Литературен форум  

Брой 7 (448), 20.02. - 26.02.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Светлозар Жeков

To be or not to be

Кирил Кадийски. "Смъртта на бялата лястовица и тринадесет нови сонета". Изд. къща "Нов Златорог", С., 2001“Да бъдеш или да не бъдеш?” – само допреди година смятах, че този въпрос вече не стои пред Кирил Кадийски. Като човек, познаващ го отблизо почти от най-ранните му творчески опити, като негов приятел и естетически единомишленик повече от тридесет години, за мен беше напълно обяснимо решението му отпреди няколко години да не пише повече. “Жеков, каквото съм имал да кажа, вече съм го казал” – така звучеше равносметката на един осъзнат и вещо направляван в индивидуалността си творчески процес.

Почти като при Далчев!

Кадийски вече беше член на Френската академия за поезия “Маларме”, беше превел превъзходно кажи-речи всичко по-стойностно от великите френски и руски поети, дълбаеше в Молиер... Самият той бе преведен на десетки езици, а в Меката на поезията – Париж, следваха издание след издание. Французите, а и не само те, уморени от постмодернистичните изтезания над словото, сякаш преоткриха истинските му стойности в поетическите послания на един доскоро неизвестен българин. Уникалният неокласицизъм на Кадийски беше разбран и оценен в Европа и света. Тяхната публика се нуждаеше, нуждае се и сега от връщане към изгубените представи за хармонията и причините за тяхната загуба.

Струваше ми се, че Кадийски е прозрял собственото си място вън от новите “менделееви таблици” на бедното ни, а често и скудоумно литературно ежедневие. Мислех си, Кадийски е узрял за примирението на гения: “Никой не е пророк в родината си”. Но и аз, и той бяхме забравили, че “примирението на гения” е насърчение за бездарните. У хора като нас, които дадоха доста неща от себе си за промяната на генералната “менделеева таблица” на обществото ни без да търсят дивиденти, подобни изявления предизвикваха в началото само ... въпросителни и многоточия. Агресивността на новопръкналите се пост-“законодатели” на най-новата ни литература беше обяснима – виждали сме я и сме я изпитвали на гърба си в удобно “забравеното” от тях минало. Но липсата на културна памет е вече предизвикателство – за нас, които помним азбучните истини, че Шекспир ще ни преживее и че Пушкин “все пак” се превежда в рими, стана непоносимо да гледаме как “се режат главите” на Вазов и Ботев, пък и не “сал” техните, ами и на всички кат’ тях.

Надявам се да не бъда разбран погрешно – нямам нищо против отрицанието, носещо новото поколение спрямо предходното – без това отрицание не би имало развитие, не би имало нови прозрения, нови творби, нови читатели, нови мечтатели, нови строители на бъдещия свят. Но... Но...Но!!!

Тук Кирил Кадийски ме изненада, а сигурно и вас. Изненада ме не толкова с връщането си на родната сцена, а с това, че го направи като Сър Лорънс Оливие, сякаш никога не я е напускал, с вечния въпрос на всяко следващо поколение, отправен не към него самия, а към онези, които излизат и ще излизат на сцената...

“Да бъдеш или да не бъдеш?”

Един литературен критик официално го отписа от сегашната – сиреч, пишещата се в момента литература на България, под претекст, че той “вече не пишел”, а само превеждал (сякаш преводът за пост-“законодателите” вече не е творчество?!). И не съзнавайки, че появяването на Голиат не го прави автоматично точно него Давид – само защото е по-малък – днес, две години по-късно (уви!!!) ще трябва да се срещне отново с него.

“Смъртта на бялата лястовица и тринадесет нови сонета” е сред най-големите достижения на съвременната българска поезия през последното десетилетие и аз съм убеден, че тази моя оценка ще бъде потвърдена от времето. В тази тъничка книжка е събран духовният опит на един безкрайно талантлив, умен, състрадателен и прозорлив човек, надмогнал всички “амбиции, закани, суети”, предизвикан единствено от “Времето”, с което пак не се е разбрал. Сякаш чувам, както обикновено “под сурдинка”: “То пък, Кадийски с кого ли се е разбрал?”. Като че ли забравяме, че корективите на времето в наше време са всъщност нашите лични корективи – промяната на нашите гледни точки, на нашето съзнание, на нашата лична и обществена позиция. Или – напротив – отлично го съзнаваме – и заради това се мъчим да омаловажим всеки коректив, доказващ се въпреки всичко в общественото пространство?!

Слава Богу, за онези от нас, за които смисълът на Хамлетовия въпрос не е мимикрирал в подходящия за сезона цветонюанс, завръщането на Кадийски на сцената е празник – радостен и тъжен, горчив и сладък – такъв, какъвто е сблъсъкът с голям поет след дълга пауза. Бъдещите критици може да намерят смисъл и в паузата –поетът ни е оставил да узреем за идеите му преди да ни приобщи към по-сложното в тях.

На пръв поглед Кадийски ни връща към спомените си – сякаш, изморен и отдалечен от настоящето, се пренася в миналото. Но в кое минало – на детството, на младостта? Преди 40 години или преди 400, или преди 1400? В неговия различен свят времето се съизмерва с вечността и духът му се рее над антични пейзажи с внезапно изникнали съвременни конструкции. В поетичните му визии образи от древността се срещат с днешното, сякаш пространството и времето са му подвластни.

“Кое е времето сега? Епоха цяла или само час измина?” – пита поетът в “Аркадия – 1” и повтаря въпроса си в “Аркадия – 3”:

Епохи цели или само часове са минали,
Щом този свят – защо! – е все така опърпан,
           бос и хилав?
Защо? Мълчим. Мълчанието злато ли е още?
               Златна мина ли?
 

Покой. Тревожен пурпур. И лозята –
дрипави актьори в хор Есхилов
Като останали на сухо риби са раззинали усти...
И тишината цялата жестока истина крещи!

Ето го ключът не само към тази книга, но и към цялото творчество на Кирил Кадийски – целта на поезията е не да надвиква крясъците на тълпите, а да изкаже “истината на тишината”. Да проникне в дълбините на човешката душа като в дълбините на смълчания и непознат за нас космос и да ни докаже, че смисълът на случващото се извън нас е скрит вътре в самите нас. Поетът ни прави съпричастни на своето дълго и необикновено пътешествие в пространството и времето на духа. “Разнищените спомени” и “Аркадиите”, и “Геените” са само спирки в сложния лабиринт на познанието и това пътешествие ни напомня повече Дантевия “Ад”, отколкото завръщането на Одисей в родната Итака.

Сред лабиринтите на тия спечени баирища
къде си тръгнал пак – не виждаш ли че ручеят
          на Ариадна
тънее, ще се скъса всеки миг... Но за душата
      
   жадна
вода бълбукаща е маранята и тръстиката е
флейта свиреща.

За онези, които познават творческите търсения на Кирил Кадийски, няма да е изненадваща посоката на това пътуване към дълбините на човешкия “Аз” с цел да се открият отговорите на вечните въпроси, “които никой век не разреши”. Но не може да не бъдат изненадани от дълбочината на философските прозрения, белязани както от натрупания опит, така и от вече уравновесения лирически “Аз”, прехвърлил “на попрището жизнено средата”. Ако преди Кадийски се интересуваше от смисъла на човешкия път през времето, то сега го вълнува много повече къде и кога е сгрешена посоката му, неизбежно водеща ни до апокалиптичните видения на лабиринта. Поетът тръгва от наглед простите неща като: 

...но никой тоя прост език не знае днес,
човек с човека все по-трудно разговаря

или

Човек не знае вече пред какво да коленичи!
Безверието вяра е, иконите са ничии
и утрешният ужас започва още днес.

Изчезнали са някогашните пищни, изпълнени с изненадваща красота метафори, съпътстващи първите лирико-философски превъплъщения на Кадийски от “Небесни концерти” и “Ездач на мраморни коне”. На тяхно място са дошли по-дълбоките (а вероятно и затова “по-грозни”) метафори:

Скали и сипеи... Оглозган конски череп
на плета стърчи унило:
пробита бяла амфора, в която може би
самият Зевс
държал е еликсира на живота... Ала днес,
днес всичко е изтекло. Жега. Сън. Мъртвило.

Някак натрапчиво присъства темата за покоя – за отсъствието на движението, промяната, развитието:

Безветрие. Безлюдие. Безвремие... Животът
колко пъти ще
напомня и на живи, и на мъртви
близкото им бъдеще?! –
отколе и реалност, и надежди тук се сриват...

Сякаш човек сам е обрекъл всичко, поемайки по сгрешения път... Или някой, или нещо далече от тук, далече от времето, до което достига човешката мисъл, е сгрешил още в първоначалния замисъл на сътворението:

С какви ли не потайни светове пламти
      вселената,
а те дори не подозират, че в зелената
Земя отдавна е натъпкан експлозивът –
 

за новия космичен взрив!

Или Земята е самият Ад и участта ни е да бъдем изпепелени заедно с идолите си, изгорени от мълнията на човекообразуващите ни полюси – Добро и Зло.

 

И пада нощ. И сякаш над света самата
вечност пада.
Ще хрясне мълния – навярно някой ще разпори
завесата сред храма, пълен с мрак и смут
жесток:
 

да видим как отвъд, в пламтящите простори
умира сам, разпънат върху портите на ада -
разпънат от Христос – самият Господ Бог!

Само роден голям поет може да достигне до такива дълбочини. Може да прочетеш десетки философски съчинения и нито едно от тях да не те насочи към собствения ти микрокосмос, така както прави това поезията на Кирил Кадийски. Тя не е никак лека за възприемане и разбирам онези, които не я разбират. Но онзи, който издържи първите изпитания на духовността си при срещата с прозренията на поета, ще бъде многократно възнаграждаван за трудното пътуване към себе си – защото това е най-изненадващо плодотворното извисяване над ежедневните амбиции и суети. Защото отговорите на всички “вечни” въпроси са вътре, а не вън от нас. И колкото повече от нас търсят отговорите им вътре в себе си, толкова по-малко място ще има за лъжата вън от нас. Защото микросветът на Кадийски е опозиция на глобалното село, в което се превърна светът след взрива на новите технологии. Той е отрицание на всекидневно тиражираните за секунди лъжи или неистини, удобно запълващи увеличаващия се духовен вакуум на днешната цивилизация. И затова поетът ни предупреждава – Шекспир не е литературна история и Хамлет е сред нас:

За кой ли път светът от трусове се мята?
И стенеш ти, щастлив, че дишаш, че жужи
вън цъфналата вишна,
че атомната гъба друг – не теб! – уби...
 

А – цвете върху болничното шкафче
на земята –
духът, изпуснат от бутилката, е клюмнал
– питанка излишна:
To be or not to be!

Българската литература

© 2001 Литературен форум