Литературен форум  

Брой 8 (449), 27.02. - 5.03.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Благовест Златанов

Разпадането на литературоведските парадигми

Съществуват две схващания за понятието парадигма, които бих искал да съотнеса, за да опиша промените в литературоведската дейност. Според станалото класическо определение на Кун под парадигма трябва да се разбират възприетите образци на актуалната научна практика - образци, които включват закони, теория, приложение и инструментариум взети заедно - практика, която предоствая модели, от които произтичат отделните кохерентни традиции на научното изследване.

Според едно друго схващане, произлязло от тази традиция, парадигмата обхваща цялата констелация от вярвания, ценности, техники, споделени от членовете на една общност, както и отделните елементи в тази констелация, които са конкретни пъзелови решения и които могат да заместят експлицитните правила при решаването на проблемите в даденото поле.

Преходът от едното схващане за парадигма към другото подходящо описва промените, осъществяващи се в литературоведското поле. Заменянето на законите, теорията, инструментариума със споделени от общността вярвания, ценности и пъзелови решения отразява промените, осъществили се в литературознанието от края на 80-те години. В конкретен план това се изрази в атаката срещу твърдия инструментариум на структурализма и новата критика, както и в станалото прочуто подозрение към теорията и теоретическото мислене въобще, произхождащо най-вече от идеята, че теорията е светилище на властови интереси.

Всъщност заменянето на едната представа с другата едновременно води както до разпад на утвърдилите се в предишните фази на века подходи при конципирането на литературата, така и до опит литературата да намери своето място в рамките на общите промени в хуманитарната сфера, осъществили се от 60-те години насетне под натиска на онова, което Цветан Тодоров нарича доминиране на антихуманистичната философия във Франция.

Докато върху парадигмалните конципирания в литературознанието тези процеси играят основна роля, до промяна в конкретното схващане за литературата се достигна по-скоро под натиска на една съвсем друга традиция - англо-американските културни изследвания, датиращи още от 50-те години. Тази промяна се осъществява на два етапа.

Докато полето на литературните изследвания - от момента на неговата поява - възприема като изключителен обект на изследване литературния канон, културните изследвания се занимават с онова, което остава отвъд него - вестниците, списанията, радиото, филма, телевизията. Това е първият етап, при който литературознанието преживява поредното си сътресение, защото криза преживява общият културен елитизъм. Вече не е възможно културата да бъде изследвана посредством свои отделни, силно репрезентативни части, а само в цялост. Това е, така да се каже, културният натиск върху литературата. От него произтича и втори, който бих нарекъл текстови натиск. В момента, в който изследването на културата е равностойно ориентирано както към високата, така и към масовата култура, между тях би трябвало да се открият точки на изоморфизъм, да се открият зони, към които могат да се прилагат едни и същи подходи. Решението се открива в отказа от категории като “литература” и заменянето им със значително по-неутрални категории като “текст”, “дискурсивни практики”, “сигнификативни практики”.

Егалитарната концепция за културните факти и пантекстуализма са две от възможните причини за разпадането на традиционното самостойно полагане на литературата, известно ни до края на 60-те години.

След като вече не е възможно строго парадигмално конципиране на литературата и след като тя бива все повече разтваряна в останалите текстови и дори общо сигнификативни практики, означава ли това, че все повече губим необходимостта да я удържаме като макар и относително обособена сфера?

В следващите редове ще предприема опит за едно съвсем бегло антропологическо обосноваване на необходимостта от самостойното полагане на литературата – необходимост, противопоставяща се на парадигмалните и обектни атаки срещу нея.

Тук няма да ме занимава елементарната констатация, че литературата е нещо “човешко, твърде човешко”, че в нея антропологическото е обосноваваща и същевременно изчерпваща причина. Няма да го правя поради два основни мотива.

Първо, за да опримери разликата между лирика и лирическо, Щайгер си служи със следната блестяща аналогия. Лирика и лирическо, пише той в “Основни понятия на поетиката”, по същество се съотнасят както човек и човешко. И добавя, както е известно, не можем да твърдим, че всеки човек е човечен. След като принципно човешкостта на човека е проблематична, как да се осланяме на постулата, че произтичащото от него също е човешко. Това, че е създадена от човек и се чете от хора все още не прави литературата “твърде човешка”. За жалост това очарователно наблюдение на Щайгер ще да е било следствие на горчив културен опит. Само две десетилетия преди да излезе текстът му, през 1925 изтъкнатият литературен теоретик Адолф Хитлер в още по-изтъкнатото си съчинение “Моята борба” определя експресионизма като entartete Kunst. Този най човек сред човеците се води от следната, вербално неексплицирана, логика. Над 70 % от експресионистите са евреи, евреите не са хора, следователно онова, което пишат и рисуват, е изкуство, но е лишено от антропологично основание. Някой може да каже, че Адолф Хитлер не е най-състоятелният литературен теоретик, който светът е виждал. Малкият проблем, който все пак аз виждам, се състои в мащабите на пораженията, които подобни контраантропологични тези за литературата предизвикват. Нека само да напомня, че фактически след 1933 г. Хитлер успява да избие и прогони от Германия повечето от експресионистите, голяма част от които завършват в тежки депресии и самоубийства.

Второто ми основание да не приема безпроблемно антропологичността на литературата идва от породилия се през 80-те години дебат в литературната теория, който придоби известност под наименованието “Against Theory”. Редица от участниците в него твърдяха, че е необходима особена предпазливост при полагането на връзката човек - литература. Конкретният пример, който стана повод за страници спорове, в които тежки аргументи си разменяха легенди като Рорти, Фиш, Уолтър Майкълс, а по-късно Сърл и Дерида изглежда прекалено изкуствено конструиран за онзи, за когото връзката между литература и човек не подлежи на съмнение. Да си представим, че морската вълна се оттегля и върху пясъка остават очертанията на четиристишие, което по художествените си качества може да се сравнява с най-добрите литературни творби - да кажем, с творбите на Милтън и Уилям Блейк. Този текст, създаден от океана, а не от човек, литература ли е или не. Тук не е мястото да възпроизвеждам всички детайли на спора, най-вече защото дълбоко вярвам в неговата основателност, а вярата изисква по-пространно посвещаване от това, което можем да си позволим тук.

Послужих си с тези два аргумента само за да посоча, че онова, което е очевидно за ежедневните интуиции, почти винаги е проблематично за теоретичната спекулация. Въпросът е в това не дали интуициите са адекватни или не, а в това, че се нуждаят от теоретично обосноваване. В този план, както личи от моето заглавие, аз подкрепям интуициите в решимостта си да говоря за прекалената антропологичност на литературата, но съм същевременно съблазнен да представя теоретични аргументи за своя патос.

Но от какво е предизвикан този патос?

Воден от максимата, че смисълът на живота се състои в това да се противопоставяш, аз ще се противопоставям на ширещото се убеждение, че в общата взаимовръзка на медиите, както и в контекста на описаните парадигмални и обектни промени в самото литературознание, литературата все повече губи, а според някои вече е загубила своя особен статус, т. е. своята антропологическа значимост.

Ще твърдя, че в основата си антропологическото е твърде литературно, малко парадоксално изразено - ще твърдя, че в съществени свои части то следва една особена литературна рационалност, за да удовлетвори фундаментални потребности.

В съгласие с постановките на Макс Шелер, че вследствие на липсата на специлизирани органи и инстинкти човекът не притежава своя специфична, естествена, немуполагаща се среда и оттук е принуден интелектуално да променя налични природни условия, в средата на нашето столетие Арнолд Гелен определя човека като същество, което е екзистенциално ориентирано към действието.

Понятието действие снема в системата на Гелен дуализма на душата и тялото, дуализъм, който за него е проблематичен както в емпирическата му установимост, така и в метафизическото му предпоставяне. Нито един от тези два подхода - емпирицизма и метафизиката - не може да очертае границата между душата и тялото и оттук създава само привидно силна основа за по-нататъшните разсъждения върху антропологическото въобще.

Напротив, възможно е да изходим от едно максимално широко разбиране за действието, което да е онтологически достатъчно условие за разгръщането както на емпирически констатации, така и на метафизически полагания. Действие е всичко, случващо се във и със човека, от функционирането на кръвоносната система, през способността за съждение, до езика.

Но същевременно действието е и онтологически необходимо условие за антропологическото, защото единствено то компенсира несигурността на инстинктите, ембрионалността на общия антропологически хабитус, нищетата на сетивността му. Човекът не просто е устроен да действа, но е принуден да действа.

Ако използвам действието като преход от онтологическото към историческото, ще си позволя да твърдя, че в световото си присъствие човекът отключва действената си доминанта в три основни посоки - боравенето с фикцията и въображението, боравенето с магията и боравенето с техниката.

Фикцията и въображението, които по очевидно налагащи се причини са директно съотносими с литературата, са действото, чрез което по един естествен, подчертавам естествен, начин човекът остава при себе си и променя себе си.

Магията е действо, чрез което по един свръхестествен начин човекът се опитва да променя средата и в този смисъл и себе си като част от тази среда. Както виждате, умишлено използвам среда, а не природа, за да избегна корелативното на душа - тяло противопоставяне между природа и култура. Морис Праден в “Духът на религията” от 1941 година определя магията като “едно намерение да превърнем промените в предимство за човека, при което човекът пренасочва нещата от собствения им път към служенето им на самия него”. Магията може да бъде определена в един друг план като “свръхестествена техника”, като опит за едно свръхумножаване на способността на човека да влияе на заобикалящото го в желаната от него посока.

Техниката може да бъде схващана като действото, чрез което по един естествен начин човек се стреми да остане в средата и да променя средата, но вече изключвайки себе си от средата и принуждавайки я тя да му служи.

При техниката се разгръщат три основни процеса - заместването на органите, облекчаването на органите, усилването на органите. Паралелно с тях тече процес на заместване на органичното с неорганичното, доколкото на по-ранен етап човекът произвежда технически конструкти от органичната материя, а по-късно произвежда първоначално неорганични материи, от които по-късно създава продуктите.

В разчертаните от мен антропологически диспозиции въображението и фикцията дълбоко се намесват в сферата на магията и техниката, но същевременно осъществяват и една самоподхранваща и самоактивираща функция. Но за разлика от магията, която се опитва чрез фикционални построения да промени свръхестествено средата и техниката, която с фикционални модели се стреми естествено да промени средата, тъкмо литературата е сферата, където въображението и фикцията не са насочени навън, а обратно реверсивно към самия човек.

Всичко това се предполага от следната предпоставка.

Хердер посочва, че “човекът не е непогрешима машина в ръцете на природата, а самият е цел на преобразуването си”, но тук веднага трябва да напомним за наблюдението на Шилер, че природата не само задава определеността на животните, но и я провежда, докато на човека природата предоставя някаква онтологическа определеност, но не му посочва директно пътищата за нейното провеждане. Животното и растението по самата си природност не само са конституирани, но и предопределени как да живеят, докато човекът сам трябва да открие лабиринтите на живеенето.

Литературните фикции са инвенции, които позволяват на човека да надмогне себе си и да продължава да съществува в рамките на онтологическата си неопределеност. Тъкмо защото за разлика от магията не борави със свръхестественото и за разлика от техниката не е зависима от средата, а само и единствено от човека, литературната фикция запазва своята фундаментална антропологическа значимост и неизбежност, независимо от променящите се подходи в изследването й и независимо от все по-хлабавото й обектно полагане.

Българската литература

© 2001 Литературен форум