Литературен форум  

Брой 8 (449), 27.02. - 5.03.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Димитър Липен

Възкръсване

Срещи с писатели

 

Продължение от брой 7

Владимир Василев и Яворов, когото критикът пръв определи като "поет на нощта" в известната си студия в сп. "Мисъл", г. VII, 1926, кн.2. Дълго време тази фотография бе цензурирана - публикуваше се само дясната половина от нея, Владимир Василев биваше изрязван.

Владимир Василев и Яворов, когото критикът пръв определи като "поет на нощта" в известната си студия в сп. "Мисъл", г. VII, 1926, кн.2. Дълго време тази фотография бе цензурирана - публикуваше се само дясната половина от нея, Владимир Василев биваше изрязван.

На 1.VI. 1953 г. сутринта изсвирих на Владимир Василев две прелюдии от Шопен – 15-тата и 20-тата. На 3.VI. сутринта, когато дойде Йончев, за да отидем на гарата, изсвирих “Траурният марш” (Марш фунебър) на Шопен. Вл. Василев се канеше да отиде в градината, но се повърна. Музиката му беше позната. Когато му казах, че това е “Траурният марш” на Шопен, той каза: “Какво невежество! А аз не знаех, че това именно е от Шопен". Предния ден му изсвирих и “Прелюд” от Рахманинов. Пита ме къде съм учил и при кого. Казах му, че съм имал добра учителка – Люба Антонова, но повече съм се занимавал сам, както и че нямам претенции да съм някакъв голям пианист, освен един любител. Показах му и “Прелюдиите” на Шопен. На 2.VI.1953 г. вечерта на “Драката” бяхме: Владимир Василев, аз, Вас. Вишневин, Методи Цветнолюбов, Йончев, Славчев и Васил Стоянов, Стоян Младенов не дойде. Уж не знаел (а вероятно е останал недоволен от критиката, която Вл. Василев му направи за драмата му “Старецът” или пък от предпазливост – да не го видят с Методи и Славчев). Всичките вечери плащането ставаше от отделни лица: аз, Славчев, Йовчев – незабелязано от Владимир Василев, а после си уреждахме сметките. Васил Вишневин се погрижи за това.

В сряда – 3.VI.1953 г. - времето беше много хубаво. Владимир Василев трябваше да замине в 11.10 ч. преди обед. Решихме да му вземем билет втора класа за София, който струваше 66.80 лева. Преди това направихме снимка в градината на гарата. На снимката бяхме: той, аз, Вишневин, Йончев, Тотка Енева, сестра ми и детето й, Спасчо, и Рени, а на гарата дойде и Войновска. Йончев донесе рози, а майка ми също откъсна цветя; Тотка Енева донесе голям букет (тя даде най-много пари – 50 лева). Владимир Василев искаше да плати билета, но му казах, че той е колективно купен. Явно е, че нашето внимание го трогна. Изпращането беше трогателно. Никога няма да забравя тоя момент. Владимир Василев беше на прозореца на вагона. Той беше тъжен. Лицето му изразяваше скръб от раздялата. За малкото дни, прекарани с мен и с другите от компанията той се беше привързал. Каза ми, че лесно се привързва и че му е мъчно, че се разделя с Ловеч. Същото казал и на майка ми. Владимир Василев е много чувствителен човек. Той не можел понякога да се освободи от подозрението, по отношение на искреността на някои хора, но грешал. Той гледаше тъжно от прозореца и избягваше да срещне погледа ми. В очите му имаше сълзи. Лицето му изразяваше болката на раздялата. Той се разделяше от хора, които му станаха приятни и които му засвидетелстваха, кой колкото може, почит, обич и уважение. Той отиваше в София – в своята самота. Първата му работа беше да отиде при мъртвата – от гарата на гробището. Очите на Войновска бяха просълзени, в очите на Васил Вишневин също имаше сълзи. Той пристъпи до вагона и казал на Василев, че каквито чувства вълнуват него, такива чувства вълнуват и нас. Влакът тръгна. Аз извадих кърпичка. Владимир Василев бавно махаше с ръка. Той не наведе глава. Лицето му не видяхме, но всички знаехме, че той беше заплакал. Стояхме на перона, докато се загуби влакът.

Аз си бях продал радиоапарата “Филипс” на Марин Славчев най-вече за да имам пари, когато дойде Владимир Василев. Похарчих около 350 лева, за да се приготвя, но ги похарчих без съжаление. Искахме с Йончев да му купим 1 кг мед, но не можах да намеря никъде. За билет на Владимир Василев дадохме пари: Вас. Вишневин, Вас. Стоянов, аз, Тотка Енева, Йончев и Славчев.

Владимир Василев ме пита как е името на Рени. Каза, че има хубаво име. Пита ме какъв характер има. Казах му, че е весела и пр. Дадох на Владимир Василев превод на стихотворението “Ако” от Ръдиард Киплинг. Той много го хареса. Това стихотворение било преведено на френски от Андре Мороа, а на български го превел в Ловеч някакъв изселен софиянец. Владимир Василев прибра стихотворението.

За майка ми Владимир Василев каза, че била умна жена, а за брат ми, че правел впечатление на спокоен, уравновесен човек. Владимир Василев купи играчка и бонбони (аз ги взех) за едно 5-годишно момченце в София (еврейче), което много обичал. На гарата на заминаване Владимир Василев целунал ръка на Рени. (На Войновска и Тотка Енева не целунал ръка.)

Владимир Василев още с пристиганeто си каза (а после пак повтори), че никой досега не го е изкарвал от “бърлогата” и че аз и Йончев сме успели да сторим това – да дойде в Ловеч. Неговото идване в Ловеч не е останало скрито за писателските среди. Дори е предизвикало сензация. Така Стоян Младенов, който замина в петък 29.V. 1953 г. внезапно за София във връзка с неговия учебник по кожарство и се върна на 1.VI. 53 г., понеделник, каза на мен и на Владимир Василев следното: ходил в редакцията на списание “Септември” и там се срещнал с поета Никола Фурнаджиев. Последният му казал: “Какво правиш тука, като Владимир Василев е сега в Ловеч?” Научили са, макар че Владимир Василев на никого не се е обаждал.

Владимир Василев сам каза, че пишел стихове. Имал бил “домашна поезия” – полусериозна, полушеговита. Стиховете за жена му: как мете и пр. Прочетох му “Писма на затворника” Това, каза, не е домашна поезия – имало стар реквизит от средства. “Защо “лазурна дреха”, а не синя, бяла – каквато и да е” и пр. За Хуго фон Хофманстал Владимир Василев каза, че бил най-пластичният поет, когото познавал и спомена стихотворението му “Вятърът” – показан в движение, в действие.

Когато стана дума за изкачване на високи места, Владимир Василев каза, че му се виело свят. Казах му за Хисаря (в Ловеч) и за пропастта, която просто мами и привлича човека. Смя се, когато настоявах да го изкача на Хисаря. “Няма нужда, каза, да се качвам на различни места, за да виждам Ловеч от различни положения. Аз още имам фантазия и с нея мога да си представя всичко останало. Още когато видях Ловеч от влака, вече имах представа за него. Знаех, че като всеки град ще има главна улица, градина, читалище и пр.” Градът и околността му много му харесват.

На Рени на смях каза, че щял да дойде на премиерата на “Взаимна любов”. Щяла да има един добър клакьор. За жена си каза, че имала много хубав глас – алт, и ако се занимавала, щяла да стане много добра певица-алтистка. Била много весела и жизнерадостна. Показа снимката й на майка ми и сестра ми. Жена си залюбил в Кюстендил през 1918 г. Тя била ученичка в пети клас, а той военен – в щаба. Родителите й не я давали, защото разликата в годините им била доста голяма (макар че сега се женели и с по-голяма разлика. Така артистът Петър Райчев скоро се оженил за едно 17-годишно момиче, което имало дете от него).

На гара Роман Владимир Василев се видял с писателя Петър Горянски. Ставало дума за мен, защото Владимир Василев каза: “Ето и той е със същото впечатление за “Касандра”, както и аз.” Казал му Горянски, че пише поема из живота на изселените. Ние пък споделихме с Владимир Василев впечатленията си от Горянски: отличен другар и прекрасен човек.

За Яворов от Владимир Василев научихме следното: почти всички стихотворения на Яворов са писани за първата му любов – Минка Ю. Тодорова, а само 1-2 стихотворения са писани за Лора. Например стихотворението “Душата ми е стон, душата ми е зов”. Много от стихотворенията на Яворов са писани върху илюстровани и пощенски картички. Върху пощенска картичка е написана рецензията на Яворов за П.-Славейковата стихосбирка “Сън за щастие” (поместена в “Златорог”). Всъщност нито Яворов обичал поезията на Славейков, нито последният – поезията на Яворов. Но двамата се почитали и уважавали. Яворов поправял и работил много върху стиховете си. Той познавал добре Метерлинк, от когото се чувства известно влияние. Когато стана дума за д-р Кръстев (В. Миролюбов), Владимир Василев каза, че д-р Кръстев не познавал и не разбирал добре Яворов. Владимир Василев като съдия лично водил следствието по убийството на Лора. Той се помъчи да ни убеди, че Лора се е самоубила, че тя много пъти е заплашвала Яворов със самоубийство (и в писмата си), че е възможно във фаталната нощ тя случайно да е натиснала спусъка. Но романа, аутопсията показвали, че се касае за самоубийство. В никой случай Яворов не е убиецът. Когато Яворов ослепял, все още можел да различава смътно някаква светлина, която постепенно гаснела. Владимир Василев предполага, че ако Яворов е можел поне малко да види, той нямало да се самоубие. Преди самоубийството си Яворов си взел “сбогом” с Боян Пенев с такъв особен тон, че последният предчувствал вече смъртта му. В навечерието при Боян Пенев дошъл братът на Яворов, много разтревожен – вратата на стаята на Яворов била заключена отвътре. Боян Пенев извикал Владимир Василев и отишли в квартирата на Яворов. Боян Пенев вървял напред. Владимир Василев се страхувал – не били му приятни тия неща – евентуалната гледка на смъртта. Минали през една друга врата в стаята на Яворов, която била затисната с гардероб, който бил отместен. Когато надникнали вътре, видели Яворов легнал на кревата, прострелян. Револверът бил паднал на земята. На масата имало чаша и бележка: “Пих отрова от тази чаша. Никой да не пие от нея”. Яворов като сляп постоянно виждал Лора пред очите си. Двамата с Владимир Василев поправяли по това време някои стихотворения – Владимир Василев му държал ръката. Револверът и отровата са били дадени на Яворов от Тодор Александров. Посвещенията си Яворов е правил след ослепяването си, с изключение на посвещението си на Тодор Александров – “Заточеници”. Яворов питал Вл. Василев кое стихотворение да му посвети. Владимир Василев избрал “Маска” Тогава са и другите посвещения: на моите внучета и др. Владимир Василев е огорчен, че сега след 9.IХ., когато ... издал стихотворенията на Яворов, махнал посвещението му. Владимир Василев съжалява, че не е запазил много ценни ръкописи и писма от разни наши писатели: Йовков, Стаматов и др. Също и от много книги се е освободил: съчиненията на Антон Страшимиров и др. Раздавал ги е на разни лица. Така на критика и писателя Георги Константинов дал списание “Българска мисъл”, а Константинов го продал на Чипев. Казах на Владимир Василев, че някои от стихотворенията на Яворов са “правени” – по предварително обмислена схема на формата и му прочетох като пример “Две хубави очи”. Той се съгласи. Има и други.

Сам Владимир Василев успял да убеди Яворов да махне 10-15 стихотворения, които да не влизат в стихосбирката му – като по-слаби. Искал да махне още толкова, но Яворов не се съгласил.

Казах на Владимир Василев за проекта си да напиша поема “Ловешки панаир”. Както разбрах, това го озадачило: каква ще бъде поемата, с какви художествени средства ще си послужи и пр. Казах му, че това е поема с любовен сюжет, описание на гр. Ловеч и природата му, описание на панаира, ще има хумор и пр. Той одобри тия елементи. Пита ме чел ли съм “Сорочински панаир” от Гогол. Казах му, че пиша поемата в хекзаметри. Споменах му и “Херман и Доротея”. Владимир Василев не одобри тая форма – много голяма била. Стих, който използвал цялата страница, действал угнетително. Той не одобри един маниер на “Херман и Доротея”, но сигурно разбра и си обясни защо аз съм започнал така поемата си. Прочетох му един лист (2 стр.) от моя “Ловешки панаир” – началото (колкото бях написал). Владимир Василев не одобри написаното. Каза ми и ми препоръча следното: 1. Любовта с танцьорката от цирка не е типична за Ловешкия панаир. Трябва да има любов, хумор, но с друго момиче от Ловеч. 2. Образно описание. Поетическо виждане на най-типичното, най-фрапантното в Ловеч: Стратеш, Покритият мост, реката, която извива в теснините. 3. Да се изостави “Херман и Доротея” като образец. Да се изоставят хекзаметрите. 4. Да се изработи фабула. Всичко на фона на панаира, но типично за Ловеч. 5. Изкуството е мярка! (и в гостуването има мярка). 6. Няма нужда от подробно описание на отделни многобройни обекти: паметника на Т. Кирков и пр. 7. Описанието на Ловеч да не е наведнъж, а да бъде пръснато из цялата поема. 8. Описанието да бъде импресионистично дадено. Да се дадат образи в движение. Вълната, която кърти частица от скалата. 9. Да има хиперболизация!

Владимир Василев каза, че той щял да напише една страница проза с описание на впечатлението си от Ловеч и ще ми я изпрати.

За Емилиян Станев Владимир Василев се изказа ласкаво – много добър разказвач. Пишел роман.

Стана дума за статията на Валери Петров във вестник “Литературен фронт” за майсторството на стиха. Владимир Василев счита, че майсторството човек го учи и носи в душата си. Той счита, че в “Теория на литературата” на Тимофеев нищо съществено и значително не е дадено. Аз му казах, че и Поспелов е същият. За Йордан Йовков Владимир Василев каза, че не бил много разговорлив човек – “мъчен човек”. Много рядко бивал разговорлив и тогава ставал много интересен събеседник. Ангел Каралийчев бил много чувствителен към поправки и критики. Не понасял такива – скачал, ядосвал се и пр.

На 1.VI.1953 г. на хижата Васил Вишневин каза: “Вие, г-н Василев, създадохте много поети в “Златорог”: Фурнаджиев, Багряна и др., но списание “Септември “ ще ги погребе”. Тотка Енева разказа случая с писателя Владимир Полянов, който през август 1944 година разправял, че ще очисти 2 000 комунисти, а след 9.IХ.44 г. се приспособил. Каза, че бай Еню вярвал твърдо в “преходния период”. Владимир Василев каза, че един от най-хубавите и първи разкази на Владимир Полянов – “Детето”, печатан в “Златорог”, бил истинска преживелица на автора – бил история на неговия живот.

Владимир Василев каза, че Вълко Червенков се отнесъл много човечно към Стубел. Наредил да му намерят удобна квартира и после се заинтересувал как се е наредил, както и да му кажат, когато има нужда от нещо, да се обърне за помощ. Наскоро след това Йордан Стубел починал от рак.

Във връзка с писмото, което ми писа два дни преди пристигането си в Ловеч, Владимир Василев каза, че той имал амбиция да направи нещо за мен. Затова иска да избера някои части от “Касандра” и “Шопен” – някои прелюдии, отнасящи се за Полша. Един вид да му изпратя “мостри”, та той да ги покажел на Никола Фурнаджиев и Багряна, на които говорил за мен. Това и за един опит – пробив в списание “Септември”, за евентуално поместване там на части от моите поеми. Когато казах на Владимир Василев, че нямам намерение да му пращам скоро мои неща и с това да отнемам ценното му време, той ми каза, че ограничението за другите не се отнася за мен и че аз мога винаги да му пращам. От “Ловешкия панаир” той поиска да му пратя например една страничка за моста (стария изгорял дървен мост през 1925 г. през м. юни).

“Защо, каза (на смях) пишеш поема за “Касандра” – напиши нещо за жена си.” Дългият разговор уморява Владимир Василев. Той обича да мълчи и да си пуши. Така почива. Казах му (нетактично, разбира се), че всичко каквото той говори, всеки от нас се стреми да запомни, че думите му ще бъдат записани. Той се позасмя и каза: “Защо се издавате?” Но той разбира, че за българската литература той е една историческа личност.

“Чудя се, каза един следобед Владимир Василев, кога по-бърже минава времето: когато има събития ли в живота на човека, или когато няма такива”.

Как изглежда физически Владимир Василев на 70 години на 1.VI.1953 година: запазен човек, въпреки преживяната голяма скръб. Могат да му се дадат спокойно 60 години. Чете с очила, но се движи без очила. Пуши много. Спи много малко – нощем по 3-4 часа. Почива си денем. Мустаците му са побелели. В средата пожълтели. Косата прошарена. Лицето му, като се има предвид възрастта му, е с малко бръчки. Той има още нежна кожа, която от най-малкото се възпалява. Лицето му го сърби от екземата, която, когато била още жива жена му, била още по-лоша. “Жена ми, горката, не можеше да ме гледа”, каза Владимир Василев. Той е среден ръст човек. Едра глава. Върви сравнително бързо. Бил изнежен от малък. Бил първият – най-големият син на майка си и “отраснал в полите й”. Не може да заспи, ако на главата си нощно време няма кърпа, която поне да го допира – така е свикнал.

Оплака се, че софийските шивачи не му ушили добре костюма. Платът му бил подарък от няколко лауреати на Димитровска награда: Иван Димов, Зорка Йорданова и Ирина Тасева.

Ирина Тасева открил той; харесал я по тембъра, повикал я в театъра и веднага й възложил главна роля, в която блеснала. На Рени Владимир Василев каза на смях, че ние мъжете трябва да се радваме, когато ни харесват жените и ги ухажват другите мъже. Артистката Зорка Йорданова казвала, че важното е, когато жената е най-много ухажвана, тогава да остане вярна на своята любов. “90 на сто и повече от случаите на развод, каза Владимир Василев, ние мъжете сме виновни за разстройството на брачните отношения”. Пред г-жа Кита Ф. Владимир Василев каза, че е съгласен само да е жива жена му, да я няма при него, да е на друго място – в чужди ръце, но да знае, че е жива.

Владимир Василев се смя, когато каза някой от компанията, че Протич – едно наконтено старче, писал някъде, че Лора Каравелова – жената на Яворов, била навремето влюбена в него. Смя се и с ексцентричностите на проф. Балабанов, в пословичната разсеяност на когото той не вярва. На някакъв конгрес или нещо подобно проф. Балабанов се явил с една тенекиена кутия на кръста препасана с връв през рамото му, в която си носел хляб и сирене за закуска.

Една нощ през 1953 г. Славчо Красински дошъл пиян у Владимир Василев. Завел със себе си една непозната жена, възрастна, и молил Владимир Василев да я убеди да се ожени за Сл. Красински.

Стоян Ц. Даскалов след 9.IХ.1944 г. се държал резервирано по отношение на Владимир Василев.

Владимир Василев каза, че Иван Радоев е даровит поет.

Владимир Василев каза, че бил викан често в секцията на поетите при Съюза на писателите да си каже мнението за някои лирични произведения. Васил Вишневин каза: “А! Разгеле. Ще си пратя “Тираните” в секцията". Това произведе смях.

Владимир Василев не е много доволен от поместения откъс в списание “Септември” – “Романът на Яворов”. Той счита, че Михаил Кремен (сега болен от някаква рядка болест на лицевия нерв, поради която държавата му е разрешила да замине за Унгария) не е прав като изкарва Яворов двуличник, неискрен и потаен. Една вечер Михаил Кремен ходил при Владимир Василев, но той го навикал по повод писаното. Също така той казал в редакцията на “Септември”, че не е доволен и “Романът на Яворов” от Михаил Кремен няма да излезе без съответните поправки. Обърнах внимание на Владимир Василев, че ми се струва как Михаил Кремен внася една ирония, когато описва музикалните познания на Боян Пенев – че той се учил на китара и свирил на хармониум, че иронизира дори когато описва годеницата си Дора Конова – той се съгласи.

Методи Цветнолюбов говори на Владимир Василев за “съдбовността, че Багряна не носи съдба и пр.” Владимир Василев мълча. За Методи каза, че е поет, “като другите”.

И в София пред мен, и тук в Ловеч Владимир Василев каза: “Аз не съм това, което пиша, не съм”. С това искаше да каже, че макар и в критиките си понякога да е язвителен, той е по-друг: носи добро и чувствително сърце, което обича хората.

Владимир Василев казал пред М. Цветнолюбов, че пише стихове, но те били под постигнатото ниво и затова не ги печатал. (Под онова ниво, постигнато от нашите най-големи поети.) В това отношение Владимир Василев ми напомня големия френски критик Сен-Бьов.

Владимир Василев се съгласи с мен, че “Велики дни” на Н. Фурнаджиев не е нещо особено. Най-хубавата му работа е поемата му “Сватбата” и още 3-4 стихотворения. (Мое мнение.)

За Любен Цветаров ( Цв. Димов) Владимир Василев каза, че нещо особено, оригинално - няма. Казах на Владимир Василев, че искам и проектирам да напиша една “Малка поема за Ботев” и по-нататък една “Голяма поема за Ботев”, но той каза, че няма смисъл от такава “Голяма поема за Ботев” за живота му и пр. Попитах го дали да използвам формата на народната песен за “малката поема”. Той каза – не! Аз трябва да си намеря своя форма. На Марин (Митко) Славчев казал, че бил много “преобразен”, но му харесал израз (образ) като “звънят стремената на мойте сребърни мечти” и “червена шума”.

На Методи Цветнолюбов Владимир Василев казал между другото за стиховете му в стихосбирката му “Виелица”, че от много цвят (претрупани от цвят) не можел да се види плодът.

На Васил Стоянов за стиховете му в “Край брега на Осъма” казал, че не са лоши, но се губели. Например: люлякът се поменава на много места, а всяко стихотворенийце – картинка трябва да се отличава от друго и по нищо да не му прилича. Одобрил стиховете му – пародия на Ботев, и написаните във форма на народна песен: “Тотка – звеноводка” и др.

Владимир Василев бил писал навремето статия, с която е искал културният живот да не се централизира само в София.

В миналото Владимир Василев поправял пиесите на Йордан Йовков и Ст. Л. Костов. Той подредил “Вечната и святата” на Багряна. По негово указание Йовков изменил цялото действие. От Владимир Василев научихме, че Николай Райнов писал по-рано пиеса: “Имало едно време” със сюжета на Стоян Младенов. Също и Ст. Л. Костов – пиесата “Цар Симеон”.

Когато прочел за първи път началните стихове от “Касандра”, Владимир Василев си казал учуден: “Хайде сега, де. Ами пък този поет откъде се взе“ – и продължил да чете. Поемата го увлякла.

Владимир Василев каза, че правото (юриспруденцията) му помогнало много в изработване на тактиката му в борбата му като критик срещу неговите противници на литературния фронт. Той не разкривал позициите си изведнъж и пазил доводите си за решителния момент. (Припомних си това, като прочетох полемичната му статия “Хулиганството в нашата литература” – “Златорог” 1927 година.)

 

Месец октомври 1953 година (3-та среща)

 

В продължение на 23 години - от 1920 до 1943 г. -"Златорог" е най-авторитетната литературна институция в БългарияНа 18 октомври 1953 г. заедно с мъжкия хор на Завод 14 – Ловеч, подсилен с градски хористи заминахме за София, за да участваме в Националния преглед на художествената самодейност. Този преглед започваше от 15. Х до 29.Х.1953 г. Ловеч трябваше да се яви на 20.Х. вторник в театър “Г. Димитров” (бивш “Ренесанс”) 8.20 ч. вечерта.

На 19.Х.53 г., сутринта към 10 ч., отидох у Владимир Василев, без да го предизвестя по телефона. На вратата се сблъсках с една възрастна жена (вероятно сестра му, която после Владимир Василев извика с намерение да ме представи, но тя не се яви – вероятно защото не беше добре облечена). Владимир Василев ме посрещна любезно. Заварил съм го в момент, когато работеше на отрупаната си с черновки, ръкописи и книги маса върху романа “Червена заря” от българския автор (Г. Белев). Вече четири месеца работил върху него (с прекъсвания, разбира се), но критиката още не е готова. “Хайде, помагай” - каза Владимир Василев. “Ако можех да пиша критики – му казах аз, - нямаше да допусна грешките в поемата си за Шопен".

След това ме попита как са “приятелите му в Ловеч”: Вишневин, Славчев и др. Аз му дадох поправената и съкратена, съгласно неговите бележки, поема за Шопен. В нея със син молив бях отбелязал места, които евентуално да се съкратят. Каза ми да не изисквам бърже от него поемата си. Споменах му, че се познавам с Иван Руневски (той също добре го познава) и че той ми е писал писма от Плевен във връзка с моята поема за Шопен. Остана да му ги прочета в следващата среща. По този повод Владимир Василев каза, че покойният наш голям артист Кръстьо Сарафов ревниво и грижливо следял и се вслушвал в мнението на всеки човек за играта му. Аз казах, че нямам намерение да се вслушвам във всяко мнение и че за мен неговото мнение е суверенно. След като поговорихме още малко върху поемата, той ме покани да отида в хола, докато се преоблече, за да отиде на гробища. Той, доколкото разбрах, всеки ден ходи на гроба на жена си. Холът е големичък – с камина, големи картини – (акварел) - в рамки на стените, маса, масички с предмети, статуйки, фаянс и пр. Разбрах от приятел на съквартиранта му, че всичко стои на мястото си, така както го е оставила жена му и Владимир Василев не давал нищо да се размести. След като се облече и събра няколко цветчета от вазите, излязохме с Владимир Василев. Аз го попитах сам ли иска да отиде на гробищата и мога ли да го придружа. Той се съгласи. Отбих се в един цветарски магазин и купих два букета цветя: маргаритки и карамфили.Владимир Василев се грижеше, че имал работа на гроба. Отидохме да купим количка тор и понеже нямаше кой да я кара, закарах я аз. След това пръстта (торта) с ръце (главно той вършеше това) наслагахме върху гроба, върху който Владимир Василев беше посадил градински теменуги. Никъде наблизо не видях по-грижливо подреден гроб. На него има обикновен кръст, на който пише: Цвета Вл. Василева, родена 1900 г. - починала 1952 г. Тя, по нейно желание, е погребана в гроба на баща му, а до нейния гроб е гробът на майка му – и двата оградени с желязна решетка, вече поръждавяла от времето. Алеята се казва “Голгота”. Поляхме теменугите, погрижихме се и за гроба на майка му. Когато отидохме, Владимир Василев допря с ръка пръстта. Той каза, че не искал гробът да бъде мрачен, а весел. Цвета – жена му много обичала цветя и главно полски цветя: невен, лютиче и др. От него разбрах, че цветя за гроба трябва от къщи да се носят, а не направо от цветарския магазин. Той това го каза между другото – съвсем деликатно. Много се възмущаваше, че някои жени скубели цветя от гроба да ги разсаждат по съседните гробове. “Ако ги хвана, ръцете им ще пречупя” – каза той. След като напуснахме гробищата Владимир Василев ме покани да ме заведял на ресторант, но аз отказах, защото един часът минаваше и брат ми ме чакаше. Уговорихме среща в сряда, между 5.30 и 6 ч. вечерта. В трамвая водихме откъслечен разговор. Разбрах от него, че той вече почнал да чете романа “Тютюн” от Димитър Димов. По повод на рецензията, която пише за другия роман, Владимир Василев каза, че каквото и да прави, винаги се връща към първото си впечатление. Вечерта потърсих Иван Мартинов, но той бил мобилизиран.

На 21.Х., сряда следобед, ходих с хора в Радио София, където заснеха на магнетофонна плоча три наши песни и ни ги пуснаха веднага да ги чуем. Към 5 ч. ходих до театъра “Г. Димитров”, за да получа едни снимки, правени ни с магнезий в театъра през време на изпълнението и една, за която научих, че ще бъде поместена във в-к “Вечерни новини”. Към 6 ч. бях вече у Владимир Василев, който ме чакаше. Там заварих един възрастен човек. Говореха за новия закон за пенсиите и твърде широкото понятие “акции”. Той, изглежда, се безпокои за себе си, а най-вече за сестра си, на която съпругът й бил военен съдия и за която той трябва да се грижи. Дадох да чете писмата на Иван Руневски за “Шопен” и критичния отзив на Петър Завоев (доста екзалтиран) за “Касандра”. Каза, че е прав. С повечето бележки на Руневски не се съгласи. Говорихме за нашите преводачи; за Рилке (аз виках Рилке), Стефан Георге и най-много за Хуго фон Хофманстал, когото Владимир Василев много обичал – “един от най-пластичните поети”. Даде ми три негови книжки (издание на универсална библиотека) на руски да ги прочета и да му ги върна след това (като си записа на едно листче). Аз обещах да му изпратя “Светът от вчера” от Стефан Цвайг – нужна му била за някаква статия. Казах му, че съм мислил да му изпратя 4 стихотворения с описание на вятъра от Хофманстал, Ракитин (с когото били приятели) и Н. Фурнаджиев. След това излязохме. Владимир Василев искаше да ме заведе на ресторант. Тръгнахме по бул. “Сталин” (сега бул. “Витоша”) към ресторант “Червено знаме”, но той беше затворен. Върнахме се на улицата обратно и влязохме в един друг ресторант, мисля, че се казва “Сталинград”. Там той поръча свински пържоли, но ни донесоха шницели (много хубави). Пихме бира. Там (както и въобще) водихме откъслечен разговор. Скачахме от тема на тема. Владимир Василев каза, че нашите писатели ходили сега все на едно и също място, много по-скъпо от другите места, че той имал и можел да има възможност да живее по-добре, но не искал – грехота било да живее по-добре, отколкото е живял, когато била жива жена му. Колко много я обича! Под леглото му първия път видях новите обувки на жена му, а втория път на един стол до него той ми показа палтото, което е носела жена му още като младо момиче (на карета). Прочете ми и свои младежки опити – посветени на жена му. Най-много обичал да пише критика за поезия. “Защо не пишеш, каза, любовни стихотворения?” Той обеща да напише критика за един млад талантлив поет – Иван Радоев – за негови любовни стихотворения – положителна критика. Те щели да му дадат повод, за да се изкаже по тоя въпрос. Говорихме и за Божидар Божилов (бил болен от т.б.с.).

За Ботевия израз – “и сабя ги свива на венец” – Владимир Василев каза, че така трябва да се приеме тоя образ – сабята огъва клоните. Казах му, че съм чел в списание “Българо-съветска дружба” статия за влиянието на Христо Ботев от Лермонтов. Той не я познава. Не може да става дума за влияние. Има хора, каза Владимир Василев, които се ровят така (аз добавих – мижитурски и той се съгласи) и стават заради тая си дейност академици. Между другото, като стана дума къде се събират писателите, Владимир Василев каза, че той и по-рано не е ходел в “Юнион”, Ресторант “Карло”. От ресторанта Владимир Василев ме покани да отидем на сладкарница на тишина. Съгласих се, но аз да черпя. Там продължихме разговора: за Бергсон, за анимизъм, пантеизъм, Хегел, марксизъм, за смъртта, Сен-Бьов и др. Владимир Василев каза, че той имал особено мнение по въпроса за смъртта и безсмъртието. Не попитах какво е. (Колко съжалявам за това сега!)

Стояхме до 10 часа и след това Владимир Василев ме изпрати до трамвайната спирка и чака докато замине трамваят. По въпроса за псевдоними стана дума за Михаил Лъкатник, който през 1942-43 г. напечатал в “Златорог” хубави стихове, но след това изостанал. Той не четял нищо – липсвала му култура, а без култура не можело. В дома на Владимир Василев стана дума и за това, че кой знае кога ще си видя напечатани книгите. “Вие не знаете, каза той, на колко само хора съм говорил за вас. Тука много ви знаят по име.”

На 23.Х. 1953 г. с моя брат отидохме у г-н Василев да се сбогувам. Стояхме не повече от 15-20 минути. Казах му какво сме говорили с Лилиев за изразните средства. Това, каза той, е последна работа. Веднъж щом се установи цялото (композицията) след това почва шлифовката. Говорихме за Йовков. Мнозина, каза, го ценят повече от Елин Пелин. Казах му, че стилът на Стаматов – лаконически, морзов, не ми харесва. Препоръчахме на моя брат да прочете нещо от Емилиян Станев, който пише хубаво. Угасна електричеството. Владимир Василев ни свети с една газова лампа по няколко извивки на стълбите. Поздрави домашните ми и всички приятели в Ловеч. Каза, че сутринта “връхлетял” рано в стаята му проф. Панчев и пак... вицове. Вл. Василев се направил в първия момент уж, че не го познава – правил се на сънен. Чуди се на веселото сърце на Панчев. Показах му новата сбирка на Багряна. Изказах мнение, че съм дал грешни пари за нея и че бих дал тройно повече пари за “Вечната и святата”, която считам за най-добрата стихосбирка на Багряна. Владимир Василев се съгласи с мен.

След това с моя брат посетихме болния д-р Сарафов – най-големия хирург в България днес, голям ценител на музиката и много културен човек.

Между другото Владимир Василев ме пита кога пиша – вечер или денем. Вечерта, когато се разделяхме с Владимир Василев, той ми показа една триетажна къща на ул. “Витоша” (бивша ул. “Царица Йоана”), в която се е самоубил П. К. Яворов. Прозорецът беше тъмен – закрит с книга.

 

Една от късните снимки на Владимир Василев1954 г.

През м.май 1954 г. Владимир Василев, който дълги години не беше ходил в Народния театър, отиде с Иван Мартинов при Николай Лилиев във връзка с моето преместване на работа в София. Това е голям жест от негова страна. На съвещанието им присъствала и артистката Маргарита Дупаринова.

 

1955 г.

На 4 януари 1955 г. заминах за София. На 5 януари сутринта отидох в дома на писателя Боян Болгар на ул. “Екзарх Йосиф” № 22. Богато нареден апартамент, през който преминах и бях поканен в една малка, но уютна стаичка с пиано, шкаф-библиотека, диванът е покрит с китеник, на стените карикатури на Боян Болгар, картина на Пропилеите (Атина) от Сирак Скитник. Жената на Болгар – едра, с широко лице – симпатична жена. Син, последна година на гимназията, свири на пиано. И двамата с Боян Болгар бяха много любезни. Болгар бил твърде зает напоследък. Писал някакво сценарио за филм, имал други срочни ангажименти (историята на някакъв хор – диригент Драган Прокофиев) и не можал да прочете “Шопен”. (Чел само началото.) Поисках му я, защото ми беше нужна и му обещах да му я изпратя по-нататък, когато той бъде по-свободен. Той ми подари две негови книги – есета, и обеща да провери за общата снимка, правена в Ловеч. Стана дума за него. Жената на Болгар идвала преди години в Ловеч (с Боян Болгар и други писатели) и на моста видяла някакво извънредно красиво момиче със зелени очи, каквото никога дотогава не била виждала. Има мнение, че в Ловеч има красиви жени (и в Плевен). Поканих ги през пролетта пак да дойдат. Излязохме заедно с Боян Болгар и се водихме до някъде. Из пътя разговаряхме за изкуство. Той е съгласен, че за момента в Съветския съюз още няма достигнати високи постижения в поезията и дори в прозата. Препоръча ми да правя както правят комунистите (?!) и да гледам на всяка цена да пробия път, като напечатам нещо – тогава по-лесно можело да бъда преместен в София. Съгласен е, че Маяковски много малко вълнува и пр.

На 4.I.1955 г. в 11.30 ч. същия ден отидох в редакцията на списание “Септември” на площад “Славейков” (над киното). Там се запознах с един от редакторите на отдел “Поезия” (другият е Багряна) – Блага Димитрова (завършила литература в Съветския съюз). В стаята се намираше един мургав млад човек (нямащ много интелигентен вид), но талантлив цигански поет – Усин Керим, за който Блага Димитрова каза, че представил много хубаво стихотворение, написано за детето му, което му се родило. Блага Димитрова е младо момиче, скромно, но елегантно облечено, с детска, открита шапка и модерни зимни червени обувки. Не е гримирана. Посрещна ме любезно, покани ме да седна: каза ми, че писмото до мен от нея било готово и ме попита не съм ли го получил. Тогава отиде в съседната стая и ми го донесе, заедно с ръкописа на “Шопен”. Свърза се по телефона с Багряна и й съобщи, че съм в София. Разбраха се, ако Багряна се почувства по-добре, да отидем при нея, заедно с Блага Димитрова в петък в 5 ч. следобед (7.I.55 г.). Багряна, освен болестта си (постоянно) пострадала за Новата година, като отишла да купи подарък за внучката си. Нервите й били много разхлабени, губела равновесие и имала припадъци, хлъзнала се и се ударила в главата. Опасявали се от сътресение на мозъка. Отокът не намалявал. Дойде при Блага Димитрова и един преводач на Шели – Цв. Стоянов, когото Блага Димитрова много харесва. Той чете преводи от Уолт Уитман – за някакъв път и пр., от който (т.е. от поезията на когото) Блага Димитрова много се възхищава. Влезе и Георги Караславов, с когото Блага Димитрова ме запозна. “Вие ли сте Лепавцов?” – каза Георги Караславов. “Идвате за “Шопен”, нали? Аз Ви мислех, каза, за един друг Лепавцов, куц, адвокат, мисля и в банката беше, жена му на когото беше художничка и пр.” Казах му, че тоя Лепавцов е починал. На Усин Керим Г. Караславов каза, че неправилно се нарича Керим. Трябвало Керимов. В българския език имената окончавали на "ов" или "ски" (Троянско). С това българско име трябвало да се наложи.

Следва

Българската литература

© 2001 Литературен форум