Литературен форум  

Брой 7 (448), 20.02. - 26.02.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Красимира Зафирова

 

Врати

“Хлопайте, и ще ви се отвори” 
Марко, 7:7

Излизам спокойно. Отначало вървя бавно, 
оглеждам двете посоки на улицата и пресичам диагонално, 
но не мисля за кръгове, даже специално се сдържам 
от мислене. Отвъд реката забелязвам ходещо по въже пране 
и овчарско куче, подпряно с предните си лапи на парапета 
на балкон. Иска ми се да му хвърля въжена стълба 
или изпитан приключенски роман, но стъпвам на моста 
и се съсредоточавам върху рибите и древните 
китайски философи. Начинът на живот и на едните, и на другите 
ми е непознат, може би в по-голяма степен на рибите, 
за които знам единствено, че биват два вида – 
обикновени и златни, за разлика от философите, 
чието разнообразие е безкрайно (делят ги по школи, 
по местоживеене, по епохи, по хранене; някои мигрират, 
някои се обличат странно, някои се отдават изцяло на мълчание, 
четвърти затъват в епистоларност, пети минават за нехранимайковци, 
ако изобщо си направят труда да минават през осветени участъци, 
някои разчитат на шестото си чувство, седми са софисти, 
някои са майстори на гъдулки, девети играят на брега на морето 
и заличават начертаните малки и големи кръгове).
При второто появяване на кръговете, започвам да мисля – 
най-напред абсолютно неангажирано – за свободата, за смисъла, 
за устройството на Вселената и автомобила. После, 
когато загърбвам града и коментарите към него – сметищата 
и откритите рудници – се задълбочавам върху фундаментални въпроси,
например: Какво количество топлина поглъща средноголям камък 
и какво прави с придобитата енергия – расте ли отвътре 
или просто се наслаждава? Възможно ли е да се преструва 
на неподвижен, а всъщност да е луд по танците и по далечните 
плавания? Дали пък не е близък роднина на каучука и това, 
което изглежда твърдост, да е само една невероятна извивка, 
такава, че гръбнакът на очите ни пропуква заплашително? А може би, 
както седи на свидетелската скамейка, вече е изгубил вяра 
в безпристрастието на съда и смята, при пръв удобен случай, 
да напусне залата и да се отдаде на овощарство? Разбира се, 
разсъжденията ми удрят на камък, но миг преди да задюдюкат 
риби и философи, вратата се отваря. 



Опашката на звяра

“Век мой, звяр мой”
Осип Манделщам

Камионетката жасминова под схлупените погледи 
отмина и занесе бирен аромат 
към хълмовете хематитени, отвъд които, казват, 
хората живеели, затънали в любовен еликсир 
и сома. После улицата опустя паралелепипедно 
и се втвърдиха кръговете на дърветата, 
така изкусно вписани в изчистената геометрия на 
хлорофила. Съвсем в началото 
на идеща комета някой се прокашля и цените 
на бозата и сеното скочиха и кмета в Доброславци 
го смениха, от което трепнаха антените 
на скакалеца в Северен Китай и старо 
разнебитено пиано се удави в някаква рапсодия. 
Допивайки кафето, сметнах за уместно 
да направя комплимент на котката, 
излята в проста форма върху тротоара. 
Но пристигна вятър и развърза многоръкото небе, 
което се пресегна през дрънчащите витрини 
и смени десена на петнадесет костюма, 
сетне свирна на глутницата от храсти, 
свърна в работилницата на ковача и заспа 
между духалото и чука. Беше календарна дата, 
мога точно да си спомня: 2 юли, привечер към седем 
в края на века на Осип, значи към опашката на звяра, 
питомен наполовина, колкото да купи акции изгодно, 
иначе първично предан на представите ми 
за издигнато над дребните секунди време. 


Слон

В исторически план съм едно обикновено завихряне 
на пясък и водни лилии. Не притежавам умения, извън 
полиране повърхността на пирамиди и осветяването им 
отвътре; нищо повече от владеене на грънчарското и
тъкаческото изкуство (само за разнообразие 
и любителски – винарство и глаголическа писменост); 
пребиваване тук-там, както се случи, 
не по предварителен замисъл – най-често в Китай 
(съдейки по тояжката в стаята на баба ми), 
с особена любов – в Андите, посрещана от Тупак Амару, 
на Великденските острови, играейки си 
на посрещане-изпращане, в Баалбек – за сравняване 
на архитектурата с тази в Плиска; напред-назад 
по Виа Егнация, търсейки вила “Армира”, 
само веднъж, но за дълго – в Кносос, преди Киприан в Киев, 
по философски причини – в Херсон с Константин-Кирил, 
изключително рядко – при хетите и сасанидите, 
в Шумер – с Гилгамеш, вчера отказах гостуване 
в Лувъра, понеже ми предстои стихотворение, 
нищо и никакво в исторически план, 
но ако ще пресичам Алпите, искам да го направя 
с отгледан лично от мене слон.


Ибис

Ако не си готов да станеш прицел за присмех, 
за поругание, за пренебрегване, за славославене, 
ласкаене и угодничество, не ставай поет, 
дърводелец, фотограф или бръснар, или пък особено 
Леонардо или Вермеер, а най-вече не ставай скитник, 
което е все едно да си космонавт в двора 
на Мария Стюарт. Не признавай никога, че имаш 
нещо общо с езика науатъл или с братята 
Кирил и Методий, или с изкорубеното дърво 
в края на гората и с неговите обитатели, 
или с мисълта за относителното тегло 
на липсващата материя, или с отблясъците от пътешествието 
на някоя пъстърва, или с отглежданите хилядолетия камъни 
в реката, които нямат друго предназначение, освен 
да правят възможно преминаването 
от единия на другия бряг. 
Ако търсиш универсалното, ще те сметнат за различен. 
Ако привеждаш в хармония с трептенията на света 
духа си, ще те обявят за глух. 
Ако даваш възможност на нещата да ти говорят, 
ще те нарекат мистик. 
Ако повярваш в радостното съществуване, ще казват, 
че си лекомислен. 
Ако искаш да си добре приет, придай си вид 
на еволюционист, на обикновен революционер, на кораба 
“Аврора” и на Зимния дворец, на брокер, на боксер, 
на стадиона “Маракана”, на лунна база, на френски ключ 
или на сбирка от кибритени кутии 
с преобладаващи изображения на спортисти.
Ако те гледат с недоумение, докато скицираш 
полуразрушения комин на старата пекарна с чувството, 
че Башо се е родил прекалено на изток 
и прекалено отдавна – остави димът да погълне 
разстоянието, което те дели от пълната неподвижност.
После смигни на отсъстващите и излез срещу всички 
с алибито на Майлс Дейвис или с тояжката на Лао Дзъ, 
и не се страхувай да се смалиш. Остави се да те загърбят, 
за да почувстват, че посоките са повече от една 
и за да можеш самият ти да усетиш красотата на отдалечаването, 
както ибисът се наслаждава 
на отразените във водата облаци.


Старото открито кафене 

Есента е друга, малко по-несигурна със цветовете – 
над червеното е спряла в колебание, присъщо 
на Моне, рисуващ “Водни лилии” и отсъства 
старецът със ореховия бастун, за който казват, 
че живял във Аржентина в карнавален унес.
Улицата е извадена на показ и прилича 
на вграден в стената правоъгълен аквариум, във който 
рибите са полудели от безкрайно тясното пространство 
и се стрелкат безразсъдно към морето, проснато 
като земя далечна във солената им памет.
Пейките са се скъсили и не може вече 
двете кошници с череши да остави остарялата 
от тайното пренасяне на бебето Дионис ликнофория.
Вестникът в ръцете на мъжа, изпуснал преди малко 
шанса да се влюби, е оная същата, кълвана от врабците, 
пита слънчоглед, която преди толкова години 
се въртеше до полуда към изкуственото осветление.
Туята държи на родното си място и ухае на легенди, 
на империи на чудеса и песни на аеди.
Старата пекарна е затворена 
след някакъв несправедлив процес и аз не мога 
да й върна свободата, макар да водя цяла армия 
от доказателства за нейната невинност.
Четири малки кученца, същински вълчета, играят 
и това така умилява съдбата, че се отказва 
от писаното в Еклисиаста и всичко, 
което се случва под слънцето е възхитително ново.

Българската литература

© 2001 Литературен форум