Литературен форум  

Брой 7 (448), 20.02. - 26.02.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Елка Константинова

Магическото в естествените разкази на Георги Господинов

Георги Господинов. "И други истории". ИК "Жанет-45", Пловдив, 2001Белетристът Георги Господинов със заразителен хумор ни поднася истории за нещата и хората около нас, които от небрежност смятаме за незначителни. Разкрива ни тяхната значимост, скрития им смисъл за човешката екзистенция. Предпочита нетрадиционната наративност – безобстоятелственост и ефективна събитийност, без хронологичност на случките и без преднамереност на актуалните внушения. Разказва иронично и с чувство за хумор за банални неща от нашето всекидневие, което нарича “бездарно”, но претворява и одухотворява талантливо, превръщайки в любопитен всеки незначителен детайл и развеселявайки с ведрия си поглед и най-мрачното преживяване.

Любопитството на автора към скучния делник се предава на читателя чрез загатнатите мистерии на Битието в изненадващо абсурден обрат на съдбите на персонажите. Така например в разказа “Жива душа”, когато старецът се изповядва на гроба на своя някогашен приятел Сулука, се случва най-неочакваното и най-невероятното: пламва пожар в гробището, изгаря и къщата на стареца. Абсурдът тук е в поведението на комично ревнивия приживе приятел, който и дълго след смъртта си съхранява отмъстителността си към съперника, въпреки страшния пожар, историята прозвучава смешно, а иронията на разказвача към ревнивия съпруг прониква във всички компоненти на повествованието.

Георги Господинов претворява пределно лаконично лично преживените или разказани му от други лица истории, съпреживявайки ги от позицията на дистанциран днешен интелектуалец, който хем се забавлява от собствения си артистизъм, хем възбужда весело-тревожни размисли върху национални, актуални и универсални проблеми – най-често неразрешими или трудно разрешими и затова представени с игрово-нонсенсово въобръжение и с привидно безгрижие (например в разказа “Осма нощ”, където оглушаващият възрастен мъж използва ухото си като око, а котката си – като най-близък приятел, и от абсурдното общуване с нейното зрение и слух сам се превръща в човек с котешка глава или по-точно: в огромна котка с човешко тяло).

В някои от разказите действат магически астрални сили над делнични явления; стават чудеса с обикновени хора, животни, събития, с които писателят опровергава скучността, баналността безсмислието на живота. Неговите естествени разкази, както и естественият му роман съдържат мигове от разомагьосаното, видимото, телесното, вещественото битие и сякаш нарочно засилват грубата материална същност на смазващо скучното ежедневие, на безпросветното, мрачното живуркане. Георги Господинов, уж на шега, уж на игра, разиграва “и други истории”, за да докаже, че не тази материална фрагментарност на житейската баналност е същността на нашия живот, че същността е някъде другаде. Затова открива магически загадъчното в най-незабележимото, сивото, скучното, което изобразява с опрощаваща или с жестока ирония (в зависимост от степента на телесност, от грубостта на материалното).

Светът на Георги Господинов е препълнен с човешки истории. Подобно на своя герой с многото имена той може да започне от нищо и никакво цвете или предмет и да стигне до разсъждения за Всевишния и за безкрайността на Всемира. Смахнатият от разказа “Човекът с много имена” води интензивно духовно съществуване само чрез своите прочетени истории. Той е ту Гаустин, ту Гошо-Центъра, ту Сократ, ту Аристотел, Платон, Хераклит… в зависимост от дейността си и от обстоятелствата. Книжната му мъдрост е причина за личната му трагедия на човек без нито една своя собствена, лично преживяна и запомнена история.

Разказвачът ни занимава и със значението на имената на пастите и ястията, както и за разликите между нашите (балканските) и немските писоари, доказвайки, че всяка една история престава да бъде безобидна, когато се отнася до сравняване на балканците с европейците. А когато разказва за гаровите тоалетни у нас и по света, той се занимава с начина, по който “се заформят едни и същи сюжети, с участието на наши хора” и се мъчи да отговори на въпроса: “Къде сме ние сега?", видимо страдайки от безотговорната ни изостаналост.

Самокритичните нашенски истории създават най-добрите разкази на Георги Господинов, когато надрастват анекдотичността и в комичната конкретна случка откриват характерни черти от нашето най-близко минало. От детските спомени на писателя изплуват незабравими в своята смешна и глупава монументалност – емблематична за безумната подозрителност в ония години – фанатизирани милиционери като Феликс Едмундович, с прякор Чекиста, и “европеизирани” провинциалисти като бай Костадин, с прякор Балзака.

Това са героите на митологизираната по Радичковски българска провинция, в която тоталитарните порядки създават смешни инциденти. В разказа “Белите гащи на историята” подозрителността на Чекиста оформя комичния образ на нашенската “човешка комедия”. В подобни разкази (“Изковаване на българската обеца”, “Гаустин”, “Сетна история на 90-те”) писателят открива в задния двор на историята деформациите в обществения и психическия живот на българската провинция, която в комично-изродени форми се сбогува с вчерашното си минало. За Господинов това минало съвпада с детството, юношеството и ранната младост, когато спомените се съхраняват с визуална свежест и превърнати в художествена фикция, прерастват в незабравими символи на духовна и физическа карикатурност, на глупава смешно-тъжна провинциалност. Улавяйки черти на исторически процес у нас на фона на европейския напредък, белетристът успява да демонстрира вроденото си чувство за хумор.

Не бих казала, че самокритичните нашенски истории създават най-добрите разкази на Георги Господинов, защото между тях има и такива, които остават до анекдота (например “История с гара”, “Муха в писоара”, “За вкуса на имената”). Докато разкази като “Третият”, “Божури и незабравки”, “Сляпата Вайша” ме впечатляват главно с множеството съдържателни знаци, носещи съществени универсални послания. И с умението на младия разказвач да види съвременника и отвън, и отвътре, с крайните и с вечните му човешки истини.

Дванадесетте къси разказа на Георги Господинов са привидно фрагменти от делника, а като цяло откриват глобалните идеи на съвременното човечество и усилията му да събере погледа си в настоящето (както сляпата Вайша, чието ляво око гледа в миналото, а дясното – в бъдещето).

От всичко, което писателят ни разказва за много тленност и много смърт в нашия живот, в никакъв случай не можем да заключим, че именно днес живеем в неинтересно време. Напротив, историите, майсторски разказани, утвърждават истината, че живеем в много любопитно време, в което стават все по-загадъчни и чудновати неща и се появяват нови дарования, които със смях и веселба обясняват магическите им същности.

Българската литература

© 2001 Литературен форум