади поети. Но тай не беше от шумните. Тихо и работливо после тръгна с дипломата си към Дългополската учителска стая, където допреди няколко години сам бе учил, след време на състезателен изпит, към студентската аудитория, за да запознава бъдещите инженери с падежите на руския език, с Пушкин, с Шолохов, с Есенин, затрупан от томовете и неистово жаден всичко да прочете, много да преведе. Редица от по-късно публикуваните му преводи, както ми е казвал, са били залюбвани, начевани, полудовършвани още в тези му ранни години.

Първата негова тъничка книжчица “Кълнове”, 1959 г., посрещнахме като категорична, но не сензационна. След това ранобудните му работнически влакове затракаха още по-уверено и равноускорително. (Най-завидното движение, на което Андрей се радваше до края.) Но някак си не го допускаха в А група. Като че ли стоеше в резервите. Съществуваше, но свито и встрани. На авансцената беше гръмогласието на Пеньо Пенев, сензационността на Любомир Левчев, после на Стефан Цанев.

През 1957 г. Георги Джагаров чете доклад в Съюза на писателите за младите поети, отпечата го в списание “Септември” – там се говореше за връстниците на Германов, но Германов отсъстваше. Отсъстваше и от цикъла “Поколение”, който бе отпечатан през същата 1957 г. пак в “Септември” (в отдел “Поезия” бяхме Ел. Багряна, В. Раковски и аз), цикълът обхващаше 31 човека с по едно стихотворение, но без него. Нали е бил в Дългопол...

Не го споменаваше и Пенчо Данчев в статията си за младите поети, отпечатана пак в списание “Септември” дори през 1962 г. Там Андрей въобще не беше се появявал до 1966 г.

От детските години, когато и ние, малките, отивахме с родителите си на нивата със сърп в ръка, си спомням радостното желание, упоритото стремление по-бързо да приключим с жътвата, да приберем зърното - градушка да не го удари, да не презрее класът и да се рони. Или, както казваха старите - до Петровден снопът трябва да е в купена и “да колим петеля”. Това означаваше, че ще е настъпил ден за почивка, за празник. И аз, Боже мили, и аз съм бързал. И, награбил стръковете с лявата, с дясната съм се резнал със сърпа на малкото пръстче. Оттогава си имам белегче там и по едно време чета стихотворение от Андрей Германов, в което той разказва за същия случай със себе си и своя белег на кутрето на лявата си ръка нарича свой родов герб. Сравнявахме си белезите и това някак ни сроди.

Излезе четвъртата му книга - “Равноденствие”. Било е 1965 година. По това време, месец май, скован от дископатия лежах седмици в неврологичното отделение на Трета градска болница. Там взех че написах една рецензия за “Равноденствие”. Бях я назовал “Щедро равноденствие”. Гледам сега броя - излязла е в “Литературен фронт” едва през юни на следващата 1966 година. И то в твърде осакатен вид. Именно онези неща, които исках да определят неговото място сред другите, бяха орязани. Тогава ние не бяхме близки с Андрей. Просто се познавахме. Виждаме се на площад “Славейков”.

- Бачо Начо, благодаря ти за хубавата дума.

- Не е точно моята - му викам. - Моята е в несъкратения вариант.

- Дай ми да го видя.

Видя го. Усмихваше се тъжно, горчиво му беше, беше му обидно. Само заради тази му горчива усмивка, само заради документацията ми се иска конспективно да припомня някои от тези странички, които казваха, че Андрей Германов е автор, умеещ да види явленията, да осъзнае идеите, да ги въплъти в художествен изказ, че в работите му се открояват релефни образи, живописни рисунки, трепват светли багри, каквито може да остави върху белия лист само талантлива ръка.

Следва

Българската литература

© 2001 Литературен форум