Литературен форум  

Брой 8 (449), 27.02. - 5.03.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Димитър Липен

 

 

Ти ли ме, майко...

Ти ли ме, майко, на сън пак споходи, 
ти ли ме нежно докосна с ръка?
Сепвам се. Вънка светлей небосвода.
Съмва. Шуми надалече река.

Пипам челото си – влажно и хладно,
сякаш е плакал тук някой над мен. 
Мойта ли скръб и съдба безпощадна 
вдигна те, майко, от гроба студен?

Тежки са дните ми – тежки и мрачни, 
стръмен е моят нерадостен път,
гаснат пред мен хоризонтите здрачни,
мрак се сгъстява над родния кът.

Никому вече не вярвам – не мога –
(колко наивен съм бил аз преди).
Някога – нежна, любяща и строга, 
мъртва – отново ти страж ми бъди...



Не ми казвайте

Не ми казвайте нищо за нея, 
всичко зная...
Нека бъде щастлива...
Донесете ми само едничка тревица, 
под нозете й смазана – 
смъртно блажена, 
да я нося под своята риза, 
до сърцето си близо... 
От думите повече тя ще ми каже, 
от огъня пµ ще ме стопли...



В късния следобед

Най-после заедно, - 
във късния следобед 
на слънчевия ден, 
по улица потънала в зелена сянка.
О, тия кестени конусовидни, 
със бели канделабри украсени, 
дали ще ги забравя някога? 
Най-после заедно, - 
в един безлюден ресторант, 
на дъното на който тиха музика 
се впива в моето сърце 
и го разкъсва.

А ти си все тъй хубава, 
каквато те познавам. 
По-хубава дори. 
И по-желана. 
Но де е тънкият ти златен пръстен, 
защо е гола твоята ръка?
Мълчиш.
А недокоснатото вино 
тъмнее в чашите като сгъстена кръв...



Все тоя дъжд

Все тоя дъжд размесен със мъгла, 
земя огизнала и кална, 
която днес, през мътните стъкла, 
изглежда още по-печална.

Все тоя дъжд, и клони под дъжда 
със бели нанизи от капки, 
и тия къщици върху рида, 
нахлупили мъгливи шапки...



Свята нощ

Като дете обречено на смърт 
смирено гаснат небесата, 
и между облаци луната 
едвам извива бледен сърп.

Сега с нощта се спуща пак, 
с нощта по златни стълби слиза 
Христос във белоснежна риза, 
да приласкай последния бедняк.

И тая свята тишина 
кой дръзко ще разбуди? 
Дори и в болницата лудите 
настръхнали мълчат.

Те чакат, може би, Христос 
на мъките им край да сложи, 
до тяхното студено ложе 
да спре безшумно, бос.

Те чакат с пламнали очи, 
и в техните души-пустиня 
витай Христос във дреха синя 
под лунните лъчи...

Българската литература

© 2001 Литературен форум