Литературен форум  

Брой 7 (448), 20.02. - 26.02.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

  Екология за духа

Оля Стоянова

Културни пейзажи или екологична география

 

Не е лесно да бъдат определени ясни и правилни критерии, по които да се оценяват и опазват заобикалящите ни пейзажи – т.е. заобикалящата ни природа, още повече че всяка култура ги вижда през своя субективен поглед. Под ръководството на ЮНЕСКО все пак бе изработено едно единно определение за “културен пейзаж”, според строги, но не сковаващи критерии, по думите на Дейвид Лоуентал, професор по география в Университетския колеж в Лондон.

“Твърде трудно може да се реши кои местности могат да бъдат включени в световното наследство. Културният пейзаж не може да бъде точно ограничен, той съдържа редица форми, които се менят и развиват, различните му аспекти се смесват. Всеки пейзаж е единствен по рода си, но не това му качество, а неговата представителност му придават универсална стойност” – това са само малка част от обясненията на проф. Дейвид Лоуентал, с които определя понятието “културен пейзаж”.

В интерес на истината т.н. “културни пейзажи” се отличават от останалите обекти в Списъка на световното наследство. Най-вече по това, че те са натоварени с много смисли, носят в себе си много знаци за разтълкуване. Те не са просто пейзажи, нито само културно наследство. В известна степен в понятието “културен пейзаж” е заложена идеята за осмислянето на природата. Чрез културата. През човешкия поглед. Но освен това – дори изброените и описани “културни пейзажи” от всички точки на света представляват само една малка част, една разпиляна мозайка, която тепърва трябва да се подрежда.

В България също има такива места. Но те сякаш трябва да бъдат осмислени от хората, които обитават тези пространства. Хората са тези, които трябва да им придадат смисли. Да внесат значения в едно пространство.

Едни от типичните примери за “културни пейзажи” са терасовидните оризища във Филипините, долините в Съмърсет, нюйоркският Сентръл парк, дело на архитектите Олмстед и Во, Големият каньон в Колорадо, свещените гори в Гана или култовите ритуални места, като Мадарските скали в България, и много други.

Разбира се, едно от условията, на които трябва да отговарят тези “културни пейзажи”, е естествената природна среда да бъде съхранена. Да е запазено природно равновесие. Негласна истина е, че без намесата на човека, в природата по принцип съществува равновесие. Това, което прави изключително интересни “културните пейзажи”, е запазената хармония между човека и природата, между културата и природата.

За защита на природата в България започва да се говори в началото на ХХ век. През 1928 г. е създаден и Съюзът за защита на природата. Много преди това обаче съществуват неписани правила и норми, които регламентират съхранението на природата, на някои растителни и животински видове. Тези норми и правила, разбира се, не са съвършени. В тях не е включен, например, вълкът, като вид, защитен от изтребване. Но елементи за защита на природата могат да бъдат открити още в миналото. Вярването, че има свещени гори, които не трябва да се изсичат. Гори или отделни дървета, които имат божествени покровители. Съхранението на цели гори край манастирите, запазването на естествената им среда чрез забрана за изсичане или опожаряване, чрез забрана за стопанска дейност в тях и др. Дори езическите обичаи преди това на преклонение пред скали, камъни, горски извори са един от начините за съхраняване на тези по-особени обекти, на тяхната защита от посегателство, от третирането им като пространства от всекидневието. Съществуващите поверия, че убийството на щъркел носи нещастие, например не носи нещастие на щъркелите. Защитата на лястовиците, които са се смятали за покровители на дома, в който са направили гнездо, и много други такива примери. И тъкмо тези вярвания, по своята същност представляват естествени норми на регулиране на природното равновесие. Опит на хората да живеят в/сред природата, запазвайки естествената й среда.

В България също има много места, които заслужават да бъдат включени в Списъка на световното наследство (и някои от тях действително са включени - като Русенските скални манастири, Пирин, Боянската църква и др.). Но има още много места, които заслужават своята минута внимание. В действителност не всички природни, архитектурни или просто "културни пейзажи" могат да бъдат защитени. В една част от тях хората живеят и ги променят. Други функционират като паркове. Проблемът не се състои в това хората непрекъснато да ограждат защитени площи. А да съзнават къде живеят, например.

 

Природни забележителности около с. Кунино и с. Карлуково

 

Скална халка. Фотография Живко ДжаковСкалното образование “Червеница”, пещерите “Гълъбарника”, “Самуилица”, “Проходна” и много, много други. Общо 12,5 ха площ. Карлуковският пролом е един от най-големите карстови райони в България. За много хора той е своеобразно училище по спелеология. Само на тази територия се намират около 300 картирани пещери, няколко каньона, многобройни пропастни пещери, скални халки, водопади, две скални църкви, един скален манастир и още, и още. Тези природни забележителности обаче нямат статут на природен резерват и не са защитени. Въпреки че са уникални по своето многообразие. На територията на с. Кунино и с. Карлуково има действащи кариери, които са унищожили вече десетки пещери. Или с други думи – унищожава се природно богатство, което никога не може да бъде възстановено. Нарушава се екологичното равновесие на място, което би могло да бъде включено в списъка на световните “културни пейзажи”. Защото в едно пространство са съсредоточени традиции и уникална природа, религиозни практики и природно равновесие. Което сега се унищожава.

 

Природен резерват “Джендема”

 

Това не е краят на света. Но тук започват горите Тилилейски, според народните поверия. Стръмни, почти отвесни скали.Тесният каньон. Вървенето в реката. Спускането по един истински водопад. Тясната долина, от която се излиза след три дни. Бързеите на реката. Светлината, която се процежда горе от скалите и ходенето, ходенето във вода.

Скалите на "Джендема". Фотография Живко ДжаковВ миналото долината е била непристъпна, най-малкото защото хората не са разполагали с алпийски въжета и друг инвентар.

Някога хората на това са му казвали Джендем, т.е. – ад. Слизането до там било трудно, връщането - било невъзможно.

Сега “Джендема” по международната конвенция за световното културно и природно наследство на човечеството е включен в листата на ЮНЕСКО за природните резервати.

Резерватът се намира в Калоферския балкан. Освен това по своята природа резерватът е уникален, защото включва в границите си първична природа (най-недостъпния кът от страната, откъдето идва и името му). Отличава се с голямо ботаническо разнообразие и първични горски екосистеми. Известен е с дивата си природа, недостъпните скали и сурови пейзажи.

 

Днес културното и природното наследство се разглеждат не като изключителна собственост на националните държави, а като общо благо на цялото човечество. Неведнъж вече от целия свят са се надигали гласове в подкрепа на някоя местност, чиято ценност е всепризната, но само на всекидневно ниво – хората знаят, че горите са свещени, например, но не могат да спрат изсичането им, защото да са “свещени” едни гори е качество, което много трудно се доказва. Проф. Дейвид Лоуентал посочва примера с препоръката на ЮНЕСКО към австралийското правителство да се спасят дъждовните гори и археологическите находки в Северозападна Тасмания. Защото тези “културни пейзажи” наистина не принадлежат само на една страна, само на хората, които ги обитават. По думите на проф. Дейвид Лоуентал това важи изключително и за “културните пейзажи”, тъй като те не само надхвърлят политическите граници, но и привличат с очарованието си не само местни жители, но и посетители отдалеч. Защото тези места, според проф. Лоуентал са “извор на вътрешно обогатяване – както за тези, които им се възхищават отдалеч и може би никога няма да ги посетят, така и за онези, които ги обитават постоянно или не”.

Българската литература

© 2001 Литературен форум