Литературен форум  

Брой 8 (449), 27.02. - 5.03.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Едгар Алън По

Философия на мебелите

Есето на Едгар По “Философия на мебелите” (ок. 1840 г.) е убягвало досега на съставителите на българските му преводни издания, макар че Едгар По е сравнително добре познат и четен у нас автор. Тук писателят ни се представя като съдник по въпросите на вкуса, като arbitre d’ellegance на етоса на американската буржоазна култура. И като безкомпромисен естет и обвинител на парвенющината и духовната убогост на съвремието, той е изпреварил във времето по-известния ни в тази роля Оскар Уайлд.

В. Бенямин е онзи, който ни дава, скритото на пръв поглед, литературно- и културно-историческо значение на това есе: “Чрез “Философия на мебелите”, както и чрез детективските си разкази, По се разкрива като първия физиономист на интериора. Престъпниците от първите детективски романи не са нито благородници, нито апаши, а буржоазни частни индивиди.” (Цит. по българското издание на Бенямин “Озарения”, С., 2000, стр. 169.) През XIX столетие интериорът започва да представлява “вселената на частния индивид. В него той събира заедно далечината и миналото. Неговата гостна е ложа в световния театър” (пак там).

Декадансът в поетиката на Едгар По и Бодлер във fin de siecle се отлива в мощна катализа за кристализацията на сецесиона - последния общоевропейски естетически опит за създаването на органичен стил, с който изкуството да противостои на чудовищното свръхразвитие на техниката.

Тъкмо в есето “Философия на мебелите” откриваме зародиша на всички централни мотиви от сецесионовия органон: спиритичния език на линията, интериора като убежище на колекционера, жилището - за което орнаментът е онова, което е подписът за картината - като израз на личността...

И не на последно място, това съчинение на По е особено интересно за нас с винаги актуалното си послание, че изборът на нашата вещна жизнена среда и на това какво изразяваме с него, е едно от най-сигурните свидетелства за автентиката (или не) на всяка култура.

Ю. М.-М.

 

Във вътрешната декорация, ако не и във външната архитектура на своите жилища, най-добри са англичаните. У италианците ще открием съвсем слаба чувствителност отвъд мрамора и цветовете. Във Франция melior probant deteriora sequuntur * - хората са прекалено отдадено на развлеченията племе, за да поддържат онази домашна подредба, за която всъщност разполагат с изтънчена преценка, или поне - с елементите на верен усет. Китайците, както и повечето от източните раси, проявяват топла, но неуместна фантазия. Шотландците са слаби декоратори. Холандците имат може би неопределената идея, че завесата не е зелка. В Испания всичко живо е завеса - тази нация от палачи. Руснаците изобщо не обзавеждат. Хотентотите и кикапусите1 се справят много добре според техните си обичаи. Само янките в това отношение са нелепо абсурдни.

Не е трудно да се види как се получава това. Ние нямаме родова аристокрация, и след като сме си отгледали - като нещо естествено и всъщност неизбежно - една доларова аристокрация, то тук излагането на богатството трябва да заеме мястото и да изпълнява службата на хералдическата представителност в монархическите държави. Посредством един лесно разбираем пренос, който можеше да бъде също тъй лесно предвиден, ние сме стигнали дотам да бъркаме представите си за същината на вкуса с простата показност.

Но нека се изразим не толкова абстрактно. В Англия например не е толкова обичайно, колкото у нас, да залагат просто на парада от скъпи вещи в обзавеждането да създава впечатление за красивото, що се отнася до самите вещи, или пък за вкуса - ако говорим за този на притежателя им. Това е така по следната причина - първо, че в Англия не богатството е върховният предмет на амбициите, съставляващи нечие благородство; и второ, че там истинската родова аристокрация, като се придържа строго в границите на приетия за добър вкус, по-скоро отхвърля, отколкото се влияе от онази преднамерена скъпотия, в която всеки момент с успех може да се изяви състезателното намерение на някое парвеню. Хората желаят да имитират благородниците и резултатът от това е всеобщото разпространение на вярното чувство. А в Америка, тъй като паричният поток е единственият своего рода герб на аристокрацията, може да се каже, че в най-обичайния случай именно показът на парична мощ е и единственият начин за отличаване на аристократизма; и тълпата, винаги търсеща си модели за подражание у високопоставените, малко по малко бива доведена до положението да смесва две съвършено отделни представи - тази за могъществото с онази за красотата. Накратко, цената на един предмет от мебелировката у нас в крайна сметка се е превърнала в почти едничкото мерило за неговото достойнство от декоративна гледна точка - и това мерило, веднъж утвърдило се, е проправило пътя за множество грешки по аналогия, по който лесно ще открием следите, водещи до изначалното безумство.

Не може да съществува нищо по-непосредствено противно за окото на художника от интериора на онова, което в Съединените щати - ще рече, в Апалачия2 - наричат добре обзаведен апартамент. Неговият най-често срещан дефект се състои в липсата на подбор. Говорим за подбор на интериора така, сякаш става дума за избор на картина - защото и подборът при обзавеждането на стаята, както и преценката за картината, са еднакво подвластни на неизменните принципи, направляващи всички разновидности на изкуството; и когато трябва да решим подредбата на едно помещение, ние прилагаме, почти без изключение, същите закони, според които отсъждаме за по-високите достойнства на някоя картина.

Липса на подбор понякога наблюдаваме в характера на няколкото мебели, съставляващи обзавеждането на стаята, но като общо правило - в техните цветове и начин на въвеждане в употреба. Много често отблъскващ за окото е нехудожественият им начин на подредба. Правите линии прекалено преобладават - продължени без прекъсване твърде дълго, или пък тромаво се пресичат в прави ъгли. Ако някъде се появят криви линии, те се повтарят в неприятна еднаквост на формата. Изгледът на много, иначе елегантни апартаменти, накрая се оказва съсипан поради ненужна прецизност.

Завесите рядко са добре аранжирани, или пък добре подбрани с оглед на другите декоративни елементи. В съчетание с формална мебелировка завесите са съвсем излишни; а прекомерното натрупване на драперии от какъвто и да било род във всякаква обстановка е несъвместимо с добрия вкус - тъй като идеалното количество, както и подходящото им оформление зависи от особеностите на общия ефект.

Килимите са били по-добре разбрани в една по-късна епоха в сравнение с древността, но ние все още много често бъркаме при избора на техния десен и цветове. Килимът е душата на жилището. От него именно се извличат не само тоновете, но и формите на всички предмети, поставени върху него. Един съдия по обичайно право може да бъде обикновен човек; някой, който съди относно килима обаче, трябва да бъде гений. И при все това, чували сме за килимите да се произнасят високопарно, досущ “d’un mouton qui reve” **, персони, на които не бива и не може да се повери дори фризурата на собствените им moustaches***. Всеки знае, че е допустимо един под с големи размери да бъде покрит с десен на едри фигури, но че малкият непременно трябва се покрие с килим на дребни фигури - и това все още не е всичкото знание на света. Що се отнася до тъканта им, единствено саксонските килими са приемливи. Брюкселските са миналото свършено време на модата, а турските - това е вкусът в неговата предсмъртна агония. А сега за шарките - килимът в никакъв случай не бива да бъде натруфен като някой индийски “рикари” - целият плувнал в червена креда, жълта охра и птичи пера. Накратко - златното правило тук е: ясни фонове и живи фигури, без смисъл, разположени в околовръстен или закръглен бордюр. Разните отвратителни мотиви на цветя или с изображения на добре познати природни обекти от какъвто и да било вид, не бива да бъдат търпени в границите на християнския свят. Всъщност, било то по килими, завеси, тапицерии или дамаски, всички тъкани от този род трябва да бъдат безкомпромисно декорирани с арабесков мотив. Ако пък става дума за онези вехти черги, които все още може да се видят из жилищата на простолюдието - с огромни, разпрострени във всички посоки цветни петна, безразборно осеяни с ивици и нашарени с всички възможни крещящо-ярки тонове, всред които не се разпознава никакъв основен фон - то те не са нищо друго, освен жалка инвенция на едно племе от слуги на времето си и сребролюбци - чеда на Ваал и поклонници на Мамон - бентамитите3, които, за да си спестят мислене и да икономисат въображение, първо най-безсърдечно изобретиха калейдоскопа, а после основаха и своите смесенокапиталови дружества, за да го въртят с парни двигатели.

Дразнещо яркото осветление е основна грешка във философията на украсата на американското жилище - и тази грешка не е трудно да разпознаем като произтичаща от същата перверзия на вкуса, която току-що охарактеризирахме. Ние сме пресилено пристрастени към газта и стъклото. Газта е въобще недопустима като средство за вътрешно осветление. Нейната остра и неравномерна светлина наранява погледа. Никой човек с мозък и очи не би я употребявал. А смекченото, или онова, което художниците наричат студено осветление, с хвърлените от него топли сенки, би могло да направи чудеса дори за един лошо обзаведен апартамент. Никога не е имало по-прелестна идея за осветление от онази за астралната лампа. Разбира се, ние имаме предвид истинската астрална лампа - тази на Арган4, с нейния оригинален абажур от гладко матово стъкло и със сдържаното й, равномерно, подобно на лунна светлина, лъчение. Абажурът от рязано релефно стъкло е слабоумна измислица на врага. Готовността, с която сме го възприели, донякъде заради неговите отблясъци, но главно заради по-високата му цена, е добър коментар на твърдението, с което започнахме. Не е прекалено да се каже, че съзнателният ползвател на абажур от рязано стъкло или е съвсем лишен от вкус, или е сляпо покорен на капризите на модата. Светлината, разпръсквана от някоя от тези безвкусни ужасии, е непостоянна, начупена и болезнена. Само това е достатъчно, за да помрачи цял един свят от благоприятни ефекти при мебелировката, подложена на нейното влияние. А женската красота, в частност, бива поне наполовина лишена от очарованието си, веднъж попаднала под злостното й око.

По въпроса за стъклото, като общо правило, ние се ръководим от фалшиви принципи. Определящият белег на стъклото е неговата бляскавост - и със самата тая дума колко много от всичко онова, което ни е противно, всъщност изразяваме! Блещукащите, колебливи светлинки понякога са приятни - а за децата и идиотите винаги - но при разкрасяването на една стая те трябва да бъдат щателно отбягвани. Впрочем дори силните неподвижни светлини са неприемливи. Огромните и безизразни полилеи от призмоидно резбовано стъкло, без абажури, провесени в най-модните наши гостни, могат да бъдат посочени като квинтесенцията на всичко, що е фалш във вкуса или нелепост в безумието.

Страстното увлечение по блясъка - понеже представата за него, както и преди забелязахме, на теория се е смесила с тази за великолепието - ни е довело също така и до прекомерното ползване на огледала. Облицоваме жилището открай докрай с английски огледални панели, и после си въобразяваме, че сме сътворили нещо изящно. Макар че и най-слабият проблясък на мислене ще бъде достатъчен, за да се убеди всеки, който изобщо е способен да гледа, в зловредния ефект от наличието на множество огледала, особено ако са големи. Ако го разглеждаме независимо от неговата отражателна способност, огледалото представлява една непрекъсната, плоска, безцветна и гладка повърхност - тоест нещо винаги и безусловно неприятно. А погледнато като отражател, то е способно да породи чудовищна и ненавистна уеднаквеност; и злината тук натежава не просто правопропорционално с прибавянето на нейните източници, а в непрекъснато нарастващо съотношение. На практика една стая с четири или пет произволно разположени в нея огледала изобщо няма никаква форма. И като добавим към това зло още и съпровождащия го блясък връз блясък, ще получим съвършената смесица от дисхармонични и неприятни ефекти. И последният профан, щом влезе в някой така обезобразен апартамент, моментално ще усети, че нещо не е наред, макар и, по всяка вероятност, да е напълно неспособен да посочи причината за своето недоволство. Обаче покани същото лице в една обзаведена с вкус стая, и то ще се стъписа, поразено от удоволствие и изненада.

От нашите републикански институции произлиза това специфично зло, че у нас човекът с пълна кесия обикновено има много малка душичка, която да си стиска в нея. Упадъкът на вкуса е част или допълнение към манифактурата на долари. Колкото по-богати ставаме, толкова повече идеите ни ръждясват. Следователно не всред нашата аристокрация (ако изобщо в Апалачия) трябва да търсим духовността на английския boudoir. Но ние сме виждали помещения във владенията на американци от днешната златна среда, които, поне по достойнството си на отрицание, са способни да се мерят с който и да е от декорираните с ормолю5 кабинети на нашите приятели отвъд океана. Дори и сега, в момента, пред нашето умозрение се намира една малка и непретенциозна стая, в чиято украса не ще открием нищо сбъркано. Обитателят й спи на една софа - времето е хладно - наближава полунощ: и, додето той си почива, ние ще нахвърляме една скица на стаята.

Тя е правоъгълна - с размери около тридесет на двадесет и пет фута - форма, предоставяща най-добрите (стандартни) възможности за аранжиране на мебелите. Стаята има само една врата - във всеки случай широка - разположена на едната по-къса стена, и само два прозореца - на отсрещната. Прозорците са големи и надолу стигат до пода - поставени в дълбоки ниши - и се отварят навън към италианска veranda. Стъклата им са оцветени в пурпур, а рамките са от розово дърво6 и по-масивни от обичайните. Отвътре в нишите те са покрити с транспаранти от плътна сребърна тъкан, оформена съобразно очертанията на прозореца, и падаща свободно на малки свивки. Пред нишите има други, копринени завеси в богато наситен карминен тон, обточени от широко филе, бродирано със злато, и поръбени по края със сребърна тъкан, същата като онази на транспарантите. Няма корнизи за завесите; вместо това всички драперии (чиито дипли са по-скоро резки, отколкото масивни, и придават на завесите един ефирен изглед), са окачени зад широката, богато украсена с позлата релефна ентаблатура7, опасваща цялата стая при съчленението на тавана и стените. Вътрешните драперии се разтварят или затварят посредством дебел златен шнур, свободно привързан около тях, и чиито възли лесно могат да се затягат или разхлабват за тази цел; никакви щифтове, игли или други средства за прикрепяне не се виждат. Цветовете на завесите и техният бордюр - пурпурната и златната багри - се появяват навсякъде в изобилие и определят характера на стаята. Килимът - от саксонска материя - е дебел почти половин инч, основата му е в същия карминен тон, разнообразен само от наличието на златна нишка (като онази по филето на завесите), леко издадена над повърхността на основата и изтъкана по такъв начин, че да оформя поредица от неправилни извивки - някои от които се застъпват с другите. Стените са облицовани с гланцирани книжни тапети в сребристосив цвят, орнаментиран с миниатюрни арабескови мотиви в по-блед оттенък на преобладаващото в интериора пурпурно-карминено. Множество картини се открояват по протежението на тапицираните стени. Повечето от тях изобразяват въображаеми пейзажи - като например фантастичните гроти на Станфийлд8, или “Мочурището на Скръбта” от Чапман. Все пак могат да се видят и три-четири женски глави с небесна красота - портрети в маниера на Съли. Основният тон на всички картини е топъл, но тъмен. Няма “бляскави ефекти”. Покоят говори в тях - хармонията на линии, цветове и форми. Нито една не е с малък формат. Прекалено малките живописни картини придават на една стая онзи петнисто-пъпчив изглед, който опозорява толкова много прекрасни творби на Изкуството, експонирани по този неподходящ начин. Рамките са широки, но не и резбовани с много орнаменти във висок релеф, нито са матирани или украсени с филигран. Притежават пълната лъскавина на полираната позлата. Окачени са плътно до стените, а не на шнурове под наклон. Добрата видимост на самите изображения често печели преимущество от позицията под наклон, но общият изглед на стаята ще бъде ощетен. Но тук виждаме и едно огледало - то не е особено голямо. Формата му е овална - и е окачено така, че да не може да улови отражението на човек, намиращ се на кое да е от обичайните за сядане места в стаята. Две големи ниски софи от розово дърво, тапицирани с карминена коприна на златни цветя, са единствените места за сядане, като изключим двата леки стола за разговор, също от розово дърво. Има пиано (също от розово дърво), без покривка и оставено отворено. Една осмоъгълна маса, цялата изсечена от най-щедро пропъстрен със златисти нишки мрамор, е поставена близко до едната от софите. И върху нея няма покривка - драпериите на завесите са били сметнати за достатъчни. Четири големи и разкошно моделирани севърски вази, пълни със свежи и уханни цветя, заемат четирите, леко заоблени ъгъла на стаята. Висок канделабър, носещ малка старинна лампа, горяща със силно ароматизирано масло, е разположен недалеч от главата на спящия ми приятел. Няколко леки и изящни лавици с позлатени ръбове, окачени на пурпурни ширити със златни пискюли, съдържат двеста или триста великолепно подвързани книги. Освен тези неща, няма никакви други мебели, с изключение на една Арганова лампа с абажур от гладко матирано пурпурно стъкло, висяща от високо засводения таван на една-единствена тънка златна верига, и разпръскваща умиротворено, но омагьосващо сияние върху всичко наоколо.

 


Преводът на есето Philosophy of Furniture (написано вероятно ок. 1840 г.) е осъществен по изданието му в: E. A. Poe. Poems and Essays. Leipzig, 1884, стр.287-295, и - доколкото е известно на преводача - е първият на български език. (Всички бележки, маркирани със звездички и цифри, са от преводача; курсивът навсякъде в текста на есето е от автора.)

* Melior probant deteriora sequuntur (лат.) - Утвърденото постижение на превъзходство обичайно бива последвано от упадък. [горе]

** ...досущ “d’un mouton qui reve” (фр.) - т.е. като “някоя овца, която блее”. Възможно е авторът тук да има предвид и алюзия с много популярния в дребнобуржоазните интериори през 19 в. сюжет на евтини гоблени, изобразяващ пастирка със скупчено наоколо й стадо овце на фона на романтична природна гледка. [горе]

*** moustaches (фр.) - мустаци [горе]

1 Хотентотите са южноафриканско племе; думата на англ. в употреба през 19 век има и нарицателна конотация за представител на слабокултурна общност. Кикапусите са индианско племе, оригинално населявало южната част на щата Уисконсин; към времето на писането на есето от Е. По те обитават областта около Чикаго. [горе]

2 Апалачия - старо неофициално название на Съединените американски щати, идещо от местното име на обширна област в източната част на континента, в която попада и Ню Йорк. През 1839 г. писателят Уошингтън Ървинг публично предлага САЩ официално да се наричат United States of Appalachia, а гражданите на Щатите - съответно апалачи, а не американци. Към средата на 19 в. името все още е широко популярно сред американците. Едгар По го употребява тук с леко ироничен привкус, изтъквайки наивния екзотизъм на съвременната му американска култура спрямо стандарта на европейските образци. [горе]

3 Бентамити - утилитаристи, привърженици на етическата доктрина на Jeremy Bentham (1748-1832), чийто прословут основен принцип е формулата: най-голямо задоволство за най-голям брой хора. [горе]

4 Астрална лампа - оригиналният й дизайн е разработен от френския декоратор Argand между 1780 и 1783 г. в модула на неокласическия стил. Има пръстеновиден хоризонтален резервоар за масло с фитил в центъра - конструкция, която осигурява равномерност на пламъка, неприсъща за другите видове маслени и газени лампи. И в настолния, и във висящия й вариант абажурът е с характерна овална форма от гладко стъкло. Към 1830 г. е доста популярна в Щатите. [горе]

5 Ормолю - позлата върху бронзови интериорни предмети, дърворезба или гипсова щукатура. [горе]

6 Розово дърво (rosewood) - вид дървесина, светломедена на цвят и наречена така заради естественото й благоухание; употребявана е (особено в Англия) през 18 и 19 в. за направа на луксозни салонни мебели - секретери, столове, конзоли и др. - като по-изящен контрапункт на преобладаващата за периода махагонова мебел, смятана за ординерна. Днес предметите от розово дърво са редки и скъпи антикварни образци. [горе]

7 Ентаблатура (арх.) - орнаментиран фриз или корниз, който може да бъде част от ордера на колона или от архитектурната украса на високите участъци на стена. [горе]

8 Clarkson Stanfield (1793-1867) - английски художник - сценограф и маринист, рисувал и въображаеми, отявлено декоративни пейзажи (капричио) по скици, направени при честите му пътувания из Италия; високо ценен от Джон Ръскин. 

John Gadsby Chapman (1808-1889) - американски художник, илюстратор и гравьор, учил в Рим и Флоренция; голяма негова композиция се пази в Ротондата на Капитолия, Вашингтон, а албумът му “American Drawing Book” претърпява много издания.

Thomas Sully (1783-1872) - американски художник, роден англичанин. От към 1820 г. до смъртта си Съли е най-известният портретист в Америка - рисувал е портрети на kралица Виктория, на няколко американски президенти, а също и на самия Едгар По, У. Ървинг и други знаменити личности от неговата епоха; платната му са характерни с особеното внимание към светлината и атмосферата, заобикалящи портретираните фигури. [горе]

Превод от английски Юлия Минева-Милчева

Българската литература

© 2001 Литературен форум