Литературен форум  

Брой 5 (446), 06.02. - 12.02.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Владимир Сорокин

Тoполов пух

 

СорокинХудожникът и писателят Владимир Сорокин е единственият професионален белетрист сред авторите на Московския концептуален кръг. Владимир Сорокин се формира като литератор в средата на художниците-концептуалисти и шокиращата му поетика се дължи до голяма степен на тяхното влияние. Сорокин безспорно е един от най-успешните алтернативни писатели. В средата на 90-те години той вече е добре познат и на Запад. Част от романите му са издадени в повече от десет страни, освен в Русия.

Валентина Викторовна разтвори стъклената врата на кабинета:

- Костя! Дошли са ти учениците!

Константин Филипич, който седеше зад масивното бюро, се надигна, сложи очилата си:

- Нека влязат.

- Срамуват се - засмя се Валентина Викторовна.

- Е, хубава работа, няма в коридора да ги посрещам... Покани ги, покани ги...

Валентина Викторовна изчезна и след минута в кабинета на пръсти пристъпиха три млади момчета и едно момиче с огромен букет люляк.

- Здравейте, Константин Филипич - дружно поздравиха те.

- Здравейте, здравейте, приятели - весело отвърна Воскресенски, измъквайки се иззад бюрото. - Сядайте, не се стеснявайте.

- Константин Филипич - бързо започна девойката, - позволете да ви поздравим от името на нашия факултет с рождения ден, с юбилея. Ние много ви обичаме и ценим. И се радваме, че имаме късмета да слушаме лекциите ви, да бъдем ваши ученици... А това е за вас...

Тя му протегна букета.

Константин Филипич разтвори ръце, неловко пое цветята и, грабвайки тъничката ръка на момичето, бързо я целуна:

- Благодаря ви, мили мои, благодаря... много съм трогнат... благодаря...

Едно от момчетата разтвори книжен пакет:

- А това, Константин Филипич, също е от името на факултета.

Под хартията се показа красив макет на молекулата на млечната киселина. Вместо една от молекулите на въглерода в модела беше монтирана направената от пластилин глава на професор Воскресенски.

Константин Филипич се заля от смях:

- Ха-ха-ха! Браво, юнаци! Шегаджии! Ха-ха-ха! Валя! Ела тук! Виж! Гледай!

Валентина Викторовна бързо се приближи към бюрото, наведе се над модела:

- Боже мой! Как успяхте да го направите? И каква прилика само!

- И най-важното - вместо въглерода! - смееше се професорът. - Всъщност, наистина, как така го направихте?

Единият от студентите сдържано се усмихна:

- С общи усилия, Константин Филипич.

- Е, благодаря, благодаря... - професорът въртеше модела в ръцете си, - вече ще си го държа на бюрото, ето тук.

Той премести един сноп хартия в края и постави модела:

- Ето така. Ама вие защо още стоите?! Сядайте, сядайте!

Студентите пристъпиха към вратата:

- Благодарим, Константин Филипич, но трябва да тръгваме.

- Къде ще вървите? Закъде сте се разбързали?

- Изпитът е утре. По математика.

- Аааа... Ясно тогава - стана сериозен Воскресенски, - математиката е суперважна работа. Аз, да си призная честно, не й разбирах много-много... - Той се усмихна, разсеяно потривайки посивялото си слепоочие.

Студентите се засмяха.

- А може би все пак ще изпиете по един чай? - попита Валентина Викторовна.

- Не, какво говорите. Благодарим. Време е.

- Жалко.

- Добре, елате поне след изпитите - разпери ръце Воскресенски, - елате непременно! Ще ме обидите!

Студентите закимаха.

- Ще дойдем. Довиждане.

Той ги изпрати до вратата.

Валентина Викторовна през това време постави люляка в красива синя ваза. Воскресенски се върна, подсвирквайки си, докосна с показалец цветята:

- Какви юнаци. Разкошен люляк...

- И момчетата колко са добри - усмихна се Валентина Викторовна, - и момичето е мило. Ти дори ръка й целуна...

- Да не ревнуваш? - засмя се професорът.

- Стига си говорил глупости! Просто тя цялата се изчерви, изплаши се.

- Ами! Не забелязах.

- Затова пък аз забелязах.

Те се погледнаха един друг в очите, прегърнаха се и се разсмяха. Константин Филипич погали добре вчесаната прошарена глава на жена си:

- Ето че и шестдесетте ударихме.

- Успяхме - усмихна се тя.

На врътата се позвъни.

- Сигурно децата са забравили нещо - засуети се професорът.

- Не се тревожи, аз ще отворя...

- Отивам, отивам.

Той бързо се потътри към вратата и я отвори.

На прага стоеше някакъв работник с кошница карамфили.

- Другарят Воскресенски?

- Да. Аз съм.

- Това е за вас.

Работникът прекрачи прага и постави кошницата пред професора.

- Помощ! - на шега вдигна ръце Воскресенски.

- Моля, разпишете се за доставката - работникът с усмивка му подаде квитанцията. Професорът тръгна за химикалка.

- Боже мой! Какви чудесни карамфили! - плесна с ръце Валентина Викторовна.

- Хубави цветя - засмя се работникът. - Дайте някъде да ви ги поставя. Не е удобно сама да ги вдигате.

- Моля, ако обичате... ей там, на шкафчето е добре.

Работникът пренесе кошницата през коридора и я постави на шкафчето. Воскресенски се върна с химикалката, подписа измачканата квитанция и заедно с нея протегна на работника рубла.

- Оооо, не - той прибра листчето и бързо отвори вратата.

- Вземете за притеснението. Вземете.

- Но това ми е работата, не е притеснение. Благодаря. Довиждане.

Той си отиде.

Професорът поклати глава, прибра рублата:

- Неловко някак се получи...

- Дааа - въздъхна Валентина Викторовна и прегърна мъжа си. - Е, нищо, нищо. Ти по-добре кажи от кого са тези разкошни цветя?

- Сигурно Сергей ги е изпратил. Или от катедрата. Но си мисля, че е Сергей.

Константин Филипич се приближи до карамфилите, усмихна се:

- Не ме е забравил още. Помни...

- Теб, Костя, всички ученици те помнят.

- Е, хайде сега, не преувеличавай...

- Аз не преувеличавам.

Професорът прекоси стаята, дръпна щората и отвори прозореца. Топлият юлски вятър се втурна в стаята, люшна пердетата.

- Лети пух - усмихна се Валентина Викторовна.

- Да. Като сняг.

- Помниш ли, тогава също летеше пух, след сесията?

- Дааа - тъжно разтегна устни Воскресенски и поклати глава. - Освен това стъпих в локва, си спомням. Там на самата спирка беше.

- Докато чакахме трамвая?

- Да. Нали минаваха нарядко. А ти носеше шапчица. Любимата ми.

- Люляковата? - засмя се Воскресенска.

- Да... страшно е да си го помислиш! Преди четиридесет години. И също летеше пух, и хората се срещаха, шегуваха се, целуваха се... А пухът е все същият. Поразително!

- А как бързо мина всичко.

- Да. И главно, колко много е направено, а ти се струва, че нищо...

- Хайде де, и таз добра. Нищо! Да даде господ всекиму такова нищо.

Професорът въздъхна:

- Е, Валечка, всичко е относително... относително...

Валентина Викторовна го гледаше ласкаво.

Професорът подръпна мустаците си:

- Тополов пух... тополов пух...

- Да... тополов пух - тихо прошепна Воскресенска.

Константин Филипич пребледня, стисна юмруци:

- Каква мръсница си... кучка...

Жена му в недоумение отвори уста.

- Мръсница!

Професорът неумело замахна и заби юмрука си в лицето на Валентина Викторовна. Ахвайки, тя се просна на земята.

- Мръсница! Повлекана! Курва проклета! - съскаше пребледнелият професор.

- Костя... Костя... - изплашено шепнеше Воскресенска.

Треперейки, той се нахвърли върху нея и започна да я рита:

- Мразя те! Мразя те! Мразя те!

Воскресенска пронизително запищя.

Професорът сграбчи един стол и със сила го запрати в стенното огледало. То се посипа на парчета по пода.

- Курва... мръсница...

Той плюна в окървавеното лице на жена си, но плюнката остана залепнала на брадата му. Воскресенска продължаваше неистово да пищи.

Константин Филипич изтича в коридора, с треперещи ръце отвори вратата и се втурна надолу по широкото стълбище. Долу във входа пред очите му се изпречи осемгодишният му съсед. Професорът със замах го зашлеви по луничавото лице и избяга на двора.

Превод от руски Милена Димова

Българската литература

© 2001 Литературен форум