Литературен форум  

Брой 7 (448), 20.02. - 26.02.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

А. А. Милн

 

А.А. (Алън) Милн е роден през 1882 г. в Лондон. Писателската си кариера започва с хумористични произведения за списание “Пънч”. Пише и пиеси. Най-известен обаче е с книгите си за деца и на първо място, разбира се, с “Мечо Пух”. Не по-малко известни са и детските му стихотворения, събрани в две книги – “Когато бяхме съвсем малки” (1924 г.) и “Вече сме на шест” (1927 г.), също вдъхновени от сина му Кристофър Робин и съпругата му Дафни. Стихотворенията му, известни по цял свят, досега не са превеждани на български език. Предстои да бъдат издадени от ИК “Труд” заедно с новия превод на “Мечо Пух”. В стихотворението “Хубавото мече”, публикувано в “Пънч” през 1923 г., за първи път се появява образът на Мечо Пух - плюшеното мече на Кристофър Робин.

Хубавото мече

Мечето, знаете, деца,
натрупва бързичко килца,
гимнастика ако не прави.
И нашето мече кафяво
от плюш е пълничко. И не че
гимнастика не прави Мечо –
редовно пада от дивана,
но сили няма той да стане.

Да си дебеличък е лошо –
тогава всички те кодошат
и притесняваше се Мечо,
че килограмите му пречат.
- Ах, де по-слабичък да бях!
Но как ли да започна, ах?
Затворен тук, как да правя
аз упражнения за здраве?

И седмици наред прекара
да гледа как по тротоара
разходка правят разни дами
и свалят бързо килограми.
- Ох, никой не е като мен
дебел! – мълвеше той смутен.
И още по-кахърно: - Ах,
защо по-слабичък не бях?!

Наш Мечо на дивана спеше,
но там той никак сам не беше:
там бъкаше от животинки
от плюш, от книжки със картинки
и приказки от старо време,
стихотворения, поеми,
от разни други джунджурии
и най-различни чудесии.

И тъй, една самотна вечер
една дебела книга Мечо
разгърнал и какво съзрял:
портрет на славен френски крал
(набит и смешничко облечен).
“Луи Незнамсикой, наречен
Красиви” – надписът гласел.
А пък човекът бил дебел!

Ах, как зарадвал му се Мечо
на този крал Луи, наречен
Красиви! Всичко той изчел
за него – и че бил дебел!
- Красиви! А се вижда просто,
че тлъстинки е имал доста!
И затова какво ли пречи
да съм и аз “Красиви Мечо”?

Какво ли? Туй, че този крал
комай отдавна е живял,
а пък представите за хубост
във днешно време май са други.
- Той може и да е Красив,
ама дали е още жив
Луи Незнамсикой? Не знам,
макар от туй да ме е срам.

Отново съмнало отвън.
Наш Мечо гледал пак навън,
притиснал към стъклото нос,
и мъчел го един въпрос:
- Дали е жив Луи? – Не щеш ли,
прозорецът се пооткрехнал
и Мечо наш съвсем неволно
катурнал се и тупнал долу.

А пък минавал там един
такъв закръглен господин –
съзрял мечето и веднага
се спуснал той да му помага:
- Ах, драги мой! Ах, позволете!
Ударихте ли се? – Мечето
мълчало... Как да не мълчи?!
Пред собствените му очи

стоял... Луи Незнамсикой!
И пълничкият ни герой
езика глътнал си... Досущ
бил същият и не “на уж”!
Е, вярно, с дрехи друг модел,
но инак пак така дебел!
“Възможно ли е? Никак! Но
аз пак ще питам, все едно!”

- Ах, извинете ме безкрайно,
но френски крал да сте случайно?
- Да, туй съм аз – човекът кимнал
и му се поклонил най-чинно. –
А вие, господине драги,
не сте ли Мечо? – И веднага
възкликнало мечето: - Да!
И тези двама господа

красиви, ако да били
тъй позакръгленки, нали,
на разни любопитни теми
приказвали си дълго време.
А после кралят рекъл: - Аз
ще тръгвам вече. – И тогаз
почукал на вратата силно: 
- Играчката ви, господине.

Мечето, знаете, деца,
натрупва бързичко килца.
Наш Мечо също е на вид
закръгленичък и набит.
Но питайте го да ви каже
дали е лошо. Никак даже!
Напротив, дава му комфорт
и със това е страшно горд.



Лалугерът и лекарят

Живеел си нявга лалугер един
сред здравец (червен) и зюмбюл (светлосин)
и прекарвал си хубаво той ден след ден
сред зюмбюл (светлосин) и сред здравец (червен).

Дотърчал един доктор и рекъл: - Ай-ай,
като гледам, си болен, Лалугере, май!
Я кажи сега “ааа”. Здравословни проблеми
според мен се решават най-добре с хризантеми!

А лалугерът, след като казал му “ааа”,
мислил, мислил, пък рекъл му ето така:
- Най-доброто лечение, ако питате мен,
е зюмбюл (светлосин), пък и здравец (червен).

Понамръщил се докторът и поклатил глава
и рекъл в заключение ето това:
- Да, промяна е нужна на тоз пациент! –
и заминал да търси хризантеми във Кент.

А лалугерът наш пък си рекъл смутен
сред зюмбюл (светлосин) и сред здравец (червен):
- Че какво ли по-хубаво за лалугер един
от здравец (червен) и зюмбюл (светлосин)!

Ето, върнал се докторът – страшно горд и напет,
здраво стиснал в ръката си хризантеми букет:
- Ето, виж! По-добре ще е ей това да садим
вместо здравец (червен) и зюмбюл (светлосин)!

И довел той копачи със кирки, лопати,
бързо-бързичко те разкопали лехата,
засадили я цялата те с хризантеми
(и лилави, и бели).
- Ето, твойте проблеми –

рекъл докторът – вече почти са решени!
Но въздъхнал лалугерът: - Ако питате мене,
бях си много добре и се чувствах блажен
сред зюмбюл (светлосин) и сред здравец (червен)!

Пак прегледал го докторът и предписал Почивка,
придружена със Силна Храна и Разтривка.
Термометъра махнал и изрекъл доволно:
- Хризантемите действат отлично на болни!

А лалугерът рекъл му: - Тюх, невидели
му се тез хризантеми (и лилави, и бели)!
Как прекрасно си беше да лежа сам-самин
посред здравец (червен) и зюмбюл (светлосин)!

- Май повтаря те! – докторът възкликнал загрижен
и предписал му Мляко, Повече да се движи,
Мир, Покой и Безгрижие, Веселби, Смях и Песни. –
Хризантемите твои са просто чудесни!

А лалугерът в лапи скрил кахърно глава
и тогава представил си... ами ето това:
хризантеми в лехата няма – стрък ни един!
Само здравец (червен) и зюмбюл (светлосин).

Време минало. Докторът констатирал доволен:
- Както виждам, поправя се нашият болен!
Кой ли би ме упрекнал, че съм пълен невежа?
Само виж хризантемите как са бодри и свежи!

А лалугерът наш, стиснал клепките здраво
(хризантема не виждал – бяла, нито лилава),
си лежал във лехата, цял унесен във блен
за зюмбюл (светлосин) и за здравец (червен).

И затуй (обясни ми го леля ми Ема)
щом лалугер попадне сред леха с хризантеми,
бързо-бързо муцунка във лапички скрива
и веднага ужасно дълбоко заспива!



Лошият сър Брайън Ботани

Сър Брайън си имаше брадва –
голяма и тежка, и страшна –
и с нея селяците млатеше по глави, рамене, крака.
Във сряда, а после и в събота, най-вече обаче 
в събота
вървеше сър Брайън по къщите
и викаше ето така:

- Аз съм сър Брайън! (Дрън-дрън!)
Аз съм сър Брайън! (Ха-ха!)
Сър Брайън, смелчагата пръв, храбър и смел като лъв!
Ха! Ха и на тебе! Ха! Ха! Ха!

Сър Брайън ботуши си имаше
със шпори грамадни сребристи –
ама истински бойни ботуши! Негова гордост 
и страст!
Във вторник, а после и в петък,
така де, да поразчисти
наритваше минувачите във вировете със бяс.

- Аз съм сър Брайън! (Пляс-пляс!)
Аз съм сър Брайън! (Кюта-пата!)
Сър Брайън, смелчагата пръв, храбър и смел като лъв!
Желае ли още някой да го изкъпя в реката?

Сър Брайън веднъж се събуди –
а брадвата му я няма!
Вместо ботушите бойни
нахлузи чифт скромни галоши
и минал-не минал сто крачки,
от селяни тумба голяма
се струпа край него и само как започна да го кодоши:

- Ти си сър Брайън? Хе-хе!
Ти си сър Брайън? Брей-брей!
Сър Брайън, смелчагата пръв, храбър и смел като лъв?
Ама добре си дошъл! Недей да бягаш, недей!

И Брайън във тиня попадна – тя беше зелена и гадна.
Извадиха го и го млатиха –
по глава, рамене, крака.
После му смъкнаха брича, накараха го да тича,
под водопада го тикнаха и му пееха ето така:

- Ти си сър Брайън? Я млък!
Ти си сър Брайън? Ни звук!
Сър Брайън, смелчагата пръв, храбър и смел като лъв?
Хайде, довиждане, Лъвчо, и бягай далече оттук!

Сър Брайън едва се прибра. Захвърли секирата бойна
ботушите в огъня пъхна и реши да стане добър.
Сега е съвсем различен – човечец съвсем приличен,
а в селото викат му само “бай Брайън” – 
никакъв “сър”!

Кой, аз - сър Брайън? О, не!
Кой, аз - сър Брайън? Кой, кой?
Няма нищо таквоз, аз съм човечец прост,
титли и звания нямам и изобщо не съм герой!


Превод от английски: Светлана Комогорова-Комата

Българската литература

© 2001 Литературен форум