Литературен форум  

Брой 5 (446), 06.02. - 12.02.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Татяна Толстая

Мила Шура

 

Татяна ТолстаяТатяна Толстая е родена през 1951 година в Ленинград в семейството на професор по физика. Внучка е на класика на руската литература Алексей Толстой. След като завършва класическа филология работи като литературен редактор. През 1983 година пише първия си разказ, публикуван тогава в списание “Аврора”. По-късно печата в “Новый мир” и други големи списания. През 1987 година в Москва излиза първият й сборник разкази, преведен на много езици. Активно сътрудничи на “New York Review of Books”, на “The New-Yorker”, на “TLS” и на други списания, чете лекции в университети в САЩ.

За първи път Александра Ърнестовна мина покрай мен в едно ранно утро, цяла обляна от розовото московско слънце. Чорапите - свлечени, краката - треперещи, черното костюмче - накапано и протрито. Но затова пък шапката!... Четирите годишни времена - минзухари, момини сълзи, череши, боровинкови клонки - свити върху светла сламена чиния, прикрепена към остатъците от коси с ей такава брошка! Черешите малко са се поотпрали и дървено подрънкват. Сигурно е на деветстотин години, си помислих. Но сгреших с шест години. Слънчевият въздух се втурва по лъча от покрива на старинния дом и отново бяга нагоре, нагоре, там, накъдето рядко поглеждаме - където чугуненият балкон е надвиснал от необитаемите етажи, където се мъдрят острият покрив, някаква нежна решетчица, издигната право в утринното небе, ронеща се кула, шпил, гълъби, ангели - не, не виждам по-далеч. Блажено усмихната, със замъглени от щастие очи върви Александра Ърнестовна из слънчевата страна, местейки като пергел дореволюционните си крака. Сметаната, питката и морковите в мрежата дърпат надолу ръката й, трият се в черните, тежки поли. Вятърът пеша е пристигнал от юг, навява море и рози, обещава лек път по стълбата към райските сини страни. Александра Ърнестовна се усмихва на утрото, усмихва се и на мен. Черното облекло, светлата шапка, подрънкващите мъртви плодове се скриват зад ъгъла.

След това я зърнах на калния булевард - разнежена, умилена от едно потно, самотно, застаряло в суровия град дете - тя никога не е имала свои деца. Страховито бельо висеше изпод черната й изкаляна пола. Чуждото дете доверчиво изсипа пясъчните си съкровища в скута на Александра Ърнестовна. Не цапай на леля дрехата. Е, нищо... Нека.

Срещах я и сред спарения въздух на киното (свали си шапката, ей, бабо, нищо не виждам). Съвсем не в тон със страстите на екрана Александра Ърнестовна дишаше шумно, шумолеше със смачканото шоколадово сребро, слепвайки с гъстата сладка глина своите крехки аптечни челюсти.

Накрая тя се завъртя в потока огнедишащи коли при Никитские ворота, взе да залита, губейки ориентация, вкопчи се в ръката ми и изплува на спасителния бряг, изгубвайки за цял живот уважението си към дипломатическия негър, залепен за зеленото стъкло на ниския блестящ автомобил, и към неговите сладки къдрави дечица. Негърът изрева, изпусна кълбо син дим и изчезна в посока на консерваторията, а Александра Ърнестовна, трепереща, уплашена, изцъклена, увисна на ръката ми и ме повлече в комуналното си убежище - сувенири, овални рамки, сухи цветя - оставяйки след себе си шлейф валидол.

Две миниатюрни стаички, таван с гипсови фигури, от избелелите тапети се усмихва, замисля се, капризничи упоителна красавица - милата Шура, Александра Ърнестовна. Да, да, това съм аз! И с шапка, и без шапка, и с разпуснати коси. Ах, каква съм само... А това е вторият й мъж, а онова там е третият - не особено удачен избор. Но както и да е... А може би, ако тогава тя беше решила да избяга при Иван Николаевич... Кой е Иван Николаевич? Няма го тук, той е притистнат в албума, разпънат е между четири картонени прореза, захлупен от дама в кринолин, затрупан от някакви ефимерни бели кученца, измрели още преди японската война.

Сядайте, сядайте, с какво да ви почерпя?... Елате, разбира се, за бога, елате! Александра Ърнестовна е сама на света, а така й се иска да поговори!

...Есен. Дъждове. Александра Ърнестовна, помните ли ме? Това съм аз! Познахте ли ме... е, няма значение, дошла съм ви на гости. Гости - ах, какво щастие! Насам, насам, ей сега ще разтребя... Живея си така сама. Всички надживях. Трима съпрузи, знаете ли? И Иван Николаевич, викаше ме, но... Може би трябваше да се реша? Колко дълъг живот... Ето това съм аз. А това е вторият ми мъж. Имала съм трима мъже, знаете ли? Вярно, третият не беше много-много...

А първият беше адвокат. Прочут. Живеехме много добре. Пролетта във Финландия. Лятото - в Крим. Бели кексове, черно кафе. Шапка с дантели. Стриди - много скъпо... Вечер на театър. Колко обожатели! Той умря през деветнадесета година - заклаха го на прага.

О, разбира се, цял живот е имала рома-а-а-ни, че как иначе? Женското сърце - такова е то! Преди три години например, Александра Ърнестовна имала наемател - цигулар. Двадесет и шест годишен, лауреат, очи!... Естествено, таял чувствата си дълбоко в себе си, но погледът - той всичко издава! Случвало се вечер Александра Ърнестовна да го попита: “Чай?...”, а той само ей така ще погледне и ни-и-и-що не казва! Разбирате, нали?.. Хи-и-тре-е-ц! Така си и мълчал, докато живеел у Александра Ърнестовна. Но било очевидно, че целият гори и в душата му направо ври и клокочи. Вечерите - заедно в двете тесни стаички... Знаете ли, имаше нещо такова във въздуха - и на двамата ни беше ясно... Той не издържаше и излизаше. На улицата. Бродеше някъде до късно. Александра Ърнестовна се държала твърдо и не му давала надежди. После той - от мъка - се оженил за някаква, какво да ви кажа, нищо особено... Преместил се. А веднъж след сватбата срещнал Арександра Ърнестовна на улицата и й хвърлил такъв един поглед - изпепелил я! Но отново нищо не казал. Всичко погребал в душата си.

Да, сърцето на Александра Ърнестовна никога не е оставало празно. Трима съпрузи, между другото. С втория живеели до войната в огромна квартира. Известен лекар. Знаменити гости. Цветя. Непрестанно веселие. И умрял весело: когато станало ясно, че краят наближава, Александра Ърнестовна решила да повика цигани. Все пак, нали знаете, като гледаш нещо красиво, шумно, весело и да умреш ти е по-лесно, така ли е? Истински цигани не успели да намерят. Но Александра Ърнестовна - ама и тя една палавница - не се отчаяла, наела някакви мърляви момчета, девойки разни, наоблякла ги шумолящо, блестящо, развяващо се, разтворила вратите към спалнята на умиращия - че като се раздрънчали, развикали, разсвиркали, понесли се на кръгове, и се премятали, и се прескачали: розово, златно, златно, розово! Мъжът й не го очаквал, той вече бил обърнал погледа си н а т а т ъ к, а ето че изведнъж се втурват, развяват шалове, пищят; той се надигнал, замахал с ръце, захриптял: махайте се! - а те все по-весело и по-весело, че и набивайки крак! Така и умрял, царство му небесно. А третият мъж не бил кой знае какво...

Но Иван Николаевич... Ах, Иван Николаевич! Само това и било: Крим, тринадесета година, слънчевите ленти, нахлуващи през жалузите, пилели квадратчета по белия полиран под... Шестдесет години от тогава, а ето че... Иван Николаевич направо обезумял: незабавно зарязвай мъжа си и заминавай при мене в Крим. Завинаги. Обещала. После, в Москва, се замислила: а с какво ще живеем? И къде? А той я затрупал с писма: “Мила Шура, пристигай, пристигай!” Мъжът й тук - зает със своите работи, рядко седи у дома, а там, в Крим, по ласкавия пясък, под сините небеса Иван Николаевич се мята като тигър - “Мила Шура, завинаги!” А той самият, беднякът, няма пари за билет до Москва! Писма, писма, всеки ден писма, цяла година - Александра Ърнестовна ще ви ги покаже.

Ах, как я обичаше! Да замине или не?

В четири годишни времена се разгръща човешкият живот. Пролет!!! Лято. Есен... Зима? Но и зимата е зад гърба на Александра Ърнестовна - къде ли е тя сега? Накъде са отправени сълзливите й безцветни очи? Отмятайки глава, отлепвайки червения си клепач, Александра Ърнестовна си капва в окото жълти капки. Като розов балон просветва главата й през тънката паяжина. Тази ли миша опашчица преди шестдесет години като черна паунова опашка обгръщаше раменете й? В тези ли очи е потънал - веднъж и завинаги - настойчивият, но беден Иван Николаевич? Александра Ърнестовна охка и тътри чехлите с възлестите си крака.

Сега ще пием чай. Без чай няма да ви пусна. Не-не-не. Даже не си го помисляйте.

Никъде не съм тръгнала. Затова и дойдох - да пием чай. И донесох сладки. Сега ще сложа чайника, не се притеснявайте. А тя през това време ще свали кадифения албум и старите писма.

До кухнята се върви дълго по безкрайния блестящ под, лъснат така, че два дни по подметките ти има следи от червен паркетин. В края на коридорния тунел, като пламък в притихнала разбойническа гора, светлее петънцето на кухненския прозорец. Двадесет и трима съседи мълчат зад белите чисти врати. По средата на пътя - телефон на стената. Белее се листче, забодено някога от Александра Ърнестовна: “Пожар - 01. Бърза помощ - 03. В случай, че умра, звънете на Елизавета Осиповна”. Самата Елизавета Осиповна отдавна не е между живите. Нищо. Александра Ърнестовна е забравила.

В кухнята цари болезнена, безжизнена чистота. На един от котлоните разговарят сами със себе си нечии щи. В ъгъла като къдрав конус все още стои миризмата след цигарата “Беломор” на съседа. Кокошка на кука виси зад прозореца като наказана, люлее се от черния вятър. Голо мокро дърво е поникнало от мъка. Един пияница разтваря палтото си, подпрял се с лице на оградата. Тъжни обстоятелства на мястото, времето и действието. А ако Александра Ърнестовна се беше съгласила тогава да захвърли всичко и да избяга на юг при Иван Николаевич? Къде ли щеше да бъде сега? Тя вече е изпратила телеграма (пристигам, посрещай), приготвила е багажа, скрила е билета дълбоко в тайната преградка на портмонето си, високо е вдигнала пауновите си коси и е седнала в креслото до прозореца - да чака. И далеч на юг Иван Николаевич, трескав, невярващ на щастието си, се хвърля към железопътната гара - тича, тревожи се, вълнува се, разпорежда се, наема, договаря, полудява, взира се в обложения с мъглива жега хоризонт. А после? Тя чака в креслото до вечерта, до първите чисти звезди. А после? Тя изважда от косите си фибите, тръсва глава... А после? Стига с това после, после! Животът преминал, това станало после.

Чайникът кипна. Ще го запаря по-силен. Простичка пиеса за чаен ксилофон: капаче, капаче, лъжичка, капаче, парцалче, капаче, парцалче, парцалче, лъжичка, чучурче, чучурче. Дългият път обратно по тъмния коридор с два чайника в ръцете. Двадесет и трима съседи зад белите врати се вслушват: няма ли да ни накапе чистия под с проклетия чай? Не съм капнала, не се вълнувайте. С крак бутвам готическите крила. Отсъствала съм цяла вечност, но Александра Ърнестовна още ме помни.

Извадила е малинови пукнати чашки, украсила е масата с някакви дантелки, рови в тъмния ковчег на бюфета, раздвижвайки хлебния, сухарения мирис, изпълзяващ иззад дървените му бузи. Не пълзи, мирисе! Да го хванеш и да го затвориш в стъклената витрина; ха така; стой сега под ключ.

Александра Ърнестовна вади ч у д н о сладко, което й подарили, само го опитайте, не, не, само го пробвайте, ах, ах, ах, нямам думи, да, нещо изключително, нали, наистина удивително, наистина, наистина, на колко години станах, а никога такова... толкова се радвам, знаех, че ще ви хареса, вземете си още, вземете, вземете, моля ви! (О боже, пак ще ме болят зъбите!)

Много ми харесвате, Александра Ърнестовна, много ми харесвате, особено на онази снимка там, където овалът на лицето ви е един такъв, и на тази, където сте отметнала глава и се смеете с изумителни зъби, и на онази, където се правите на капризна, а сте вдигнала ръка на тила си, за да може ръкавът с рязана бродерия нарочно да се плъзне над лакътя. Харесва ми вашия на никого вече неинтересен, отшумял някъде там живот, тичешком избягалата младост, вашите стопили се поклонници, мъже, отминали в тържествена върволица, всеки, всеки, който ви е повикал и който сте повикала, всеки, който е минал и се е скрил зад високата планина. Аз ще идвам при вас и ще ви нося и сметана, и много полезните за очите моркови, а вие, моля ви, отваряйте непроветряваните отдавна кадифени албуми - нека подишат хубавичките гимназистки, нека се разкършат мустакатите господа, нека се усмихне напетият Иван Николаевич. Нека, нека, той не ви вижда, какво говорите, Александра Ърнестовна!... Трябваше да се решите тогава. Трябваше. Но тя вече се е решила. Ето го - редом, на една ръка разстояние! Вземи го в ръцете си, подръж го, ето го, плосък, студен, гланциран, с позлатен кант, малко пожълтял Иван Николаевич! Ей, чувате ли, тя се реши, да, тя пътува, посрещайте, край, тя вече не се колебае, посрещайте, къде сте, ало!

Хиляди години, хиляди дни, хиляди прозрачни завеси паднаха от небето, сгъстиха се, сляха се в плътни стени, затрупаха пътищата, не пропускат Александра Ърнестовна при изгубения й из вековете любим. Той си остава там, от другата страна на годините, сам, на прашната южна гара, той крачи из оплютия с люспи от семки перон, гледа часовника си, отритвайки с върха на ботуша прашните вретена оглозгани царевици, нетърпеливо къса сиво-синкавите кипарисови шишарки, чака, чака, чака локомотива от горещите утринни далнини. Тя не пристигна. Тя няма да дойде. Тя е излъгала. Но не, не, нали тя го искаше! Тя е готова и багажите са приготвени! Белите полупрозрачни рокли са подгънали колене в тясната тъмнина на сандъка, несесерът скърца с кожата си, проблясва със среброто си, безсрамните бански костюми, едва прикриващи коленете - а ръцете са, представете си, голи до раменете! - чакат своя час, зажумяват, предвкусвайки... В кутията за шапки - невероятна, упоителна, безтегловна... ах, нямам думи - бял зефир, чудо на чудесата! На самото дъно, преобърнала се по гръб, навирила лапички спи кутийка - фиби, гребенчета, копринени шнурчета, картонени шпатули с елмазен прах - за нежните нокти; малки дреболии. Жасминова вода, запечатана в кристален флакон - о, как свети той с милиарди дъги на ослепителната морска светлина! Тя е готова - какво й е попречило? Какво винаги ни пречи? Хайде по-бързо, времето върви!... Времето върви и невидимите пластове на годините са все по-плътни, и ръждясват релсите, и зарастват пътищата, и буренът по стърнищата е все по-пищен. Времето тече и люлее на гърба си лодката на милата Шура, и плиска бръчки в неповторимото й лице.

...Още чай?

А след войната се върнали - с третия й мъж - ето тук, в тези стаи. Третият мъж все хленчел, хленчел... Коридорът е дълъг. Светлината е слаба. Прозорците гледат към двора. Всичко вече е минало. Изисканите гости са измрели. Цветята са изсъхнали. Дъждът барабани по стъклото. Хленчил, хленчил - и умрял, а кога, от какво - Александра Ърнестовна не забелязала.

Изваждала тя Иван Николаевич от албума, дълго го гледала. Как я чакаше! Тя и билет купила - ето го билета. Върху твърд картон черни цифри. Ако искаш ги гледай така, ако искаш - обърни ги наобратно, все едно: забравени знаци от непозната азбука, зашифрован пропуск за там, за онзи бряг.

Може би, ако узнаеш вълшебната дума... ако се досетиш... ако седнеш и добре помислиш... или потърсиш някъде... трябва да има врата, процеп, незабелязан крив проход нататък, към онзи ден; всичко е зазидано, но поне процепче - от разсеяност да са оставили; може би в някакъв стар дом; на чардака, ако откъртиш дъските... или на някоя сляпа улица в тухлената стена има дупка, небрежно запълнена с тухли, припряно замазана, чисто и просто претупана на бърза ръка... Може би не тук, а в друг град... Може би някъде сред бъркотията от релси стои настрана един вагон, стар, ръждясал, с продънил се под, вагонът, в който така и не седна милата Шура.

“Ето го купето ми... Моля, разрешете да мина. Извинете, ето го билета - на него всичко е написано!” Ей ги там в онзи край - ръждивите зъби на ресорите, рижите оголени ребра на стените, синевата на небето в тавана, тревата под нозете - това е законното й място, нейното! Никой така и не го зае, просто нямаше право!

...Още чай? Вихрушка.

...Още чай? Ябълките цъфтят. Глухарчета. Люляк. Пфу, колко е горещо. Вън от Москва - към морето. Довиждане, Александра Ърнестовна! Ще ви разкажа как е там, на другия край на земята. Не е ли пресъхнало морето, не е ли отплувал като сухо листо Крим, не е ли прецъфтяло синьото небе? Не е ли напуснал доброволния си пост на железопътната гара вашият измъчен, развълнуван любим?

В каменния московски ад ме чака Александра Ърнестовна. Не, не, всичко си е на място, всичко е наред! Там, в Крим, невидим, но неспокоен, в бяла куртка, назад-напред по прашния перон крачи Иван Николаевич, вади часовника от джоба си, бърше потта от избръснатия си врат; назад-напред покрай ажурната ограда, вълнуващ се, недоумяващ; през него минават, без да го забелязват, красиви изрисувани момичета в панталони, момчетии-хипита с навити ръкави, обвити в нагло транзисторно ба-ба-ду-ба думкане; женички с бели рокли и ведра сини сливи; южни дами с пластмасови акантови обици; старци в немачкаеми синтетични шапки; направо, прорязвайки го, през Иван Николаевич, но той нищо не знае, нищо не забелязва, той чака, времето е загубило пътя, закъсало е по средата на пътуването, някъде около Курск, спънало се е над славеевите реки, заблудило се е, сляпо, сред слънчогледовите полета.

Иван Николаевич, почакайте! Аз ще й кажа, ще предам, не си отивайте, тя ще дойде, ще дойде, честна дума, тя вече е решила, тя е съгласна, вие стойте тук, нищо, тя ей сегичка, багажът вече е събран, подреден - само да го вземе; и билет има, зная, кълна се, видях го - в кадифения албум, пъхнат под една снимка; той се е поразкъсал с времето, вярно е, но няма нищо, мисля, че ще я пуснат с него. Там, разбира се... не можеш да минеш, нещо все пречи, не помня какво; но тя все пак по някакъв начин; тя все нещо ще измисли - има билет, не е ли така? - а това е важно, нали: билет; и знаете ли, главното, тя е решила, със сигурност, със сигурност ви казвам!

Александра Ърнестовна - пет позвънявания, третото копче от горе надолу. На площадката - течение: полуотворени са крилата на прашния стълбищен витраж, украсен с лекомислени лотоси - цветята на забравата.

- Кой?... Умряла.

Тоест как така... една минутка... защо?... Но аз току-що... Аз само дотам и обратно! Шегувате ли се?...

Бял горещ въздух се хвърля срещу излизащите от гробницата на входа, опитвайки се да влезе в очите им. Почакай... Още навярно не са извозили боклука? Зад ъгъла, на пет метра асфалт, в боклуджийските контейнери завършват спиралите на земното съществуване. А вие къде мислехте? Зад облаците или какво? Ето ги тези спирали - стърчат пружините от изгнилия, разпаднал се диван. Всичко са свалили тук. Овалният портрет на милата Шура - стъклото е счупено, очите са издраскани. Старчески вехтории - някакви чорапи... Шапката с четирите годишни времена. Да ви трябват олющени череши? Не? Защо? Кана с отчупена дръжка. А кадифения албум, разбира се, са откраднали. С него добре се чистят ботуши... Глупаци, аз не плача - за какво? Боклукът се изпари под слънцето, разтече се като черна бананова слуз. Снопът писма е стъпкан в кашата. “Мила Шура, но кога най-сетне”, “Мила Шура, само кажи...” А едно изсъхнало писмо, като жълта пеперуда се върти над прашните тополи, чудейки се къде да спре.

Какво да правя с всичко това? Да се обърна и да си ида? Горещо е. Вятърът вдига прахта. И Александра Ърнестовна, милата Шура, реална като мираж, увенчана с дървени плодове и картонени цветя, плава, усмихвайки се, по криволичещата улица зад ъгъла, на юг, към неописуемо далечния сияещ юг, към изгубения перон, плава, топи се и се разтваря в горещия следобед.

Превод от руски Милена Димова

Българската литература

© 2001 Литературен форум