Литературен форум  

Брой 7 (448), 20.02. - 26.02.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Николай Господинов

Хотнишка история

Гърмяха го. С Ухиленото Гече го гърмяха до Кариерата. Като бивш милиционер, зажумял с едното око, Гечето бавно цедеше пищова. Так-так-так - пукаха изстрелите, а ехото ги разнасяше по всички посоки. След четирите изстрела Ухиленото Гече подаде пищова на Бермата:

- На, гръмни! Има още два патрона!

Миризмата на барут бавно се разсея и наоколо се възвърна уханието на полски треви и билки. Тогава Ради Бермата видя очите на жертвата. Това не бяха обикновени животински очи, а сякаш очи разумни, очи на умиращ доблестен воин, който гледа обвиняващо като рицар, повален из засада. Без да откъсва очи от стопанина си, голямото магаре Бекир бавно полегна на земята и така се сля с нея, сякаш никога не беше съществувало. “Виж как ми уби магарето тоз хайдутин! Проклет милиционер, брей!” – мълчаливо негодуваше Бермата, гледайки изпотеното плешиво теме на Ухиленото Гече.

- Ти май се уплаши, а!? – подсмихна се Гечето и заоглежда пистолета. - Ей туй се казва оръжие, аркадаш! Не магаре, ами слон може да гътне! Аз с него за глигани съм ходил. Револвер! Голяма работа!

Мъжете поеха към селото. Забил юмруци в джобовете на панталона, Ради Бермата бавно крачеше и току поглеждаше Гечето. Гечето беше добър мъж, ама и той си имаше кусур. Стане ли дума за оръжие – река от приказки изприказва.

- Аз, аркадаш, и със снайпер съм гърмял! Знаеш ли какво е снайпер? Взема ли те на мушка – отърване няма! Ако щеш скачай, ако щеш лягай!

Ради Бермата кимаше с глава уж че слуша, дъвчеше кибритена клечка и си мислеше за убитото магаре. Тази вечер цялото село ще говори за него. Ще разправят хората и ще се смеят. А на него не му е смешно. Ама и едно магаре беше – мараня*! Купи го преди година и нещо от един турчин. Хареса му пустото магаре: голямо, яко, загладило косъма – само работа му дай. Откъде можеше да знае, че е такова небъдно животно!?

По Васильовден като се връщаше една вечер от селската кръчма, още от портата усети, че в двора му става нещо нередно. Една патка крякаше, пърпаше и се мъчеше да се отскубне от някакъв хищник. Три патки му бяха разкъсани и той все винеше Тотьовото черно куче. Даже се канеше да го трови. Да му хвърли парче месо със сода каустик и да го нахрани завинаги. Бермата разрина с крак снега около портата, напипа чепат кол и крадешком се намъкна в двора. Небето беше ясно и месечината грееше с пълна сила. И тогава го видя. Видя магарето си Бекир да гризе една патка. Костите на патката хрущяха, а Бекир доволно примляскваше, гълтайки месото и плюейки перушината. Бермата затаи дъх, смъкна кожения каскет, обърса си челото и се прекръсти. Той, дето през живота си никога не е вярвал в Бога, сви три пръста и сложи Божия знак. Магарето още по-настървено дъвчеше патката, дишайки тежко и злобно като звяр. Ради Бермата се опомни от изумлението, побесня, пипна здраво кола и викна:

- Чакай, твойта мама, ти какво правиш?!..

Гласът му прозвуча самотно и безпомощно в зимната нощ и сякаш само звездите го чуха и затрепкаха от любопитство. Вместо да се уплаши, магарето изпръхтя злобно и запристъпва със задните си крака към човека. Бермата усети какво ще последва и понечи да излезе през портичката, но Бекир го изпревари, ритна и го изкара на улицата. Съкрушителен магарешки нокаут. Бермата лежеше на снега, затиснат от портичката. Когато понечи да стане, нещо изщрака в главата му и той изгуби съзнание.

Дойде на себе си късно през нощта. Нещо му тежеше. Върху тялото му имаше дъски. “Брях, да не са ме заровили жив?!” – уплаши се Бермата, спомняйки си разни страшни истории за живозаровени хора, но когато видя между процепите на дъските няколко звезди, се сети за вечерния двубой с магарето, отметна портичката от себе си и се прибра вкъщи.

На сутринта, докато бъркаше чая, Ради Бермата раазказа на жена си Николина за случката. Николина плетеше чорап и току поглеждаше през прозореца навън, където голямото магаре Бекир ближеше качулките сняг по коловете на оградата.

- Туй животно е нечисто! – каза убедително Николина и подръпна кълбото с преждата. – Викни поп Михал да му попее за бесове!

Бермата преглътна последното парче кекс и изгледа учудено жена си. Жена като всички жени. Събират се, четат разни шантави вестници за екстрасенси и врачки и си пълнят главите с глупости. Ама знаеш ли пусто... Може пък да има някои невидими сили.

По обяд Бермата отиде у попа и му разказа за магарето. Подпрял главата си с ръце поп Михал слушаше и преосмисляше нещата.

- Че тъй, попе, да дойдеш да му попееш, пък може и да се усмири дивачето!

Попът въздъхна и се взря в очите на Ради Бермата.

- Значи, казваш, месо яде?

- Месо, попе, месо яде проклетото! Аз откакто човек съм станал, такова чудо не бях виждал!

Поп Михал взе иконата на свети Георги, едно менче светена вода и чемширена китка. Когато отидоха у Бермата, отчето отвори вратата на дама, сложи иконата пред муцуната на Бекир и взе да чете молитва за пречистване. Бермата зяпаше любопитно магарето, а жена му Николина пристъпваше с галошите по отъпкания сняг. Бекир изгледа попа, наостри уши към иконата и със змийска бързина я захапа. Старата дървена икона запращя под здравите магарешки зъби. Лицето на попа стана мораво:

- Ох, твойта мама, пусни иконата! – ругаеше отчето и, подпрял магарето с крак, дърпаше иконата.

След няколко минути борба, Михал изтръгна иконата от магарешките зъби и проклинайки, рече:

- Анатема! Само огън ще го оправи!

Така Бекир остана непречистен и анатемосан.

Когато поп Михал си отиде, Ради Бермата запретна ръкави, хвана една крива лопата и дръпна як бой на Бекир:

- Икони, а? С икони ще го церя?! Ей сега ще му дам една икона! – Бермата псуваше и налагаше магарето.

След боя Бекир се усмири и вече не налиташе на патки. Стоеше си кротко в дама и дори престана да бреца. Дълго Бермата се хвали как церил магарето си и се подиграваше на поп Михал. Мъжете в селото се смееха на попа и диреха сгода да го подиграят.

Връщайки се една пролетна вечер вкъщи, Бермата хлопна портата и взе едно дърво да я залости. Тъкмо беше се навел да залоства, когато един топъл дъх го парна по тила и една здрава челюст го захапа между врата и рамото. Проряза го страшна болка и вечерният свят се разми в очите му...

Дойде на себе си в Търновската окръжна болница. На леглото до него плачеше жена му Николина, а до вратата с ръце в джобовете стоеше висок, слаб лекар със строго лице.

- Имал е късмет, че не му е счупил врата – рече докторът на Николина.

- Бекир ли? – прошепна Ради Бермата.

- Той! – тъжно прошепна Николина.

- Мамка му!...

Когато се черпеха един следобед, Ухиленото Гече каза:

- Аркадаш, туй животно трябва да го отвъдиш!

Бермата кимна в знак на съгласие и зави капачката на ракията. Същия ден застреляха Бекир и отидоха в кръчмата, където Ухиленото Гече десет пъти разказа как е гътнал животното с четири патрона. Бермата мълчеше и си мислеше за убитото магаре и за очите му, които гледаха тъй заканително.

Вечерта се прибра вкъщи, хапна надве–натри и си легна. Зарасналата рана от Бекир още го наболяваше. Навън ухаеше на лято и топъл вятър подухваше през отворения прозорец. Няколко пъти Бермата заспиваше и пред очите му изплуваше образът на Бекир.

Късно през нощта, когато месечината се къпеше във високите облаци, Бермата се събуди запотен и излезе на двора. Навън беше тихо, подухваше лек ветрец, а нейде из салкъмите пееше нощна птичка. Бермата вдигна глава и погледна небето. Колко много звезди беше посял тази нощ небесният сеяч. Запали цигара и се загледа в звездите.

- Не спиш ли, стопанино? – зашумя глас в тъмнината. Бермата се обърна и замря. Срещу него стоеше магарето Бекир с някакво странно въже на врата.

- Радане, дошъл съм да уредя с тебе нашата сметка!

- Каква сметка?! –изплака от страх Бермата.

- Виж това въже на врата ми. С него Архангел Михаил води грешниците на оня свят.

- А тебе що не е отвел, Бекире?

- Щото и двамата сме еднакво грешни, та Архангел Михаил реши да се преборим! Ти ще опъваш въжето от едната страна, аз – от другата и който надвие – ще живее.

Хвана Бермата въжето и взе да опъва. Магарето пръхти и дърпа, Бермата охка и влачи. Колкото и да беше силно магарето, Бермата взе лека-полека да надвива и Бекир а-ха да се гътне на земята Вече почти беше надвил, когато от стобора пропя герестият петел. Бермата се сепна и изтърва въжето. Магарето дръпна рязко и събори човека на земята. Една падаща звезда проряза нощното небе и угасна. Нощният вятър разлюля върховете на салкъмите.

Викове и плачове огласяха къщата. В голям ковчег, засипан с цветя, лежеше Радан Парашкеванов – Бермата. Селяните шушукаха, че раната му от Бекир била гноясала и гнойта го ударила в мозъка. Вътре в къщата плачеше Николина, а над Хотница в житата на Самоводската мера препускаше голямото магаре Бекир с онова странно въже на врата, с което Архангел Михаил отвеждаше грешниците на Оня свят.

 


* мараня – лош човек или животно, дух, таласъм или призрак [горе]

Българската литература

© 2001 Литературен форум