Литературен форум  

Брой 8 (449), 27.02. - 5.03.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Александър Томов

Византийският лабиринт

 

Продължение от брой 7

Другият от “Свещената тройка” бе пребогатият корабопритежател и прекупвач на зърно, небезизвестният Теофил. Той бе изключително ловък в интригите и най-коварните замисли. Знайно е, че великият Константинопол може без всичко, освен без две неща, без вода и хляб. Водата зависеше от зимата и дъждовете, тя се доставяше в столицата посредством специални водопроводи и се събираше в цистерни. Тези водопроводи обаче нерядко се разваляха и тогава преставаха да работят не само обществените бани, първият елемент на жизненото благоустройство в империята, но даже и нямаше вода за пиене, което нерядко предизвикваше побоища около цистерните между измъчените от жажда хора, а от побоищата до бунта крачката е много малка. Нещо повече, както във всеки южен град, така и в столицата Константинопол водата се продаваше, от което ние, ромеите, собствено не се жалвахме, но виж кръстоносците, наводнили някога града и настанили се в него, направо пищяха. И все пак водата бе нищо спрямо зърното и хляба...

Търговията с хляб е жизненоважна за империята от самото й съществуване, а снабдяването с хляб на Константинопол – ключът към нея. Някога това снабдяване е идело от Египет, после независимо от гибелта на земеделието в Южна Италия – Сицилия продължава да бъде втората ни житница и при нужда доставя хляб чак на жителите на Александрия. В Калабрия например, славеща се със своя изключително вкусен хляб, са идвали кораби чак от Кипър. Когато империята обаче губи Египет и Сицилия, снабдяването с хляб на столицата ляга връз плещите на Елада, по-точно на Евбея и особено на Фракия, а при това положение работата е проста. Който пръв успее да изкупи евтино зърното от селяните там, той ще го продава и по-скъпо, и ще диктува цените, независимо от държавния монопол, наложен от Михаил VI, независимо от всичко. Подобно право у нас може да се извоюва по един-единствен начин, чрез поголовно клане. Теофил и хората му го бяха сторили първи и оттам насетне станали пълновластни господари на зърното от двете съдбоносни за империята провинции. И това бе само началото на мощната Теофилова верига. Нему например бяха подчинени апотекарите42, включително и тези на колосалните патриаршески житници, без самите патриарси да подозират, както и всичко разположено в центъра на столицата – по Артопилона – от хлебопекарите, купуващи зърното, до онези, дето го смилаха, месеха, изпичаха и продаваха по определения, разбира се, от закона грамаж, откъдето, както се и досещате, масово крадяха. Под закритите галерии на Артопилона бяха съсредоточени и магазините на търговците на сирене, на риба, на овошки и плодове, които бяха вързани с хлебарите на Теофил, а всички на свой ред здраво скрепени с търговците на месо на “Форума на Бика”, с посредниците при месарите, с чиновниците на епарха, които уж дебнеха да няма спекула, а оттам с кръчмите, с кухните на дворците, с всичко... Ето това бе вторият човек в нашата “Свещена тройка” – Теофил, императорът в сянка, както му викахме, който по-добре от всеки знаеше кое как се купува и продава, защото логиката му бе проста, хлебна, неизкоренима и неизменна като самото ядене...

Или с други думи двамата мои верни помощници от “Свещената тройка” залагаха на две от най-важните неща на тоя свят – плътта и хляба, яденето и размножаването, друго нямаше, другото бе из областта на измислицата. Човекът е така устроен, че трябва да бъде наситен с храна и плът, всичко останало е второстепенно. Нахрани ли се, почва да мисли за жена или жени, това бяха двата стълба по-високи от Родоския колос и ние добре го знаехме. Държахме ключовете на живота – яденето и удоволствието - и си въобразявахме в онзи момент, че е всичко. Уви, жестоко бъркахме...

Когато аз съобщих на моите събеседници какво е поискал от мене хартофилаксът Симон, те за дълго онемяха. За първи път се възправяхме пред подобна невероятна поръчка, за която не можеше никому да се плати. Това беше извън мислите и възможностите ни.

- Поставил ни е смъртоносен капан – рече по някое време потомъкът на Даниелис.

- В смисъл?

- В смисъл, че ние не можем да убием Андроник по никакъв начин, по-скоро би станало обратното. Откъде хартофилаксът знае за нас?

- “Поляната с асфоделите”, изглежда, е станала публична тайна в цял Константинопол – обясних догадките си.

- Не за нея, а за тебе, за нас откъде знае? -доразви си въпроса Арсений.

- Не знам – вдигнах рамене. – Това наистина е много опасно.

- Единственият начин е да убием сега хартофилакса, ако искаме да има мир – замисли се за момент Арсений. – Не е възможно някой да се е добрал до нас тримата и да е все още сред живите, това е лудост.

- Така е – рекох, – но нека изслушаме един от нашите верни шпиони.

Дадох знак и в сумрачното помещение, където се бяхме настанили влезе нашият човек с донесението, че племенницата на хартофилакса е била наистина изнасилена от въпросния Андроник. Това бе станало в управляваната някога от него силна крепост в Колонея, когато той, използвайки близостта на града до границата на нашата империя, си бе устроил рицарски живот и бе започнал да опустошава с набези собствената си ромейска дъържава, вземайки жителите в плен и продавайки ги впоследствие на турците. Тъкмо такава участ бе сполетяла племенницата на хартофилакса. Андроник между другото беше налетял на нея и на свитата й, бе изнасилил нещастното момиче по най-жесток начин и го бе продал за дребни пари на турските керванджии, сред които момичето не бе издържало да й се изреждат и бе предало Богу дух.

- Значи все пак поводът на хартофилакса е истински – вметна скептичният Арсений. – Не е изключено например да е обещал императорския трон на Андроник, колко му е, знаем какви са времената, а на свой ред да е решил нас да хвърли срещу него, та когато бъдещият император се саморазправи с всички ни, победата му да бъде още по-пълна и да е носен на ръце от народа...

- Изтънчено е като интрига, но някак си не се връзва – прекъснах го аз. – Надявам се да не ни взема нас самите за пълни глупци. А и защо ще иска от нас подобна услуга и ще намесва изнасилената си някога племенница, като може да подбуди онова чудовище да ни нападне, след като знае вече за нас, и по този начин да блесне пред тълпите?

- Имаш право – замисли се за момент Арсений. – Но капанът от негова страна си е капан. Сега ако му откажем, ще ни издаде там, където трябва, а ако му обещаем да се заемем с поръчката, няма да можем да я изпълним и пак същото. Адроник е недосегаем, откъдето и да го погледнем.

- Хартофилаксът също – вметна Теофил. – Богатството му надвишава нашето поне десет пъти. Нима мислите, че такъв човек би се оставил да му се откаже? Капанът според мене е другаде. Той прекрасно знае, че ние не можем да му отвърнем на предложението, но знае и друго, че сме вече разкрити и ще иска да се откупим като пребогато му платим. По всяка вероятност ще иска да ни вземе всичко, тезата му е построена безпогрешно – изрече отчаяно Теофил, ала аз не бях сигурен и в това негово твърдение и ги помолих да отложим решението си с още една вечер.

- Имам нещо на ум – само това рекох.

И тъкмо тия мои думи сложиха началото на страховитата драма, която тепърва предстоеше. Сега обаче знам, че съм бил прав и че всички предположения на членовете на “Свещената тройка” тогава бяха верни плюс още дузина все още недоказани, които тепърва щяха да намират потвърждение. Имахме работа с невероятно умен и хитър човек. Хартофилаксът Симон се бе приготвил да ни хвърли въжето на шиите и да ни обеси на най-високото дърво в двора на Патриаршията...

Така излезе.

 

8

Един бе способът Андроник да бъде убит – ако го направехме император...

Глупаво, безразсъдно, страшно и нелогично, но само на пръв поглед. Това беше по нашему, по ромейски. Бе наш вид подлост – изтънчена и съвършена, немислима за който и да е варварин. Възвиси го до небесата, за да го простреля по-точно отровната ти стрела. Възкачи го за малко на Олимп, за да го запокитят отгоре мойрите43 в най-дълбоката пропаст, където вече го чакат стимфалийските птици44... Идеята беше на много и на всякакви нива. На нея се нанизваха поне две сърни и още толкова елена. Най-напред – хартофилаксът Симон. Ако той бе решил да ни измами, заставайки само привидно срещу “чудовището от Енеон” със спомена за оная своя изнасилена племенница, а всъщност с мисълта да ни съсипе и унищожи, това му намерение отпадаше. За останалото лесно щяхме да го придумаме или принудим с възможностите си. Вторият важен момент бе, че искайки да издигнем Андроник за василевс, ние за дълго го отстранявахме. Не се е родил до ден днешен онзи, на когото искаш да обуеш пурпурните обуща45, а той да не го желае. Такъв случай поне досега нашата история не познава. Не бе за изпускане и възможността, че тикайки го нагоре към пурпура, ние сами си осигурявахме пълна свобода на действие и на маневриране плюс подкрепата на тълпите, което в Константинопол винаги е било от първостепенно значение. Въпросът бе как, въздигайки го право нагоре, да го погубим? Казват, че някога някакъв извънредно учен мъж озадачил римляните и гърците като им говорил за себе си. Той твърдял, че бил отхранил и отгледал саморазкъсващ се звяр. Ето за какво ставаше дума. Империята бе отгледала звяра Андроник. Оставаше той да се саморазкъса.

- Обоснови се – каза членът на “Свещената тройка” Арсений, след като притвори очи, сигурен знак, че мисълта му в онзи момент бе потънала демонично дълбоко.

Следва


42 Богини на съдбата, които плетат нишката на всеки човешки живот. [горе]

43 Богини на съдбата, които плетат нишката на всеки човешки живот. [горе]

44 Грабливи птици, чието свърталище се намирало близо до блатото в Североизточна Аркадия. Имали медни пера – същински стрели, остри клюнове, хранели се с човешко месо. [горе]

45 При възцаряването на василевса му обували пурпурни обувки на краката – символ на императорската власт. [горе]

Българската литература

© 2001 Литературен форум