Литературен форум  

Брой 7 (448), 20.02. - 26.02.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Найден Вълчев

Думи за Андрей Германов

 

Продължение от брой 6

Найден Вълчев и Андрей Германов, 1969 г.Отиваме към асансьора. Момичето от рецепцията може и да не знае, че горе на етажа ние все пак ще осъществим нашия план. Андреевите очи искряха добри и тихи, пред тях зеленееше Русия, светеше Волга, скърцаха дървените стъпала на старото училище, в което беше учил и вторият син на губернския училищен инспектор Илья Николаевич Улянов.

Друг един път бяхме заедно с Андрей, Димитър Ангелов и Иван Давидков в Беларус – делегация на Съюза на писателите в навечерието на 24 май. В Москва ни посрещна Татяна Воздвиженска и ни съпровождаше докрай. На московското летище седяхме този път във випа и чакахме полета. Обявиха го. И ни донесоха чай.

- Таня, да ставаме, подканях аз.

- Спокойно, - отвръщаше тя.

Пак обявиха нашия полет с предупреждение за последна покана на пътниците да се явят на изход...

-Таня, нервничех аз, ще изпуснем самолета, пътниците вече са се качили...

- Ихное дело, - отвръщаше преспокойната московчанка.

След малко се появи с грациозен поклон към нас красива стюардеса и ни покани:

- Пожалуйста, за мной.

В самолета всички бяха насядали, бяха оставени само за нас специални места. Приземихме се в Минск и гласът на стюардесата прозвуча:

- Моля всички пътници да останат по местата си, докато слезе българската делегация. Андрей вдигна вежди:

- Бре!

Българската делегация беше посрещната на пистата, досами самолета от много писатели и много хора от комитета за културни връзки с чужбина. Настаниха ни в новия тогава хотел “Юбилейная”. Вечерта в един от салоните ни поканиха на “ужин”, който се даваше от Андрей Макайонак. За нашия читател трябва да кажа, че Макайонак тогава беше звездно име, драматург, че го играеха от Гродно до Владивосток в повече от 300 театри едновременно много сезони и че според мълвата той нямал представа колко пари има. И у нас се игра в Сатиричния театър неговата пиеса “Смахнатият апостол”, той беше в България, беше се върнал възхитен и пленен от пътуването по нашата земя, разказваше как е гостувал в Минск Ламар с дамаджаната, как след него е бил в Минск Фурнаджиев и непрекъснато вдигаше наздравици. Искрящ от хумор, с чаша в ръка беше неуморим. И неумолим. Андрей защитаваше българската чест. Бяхме поне трийсетина души. Стояхме до късно. Нашият Андрей викаше на адаша си:

- Мужик, ще те видя под масата, мужик...

Към делегацията беше се присъединил и Първият секретар на нашето посолство в Москва Иван Григоров. На сутринта имаше протоколна закуска и уточняване на програмата. Присъстваше Елена Романович, шефка на споменатия комитет. Когато девойката започна да поднася блюдата от количката, Романович я запита:

- А кому вы несете только кефир? И столько кефира!

- Молодому, красивому! – отговори хитровато тя.

Кога Андрей бе успял да й подшушне, че след снощната вечер иска само кефир и кефир – никой не разбра. Но тя го беше разбрала.

Отивахме на официална среща в Дома на дружбата. Комитетът се наричаше и така. Димитър Ангелов:

- Найденчо, да сложа ли нещо на ревера?

- Носите ли?

- В джоба ми е.

Старият писател провеси някакъв висок орден на черното си сако.

- Дигнахме нивото, - усмихваше се и ми намигаше Давидков. А Максим Танк, председателят на Съюза на писателите, се интересуваше колко ще трае и на руски език ли ще бъде словото на “товарищ Ангелов” на “голямата вечер на българската култура” в операта тази вечер.

- А-а-а, Найденчо, Найденчо ще говори, - рече Димитър Ангелов.

Глътнах си езика. Че съчинявах, че писах и се самопревеждах, че се притеснявах целия следобед, но когато вечерта казах (нали в Беларус е загинал всеки четвърти), че пожелавам щастие “каждому четвертому, каждому третьему, каждому второму, каждому, каждому, каждому,” залата избухна в ръкопляскания и ние почувствахме това като прегръдка.

Делегацията се раздели – след минските срещи Димитър Ангелов, Иван Давидков и Иван Грънчаров заминаха на запад към Брест, а ние с Романович, Нил Гилевич, Анатол Грачаников и Андрей – на изток към Могильов. Бяхме в колхоза на прочутия председател Старовойтов, бяхме в завода за изкуствени тъкани, дето ги съчетават с лен, и се получава много хубава материя, стихове и преводи четохме, в Могильов Андрей откри изложба на книгата. Каза си той в централната книжарница хубаво словото, светкавици щракаха, магнетофоните мълчаливо се въртяха, публиката слушаше с притаен дъх. Всичко приключи добре. Не, не приключи.

- Молим ви, дайте ни автографи, - начоколиха ни маса младежи, като ни подаваха книги от Каралийчев, от Богомил Райнов, от Караславов, от Емилиян Станев.

- Но... - дигахме рамене ние...

- Няма значение, нали сте българи! – беше тяхното убедително възражение. Дори ни поднесоха масичка и столове.

Та доста книги подписахме, мили класици, от ваше име и добре че в джобовете имахме и значки – и значки раздавахме.

Бяхме и на гроба на там загиналата през войната българка Лилия Карастоянова. Посрещна ни интелигентна жена, която в словото си каза строфата на Ханчев:

“Ако падна убит сред степта, под
звездите студени,
запомни ме с добро, но на гроба ми
ти не ридай.
Посрещни радостта, отвоювана с
мъка от мене,
долюби вместо мен, домечтай!”

Беше трогателно. Гора, паметник, небе, сума народ. Бяхме си разделили “выступленията”, тук трябваше да говори Андрей, но в мига когато да го поканят пред микрофона, след Димитър Ангелов ми погоди номер и той:

- Бачо Начо, не, не, не мога, не, ще стане нещо с мен, моля ти се, гледай да не разберат, излизай...

Казал съм нещо за Лилия, за нейната младост, за нейния журналистически подвиг в тила на врага, за това, че молела да не я наричат Лилия, било много нежно за един революционер... не помня какво още съм казал под небето на Чечерск.

Андрей се успокои.

Могильов и Габрово са побратимени градове. Точно за тези дни там беше пристигнал от Габрово “влак на дружбата”. Вечерта в общоградската програма преди песните и танците включиха и нас. Седяхме тържествено на сцената. Андрей чете, четоха беларуските поети от Могильов, прочетоха и преводи на наши стихотворения. Накрая щяха да дадат думата и на мен. Между нас седеше високо началство – секретарят на областния комитет на партията Нина Михайловна Чигалейчик. Андрей се наведе и каза:

- Ти разбра ли как ни смениха стихотворенията? Моето обявиха за твое, твоето за мое. И преведе и на Нина Михайловна.

- Я исправлю, - отвърнах.

- Не надо исправлять, - тихичко прошепна Чигалейчик.

В това време водещият обявяваше моето име. Не поправих грешката. Могильовската препълнена зала не стигна чак до тези тънкости. Тя знаеше, че има гости българи, какви ти там, подробности.

До същата другарка Чигалейчик откъм кулисите по-късно се приближи ниен сътрудник, който й подаде сгънат лист.

- За вас... Телеграма от Минск, - каза тя.

- Телеграма? За нас?

- Телеграмата е на Белта, за вестника...

И стана и прочете. В нея се казваше, че Президиумът на Върховния съвет на БССР е наградил с най-високото си отличие – Почетна грамота – българските писатели Андрей Германов, Димитър Ангелов, Иван Давидков и Найден Вълчев...

Андреевите очи бяха пълни с младост, със сила и с мълчаливи планове за бъдещите дни.

В бъдещите дни бивахме често заедно.

С Давидков и с него бяхме дали заявка в издателство “Народна култура” да съставим Антология на беларуската поезия.

- Трябва да действаме, а да не се размотаваме, - подканяше Андрей. Половината работа е готова!

По този повод с него бяхме отишли в Беларус, тамошните ни приятели ни приеха радостно, имахме много и различни срещи, четения, пътувахме в провинцията, узнахме новостите.

- Най-новото у нас е най-старото! – казваше ни Нил Гилевич. Язеп Семяжон публикува “Песен за зубъра”.

- Кой е този Семяжон? – питаше Андрей.

- Ами този, който има седем жени! – смееше се и продължаваше игрословицата Гилевич, а аз добавях на Андрей, че познавам отдавна симпатичния, тихия, скромния ерудит Йосиф Игнатиевич, който за беларуската литература беше перо със значение. Полиглотът беше превеждал Шекспир, Байрон, Бърнс, италиански поети, френски поети, Марк Твен, поляците. И ето че сега беше публикувал дългогодишния си труд, превеждайки от латински една поетична хроника, за която бях чувал да се говори, но за която дотогава знаех малко.

- Основа на основите! – казваше за “Песен за зубъра” Анатол Вяртински, Андрей дигаше и събираше гъстите си вежди и любопитството ни нарастваше. Затова ще ви кажа тук малко нещо за поемата и после ще видим какво ще стане по-нататък.

“Песен за зубъра” – “Carmen de bisontis” е отпечатана в 1523 година в Краков, тогава е и довършена, когато авторът й се връща в Рим. А преди това се е случило следното: знайно е, че в ХV и ХVI век турско-татарските нашествия продължават да грозят дори далечните полски и литовски земи. Документално е известно, че през 1518 година от Краков, столица на Полша, заминава за Рим кралска делегация, която има мисия да се срещне с Папа Лъв Х Медичи, да моли да се създаде коалиция на християнските държави за защита на полската корона и на съюзното Велико литовско княжество. В състава на делегацията, като писар, е бил включен и високообразованият божи служител от Гусово Микола, отлично владеещ латински – тогавашният език на науката, изкуството, международните отношения.

Престоят във вечния град не е бил кратък. Веднъж завели гостите на корида. Гледайки вълнуващото зрелище, възбуденият писар извикал: “Като у нас на лов на зубри!” Очевидно е разказал и повече от съобщеното в тази фраза, за да му рекат Лъв Х и неговите приближени: - “Вземай перото и опиши всичко това!”

Така Микола от Гусово в скоро време става Микола Гусовски. Връщайки се от Рим, той остава да живее в Краков, където покрай другите си две поеми довършва и своята “Carmen de bisontis”.

Разказът, уж само за зубрите, се превръща в широка картина на живота на беларуския и литовския народи, в дълбок размисъл за обществото, морала, властта, политиката, религията. Пролежала при латинските си страници векове, макар и известна на изследователите, “Песен за зубъра” се превежда в стихове на беларуски, полски, руски, литовски, украински едва във втората половина на двайсетия век...

Живеехме в хотел “Минск”. От ресторанта и от фоайетата се виждаха насреща просторният площад, Университетът, столичният съвет, червеният католически костел “Симон и Алена” – прекрасна гледка, а хлътнехме ли в стаята си – насреща ни се озъбваше старовремската обла кула на затвора. И Андрей съчиняваше:

- Това е, братче. Там – пей, студентска младост, там – моли се и пали свещички, ако не те е страх, че ще те видят, там – въздишай в тюрмата, затворнико. Животец!

Всеки знае, че през войната целият Минск е бил сринат и съборен, а виж – затворът беше оцелял. Андрей хрускаше любимите си “хлебци”, рязваше си “эстонский сыр”, рисуваше дебелите зидове на затвора, огромната порта и си пееше:

"Солнце всходит и заходит
а в тюрьме моей темно..."

Разлиствахме и четяхме “Зубъра”. За пушчата, за лова, за войниците, за смелите и страхливите, за нрава на бизона. За престъплението и наказанието, за княза и болярите, за святата Божия майка.

- Аз това нещо ще го преведа! - пална се Андрей както при срещата ни със Сергей Орлов.

Следва

Българската литература

© 2001 Литературен форум